Варна е най-добрият град за живеене в България!

 

Варна е най-добрият град за живеене в България, според проучване на Дарик радио и в. „24 часа“, съобщиха на пресконференция организаторите на класацията. На следващите места са Пловдив и Велико Търново, а София е на четвърто място.

Оттук нататък очаквам потока от провинцията да се пренасочи към морската ни столица и тук пренаселването на автомобили и хора да спре. Разбира се това не го казвам с някакво лошо чувство, просто не одобрявам цялата държава да се концентрира в София. Нека и други градове се развиват и обновяват. Пловдив е също хубав град, несъмнено е наречен градината на България. Пък ние в София да му мислим – мръсотия, забързан живот, напрежение, сивота…

Освен това, ако незнаете столицата ни е обявена за най шумен град.

София е най-шумният град в Европа. Това установи Европейската агенция за околната среда и го записа в доклад.

Още през септември тази година нивата на шум, измерени на софийските булеварди Раковски и Дондуков, са 85 децибела, при допустими максимум 60 децибела. Според Европейската агенция за околната среда дневни нива на шум от над 40 децибела засягат здравето ни, а тези над 60 децибела влияят зле на физическото и психическото здраве.

Смята се, че силният шум причинява стрес, като води до смущения в съня и храносмилането. Веднага след София по шум е испанският Барселона.

На победителите от анкетата честито. Впрочем как вървят цените на апартаментите във Варна. И аз искам да поживея там

Световните геноциди

Предупреждение!

Внимание, кадрите по долу не са за препоръчване за деца под 18 години, бременни жени и хора с лабилна нервна система и опасни хронични заболявания!

Много точна и вярна е приказката: Трябва да познаваме добре историята ни, за да не повтаряме грешките й. Ето защо искам да напиша материал за един от най големите бичове на ХХ век – геноцидът.

Геноцидът (от гръцки:γενο – род, племе и латински:caedo – убивам) е международно престъпление, при което се предприемат действия с цел да се унищожат частично или напълно представителите на дадена националност, етническа, расова или религиозна група посредством:
- убийство на членовете на тази група;
- причиняване на тежки повреди на здравословното им състояние;
- насилствено възпрепятстване на тяхното възпроизвеждане;
- насилствено изселване;
- причиняването на каквито и да е тежки условия за живот, с цел унищожаването на тази група.

В историята на човечеството могат да се намерят немалко случаи на геноцид, като се започне от древните времена и се стигне до наши дни. Той е характерно явление при изтребителните войни и опустошителните нашествия, при завоевателните походи, вътрешните етнически и религиозни сблъсъци, при периода на колонизацията и образуването на колониалните империи на европейските държави, при ожесточените борби за преразпределение на на света, по време на двете световни войни и последвалите колониалните войни след края на Втората световна война 1939-1945.

Самият термин „геноцид“ за първи път е въведен в употреба в началото на 30-те години на 20 век от полския юрист Рафаел Лемкин, а международен правен статут получава едва след края на Втората световна война, през декември 1948 г., („Конвенция за превенция и наказания за извършване на геноцид„) определящо го като понятие за тежко престъпление срещу човечеството.

Геноцидът е признат за международно престъпление. Според някои тълкувания отговорността за извършен геноцид се преписва не на държавата, а на властта.

Самото признание за извършен геноцид на международно равнище често е проблематично. В много случаи властта, която инкриминира акта на геноцид, не желае да го признае; обратното се случва в редки случаи, и то когато извършването на геноцида се признава от вече новите приемниците на властта. В нередки случаи геноцида се признава само от някои трети държави.

Всички знаем за еврейския геноцид, известен още като Холокоста.Като други и по-ясни примери за етническо прочистване може да се посочи Арменският геноцид, проведен от турците в началото на 20 век, когато 2 милионна арменци на турска територия са поголовно избити, без значение на техния пол или възраст в продължение само на 2 месеца.

Други примери за етническо прочистване са Изселването на тракийските българи в началото на 20 век и заграбването на имотите им от турската държава (които и до днес не са върнати или компенсирани на наследниците им), както и множеството подобни кампании по време на войните в бивша Югославия от началото на 1990-те год.

Към края на миналия век най-актуалният пример за етническо прочистване
са насилствените опити, включващи заплахи и убийства, на косовските
албанци за изселване на сръбското малцинство от Косово.

Арменският геноцид

Арменският геноцид, наричан още Арменският холокост, е насилствената масова депортация и убийства на над милион арменци от младотурските власти в периода 1915 и 1916 година в Османската империя. И днес се водят спорове между наследника на Османската империя Турция, която не признава геноцида, и международната общност.

През 1890 г. в Османската империя живеят 2,5 милиона арменци. Руската империя подкрепя арменската общност и техните опити за автономия, тъй като по този начин Русия цели да отслаби османската държава. Поради бързото разрастване на движението за автономия султан Абдул Хамид II предприема действия, с които да задържи властта си над териториите, населени с арменци.

В опитите си да разпали конфликт Високата порта подстрекава кюрдското население срещу своите съседи арменците. След кланетата от страна на кюрдите арменците вдигат въстание, което е потушено от редовен турски аскер и кюрдски башибозук. По време на потушаването на въстанието през 1894 година загиват 50 000 арменци, запалени са много села. Степента на вина на турското правителство в тези събития не е добре изяснена и е предмет на спорове. Две години по-късно арменски революционери завземат сградата на „Отоманската банка“ в Цариград, за да привлекат вниманието на международната общност към положението на сънародниците си в Османската империя.

Русия и Турция влизат в Първата световна война като неприятели. Турските власти смятат арменците в страната като руска „пета колона„. През февруари 1915 година всичките 60 000 мобилизирани арменски войници са затворени в трудови лагери и след това са избити. Арменците, намиращи се в непосредствена близост до фронта, както и други от вътрешността на страната тръгват да бягат пеша през негостолюбивите пустинни земи на Сирия и Месопотамия. На 24 април в Цариград, както и в другите големи турски градове, са арестувани и убити всички арменски интелектуалци.Общо около един милион арменци са убити, а оцелелите след края на войната не могат да се завърнат по родните си домове. Тези арменци емигрират в руската част на Армения или Западна Европа, Северна Америка и Австралия.

Според британски източници, жертвите на арменския геноцид са над милион души, докато турските историци говорят за няколкостотин хиляди, пострадали в гражданска война, в която има жертви и от двете страни. Споровете между Армения и Турция за събитията около арменския геноцид все още не са приключили. Армения твърди, че събитията довели до погрома над арменците, са много добре планирани от страна на турската власт и това дава право те да бъдат класифицират като геноцид. Това твърдение на арменската държава от 1985 и 1986 г. е прието и от международната общност в лицето на ООН, година по-късно и от Европейския парламент. От друга страна Турция все още твърди, че събитията от Първата световна война не са геноцид, а че просто някои турски военни са „отишли малко по-далече в действията си„. През втората половина на 20 век някои арменски организации неуспешно се опитват, чрез терористични нападения, да принудят Турция да промени становището си относно арменския геноцид.

По време на геноцида международната общност е знаела за тези събития, но въпреки това никой, освен американския посланик в Турция, не реагира. Твърди се, че когато Хитлер предприема своето окончателно решение на еврейския въпрос, за да подкрепи намеренията си, се аргументира като казва: „Кой в днешно време си спомня за изтреблението на арменците?„.

Във връзка с преговорите на Турция за членство в Европейския съюз, въпросът за признаването от турската страна на арменския геноцид е актуален и отново е на вниманието на европейските държави. Въпросът беше повдигнат и от известния турски писател Орхан Памук, който в началото на 2005 година се изказа в един турски седмичник, че Турция е отговорна за геноцида над арменците, в който са убити над един милион души. Това изявление породи лавина от недоволство и искания за линчуването на писателя в Турция, разрази буря в Европейския съюз и активизира отново натиска на Армения и арменските организации по света за признаване на геноцида. Заради своите изявления Орхан Памук е съден за уронване на турската национална чест и престижа на турската армия. В края на декември Памук е оправдан по предявените му обвинения и е освободен от ареста на 22 януари 2006 годинa.

Всяка година арменците по света и в Армения отбелязват с факелни шествия и манифестации деня на геноцида и призовават Турция да го признае. Пример за това е 90-годишнината през 2005 г., когато в столицата Ереван стотици хиляди хора се събират на мемориала. По същото време има протести и в Лос Анджелис, където живее голяма арменска общност.
Канада първа прелага и приема закон според който, отричането на Арменския геноцид е наказуемо 2004 – 2005. Във Франция законът е приет и гласуван през 2006. В Белгия проблемът се дебатира.
Втората половина на 2006 партия Атака предлага пред Народното събрание и българския парламент законът да бъде приет и в България. Предложението е отхвърлено.

Група юристи от САЩ се опитват да намерят справедливо решение на направените застраховки “Живот” от арменци, живяли в Отоманската империя и Турция в периода 1880 г. – 1930 г. Няколко американски и френски застрахователни дружества, вследствие на заведените дела срещу тях, вече изплатиха или са в процес на изплащане на компенсации на притежателите на такива застраховки или на тяхните наследници. Тези застраховки, след геноцида, Турция е искала да ги вземе, но не ги е получила. Днес, те се получават от законните им притежатели или наследници. Процесът на възстановяване на арменските застраховки, направени депозити и заграбено имущество е в успешен ход, въпреки оказваното и днес турско противодействие.

Геноцидът в Руанда

Геноцидът в Руанда е избиването на около 937 000 тутси и умерени хуту, извършено в по-голямата си част от две екстремистки бойни групи на хуту – Интерахамве и Импузамугамби за период от 100 дни от 6 април до средата на юли 1994 г.

За много геноцидът в Руанда се откроява като исторически значителен не само заради големия брой убити за толкова кратък период от време, но и заради начина, по който Западните страни реагират на зверствата. Независимо от сведенията, постъпили преди започването на убийствата, и отразяването от международните новинарски медии, показващо истинския мащаб на насилието, когато геноцидът се разгръща, практически всички страни от първия свят отказват да се намесят.

Обединените нации отказват да упълномощят за действие навреме умиротворителните си сили в Руанда, за да предприемат действия за спиране на убийствата. Независимо от многобройните предупреждения от преди и по време на конфликта от канадския генерал-лейтенант Ромео Далер, на умиротворителните сили на ООН в Руанда е било забранено да стрелят, освен ако не се стреля по тях. В седмиците преди атаките ООН пренебрегва докладите за това, че отрядите на хуту трупат оръжия, и отхвърля плановете за превантивна забрана. Това бездействие става причина за тежки обвинения срещу отделни личности, определяли политиката преди и по време на конфликта, като Жак-Роже Бу-Бу, както и ООН и страни като Франция и САЩ и по-специално президента Бил Клинтън. Клинтън е бил информиран ежедневно от най-близките си съветници и от посолството на САЩ в Руанда. По-късно той казва „Това е най-голямата грешка на моята администрация.“ Клинтън посещава Руанда няколко пъти, след като напуска президентския пост.

Геноцидът спира едва когато контролираното от тутси въстаническо движение в изгнание Руандийски патриотичен фронт, воден от Пол Кагаме, сваля правителството на хуту и завзема властта. Опитвайки се да избягат от отговорност, стотици хиляди хуту „геноцидери“ и техни съучастници бягат в източен Заир (сега Демократична република Конго). Насилието и паметта за него продължават да вълнуват страната и региона. Първопричините както на Първата, така и Втората конганска война могат да се намерят в геноцида и той продължава да бъде отправна точка за Бурундийската гражданска война.

Геноцидът в Руанда е избиването на около 937 000 тутси и умерени хуту, извършено в по-голямата си част от две екстремистки бойни групи на хуту – Интерахамве и Импузамугамби за период от 100 дни от 6 април до средата на юли 1994 г.

За много геноцидът в Руанда се откроява като исторически значителен не само заради големия брой убити за толкова кратък период от време, но и заради начина, по който Западните страни реагират на зверствата. Независимо от сведенията, постъпили преди започването на убийствата, и отразяването от международните новинарски медии, показващо истинския мащаб на насилието, когато геноцидът се разгръща, практически всички страни от първия свят отказват да се намесят.

Обединените нации отказват да упълномощят за действие навреме умиротворителните си сили в Руанда, за да предприемат действия за спиране на убийствата. Независимо от многобройните предупреждения от преди и по време на конфликта от канадския генерал-лейтенант Ромео Далер, на умиротворителните сили на ООН в Руанда е било забранено да стрелят, освен ако не се стреля по тях. В седмиците преди атаките ООН пренебрегва докладите за това, че отрядите на хуту трупат оръжия, и отхвърля плановете за превантивна забрана. Това бездействие става причина за тежки обвинения срещу отделни личности, определяли политиката преди и по време на конфликта, като Жак-Роже Бу-Бу, както и ООН и страни като Франция и САЩ и по-специално президента Бил Клинтън. Клинтън е бил информиран ежедневно от най-близките си съветници и от посолството на САЩ в Руанда. По-късно той казва „Това е най-голямата грешка на моята администрация.“ Клинтън посещава Руанда няколко пъти, след като напуска президентския пост. Геноцидът спира едва когато контролираното от тутси въстаническо движение в изгнание Руандийски патриотичен фронт, воден от Пол Кагаме, сваля правителството на хуту и завзема властта. Опитвайки се да избягат от отговорност, стотици хиляди хуту „геноцидери“ и техни съучастници бягат в източен Заир (сега Демократична република Конго). Насилието и паметта за него продължават да вълнуват страната и региона. Първопричините както на Първата, така и Втората конганска война могат да се намерят в геноцида и той продължава да бъде отправна точка за Бурундийската гражданска война.

Хронология на събитията в Руанда

• 6 април с ракета е свален самолета, на който лети президентът на Руанда Жювенал Хабяримана (заедно с него загива и президентът на Бурунди). Появява се слух, че поръчителите са тутси. Това разрушава крехкото равновесие между общностите. Военни хуту взимат властта. Министър-председателката Агате Увилингийимана е убита на следващия ден, 7 април. Проправителственото радио (РТЛМ – Radio Television Libre des Mille Collines) нажежава обстановката с призиви за убийството на тутси. В организирането на кампания за масови убийства са въвлечени и обикновени граждани. Много тутси са убити от своите съседи. За оръжие най-често е използвано хладно оръжие (мачете). Най-жестоките сцени се разиграват в местата за временна концентрация на бежанци в училища и църкви.
• 11 април – избити са 2 000 тутси, настанени в училище Дон Боско (Кигали) след евакуацията на белгийските миротворци.
• 21 април – Международния Червен кръст съобщава за вероятно избити стотици хиляди цивилни.
• 22 април – изклани 5 000 тутси в манастира Сова.
• САЩ не се намесват в конфликта, опасявайки се от повторение на събитията от 1993 г. в Сомалия.
• 4 юли — отряди на Руандийския патриотичен фронт влизат в столицата. 2 милиона хуту, опасявайки се от разплата за геноцида, напускат страната.

Геноцидът Голодомор

Голодомор (на украински Голодомор) е масов глад в Съветска Украйна през 1932-1933. Той е смятан за една от най-тежките национални катастрофи в украинската история, като жертвите по различни оценки са няколко милиона. Гладът е предизвикан от политиката на съветското правителство, начело с Йосиф Сталин.

Гладът през 1932-1933 засяга не само Украйна, но и други области в Съветския съюз, но терминът Голодомор се използва специално за областите, населени с етнически украинци, където гладът е най-силен. Той понякога е наричан Украински геноцид или Украински холокост, което предполага, че е умишлено организиран от властите, за да засегне украинската нация. Макар че историците все още спорят дали политиката, довела до Голодомор попада под юридическото определение на геноцид, много правителства официално са го признали за такъв.

През 1928 съветското правителство обявява първия петилетен план, една от основните мерки в който е колективизацията на земеделската собственост. Селското стопанство на Украйна е особено силно засегнато, тъй като, за разлика от предимно общинното земеделие в Русия, в Украйна преобладават частните стопанства.

Въпреки очакванията на правителството, колективизацията се оказва силно непопулярна сред селското население. Докато тя е все още доброволна, много малко селяни се включват в колхозите. Тогава правителството засилва натиска за ускорено създаване на колхози и през 1929-1930 голям брой държавни функционери са изпратени по селата. Освен това там отиват и десетки хиляди промишлени работници, твърди привърженици на болшевизма, които трябва да подпомагат организирането на колхозите. В допълнение към това, те трябва да се борят със засилващата се пасивна и активна съпротива срещу колективизацията, включвайки се в т.нар. „декулакизация“ – арести и депортиране на обявените за кулаци и техните семейства. Определението „кулак“ се използва за всички, противопоставящи се на колективизацията. През 1930-1931 около 300 хиляди украинци са обявени за кулаци и подложени на преследвания.

Колективизация навсякъде предизвиква намаляване на земеделската продукция, но ефектът от нея е особено силен в Украйна, където в началото на 20 век се произвежда повече от половината от зърното в Русия.

Въпреки спада на земеделската продукция, през 1932 съветските власти увеличават квотите за доставки от Украйна с 44%. Междувременно правителството в Москва приема декрет, с който въвежда смъртно наказание за всяка кражба на обществена собственост. Обхватът на този закон е много широк и включва дори най-малкото присвояване на зърно за собствена употреба от селяните. Малко по-късно това е леко променено, като на 16 септември Политбюро взема тайно решение и изключва от смъртното наказание дребни кражби, като уточнява, че то трябва да се прилага към кулаците, а останалите следва да се изпращат в затвора за 10 години.

Въпреки тези мерки, до 25 октомври правителството получава едва 39% от исканото количество зърно. Когато става ясно, че доставките през 1932 няма да достигнат обявените от властите нива, за това са обвинени „кулаците“, „националистите“ и „петлюровците“. Според отчет на ръководителя на Върховния съд, до 15 януари 1933 103 000 души са осъдени по декрета от 7 август. От известните към този момент присъди 4 880 са смъртни, 26 086 на десет години затвор и 48 094 на други наказания.

В Украйна е изпратена специална комисия, оглавявана от Вячеслав Молотов. На 9 ноември таен декрет нарежда на службите за сигурност да увеличат своята „ефективност“. Молотов нарежда, че ако в селата не се открие зърно, тябва да се конфискува цвеклото, картофите, зеленчуците и всяка друга храна. На 6 декември е издадена нова заповед, която въвежда забрана за доставките на стоки и храни за селата, неизпълнили квотите за производство на зърно, както и конфискуването на откритото на място зърно и парични средства и забрана на търговията в тях. За налагането на тези разпоредби в селата са изпратени специални „ударни бригади“, като се конфискува зърното, използвано от селяните за собственото им изхранване, както и заделеното за посев. Тези мерки, заедно със забраната за пътуванията и въоръжените блокади на украинската граница от войски на НКВД, превръщат украинската провинция в огромен лагер на смъртта.

Резултатът от принудителните доставки на зърно е катастрофален. За няколко месеца украинската провинция, една от най-плодородните области в света, се превръща в сцена на масов глад. Съветското правителство отрича първите сведения за глада и забранява на чужди журналисти да пътуват в региона. Някои автори твърдят , че „Политбюро и областните комитети на Партията настояват за незабавни и решителни действия в отговор на глада, така че съзнателните селяни да не страдат, а районните комитети на Партията са инструктирани да снабдяват всяко дете с мляко и им е наредено да наказват тези, които не успяват да мобилизират ресурси за изхранване на гладуващите или отказват хоспитализация на жертви на глада“. Според свидетелства на хиляди очевидци реалността няма нищо общо с това. Големи групи деца, бягащи от провинцията, са арестувани от властите и изпращани в сиропиталища, където скоро умират от недохранване.

За да се предотврати разпространението на информация за глада, пътуванията от Украйна и Южна Русия са забранени с директиви от януари 1933. Според тях пътуванията „за хляб“ от тези области са организирани от врагове на съветската власт с цел агитация срещу колхозите в северните области на страната. Забраната за пътуване допълнително усилва бедствието.

Правителството действително оказва известна помощ на засегнатите от глада области. Между февруари и юли 1933 са отпуснати 320 хиляди тона зърно за бедстващите региони. В същото време износът на зърно от страната, макар и чувствително намалял в сравнение с предходни години, продължава. През 1930/31 са изнесени 5,832 млн. тона, през 1931/32 – 4,785 млн. тона, през 1932/33 – 1,607 млн. тона, през 1933/34 – 1,441 млн. тона.

Съветският съюз дълги години отрича съществуването на глада и наличната информация за бедствието е недостатъчна. Броят на жертвите остава неизвестен и вероятно няма да бъде установен с грешка, по-малка от сто хиляди души.

Оценките за жертвите на Голодомор варират от 1,5 до 10 милиона. Дори резултатите, основаващи се на научни методи, варират между 2,5 милиона (Володимир Кубийович) и 3-3,5 милиона.

Според оценките около 81,3% от жертвите са етнически украинци, 4,5% руснаци, 1,4% евреи и 1,1% поляци. Най-силно засегнато е украинското селско население.

Рафаел Лемкин, създателят на термина геноцид, е един от ораторите на манифестацията в памет на 20-годишнината от глада на американци от украински произход през 1953. Днес правителствата или парламентите на 26 страни са признали глада от 1932-1933 за акт на геноцид. Сред тях са Украйна, Австралия, Азербайджан, Аржентина, Ватикана, Грузия, Естония, Канада, Латвия, Литва, Молдова, Полша, Съединените американски щати и Унгария. Въпреки това Голодоморът остава спорна тема дори в научните среди.

Много историци смятат, че гладът от 1932-1933 е изкуствено предизвикано масово убийство, ако не и геноцид, извършено като част от програмата на Йосиф Сталин за колективизация. Други, обаче, смятат, че гладът е непреднамерено последствие от колективизацията и че съпротивата на селяните срещу нея засилва ефекта от лошата реколта.
Според други изследователи бедствието не съответства на формалната дефиниция за геноцид. Според тях фактът, че гладът се ограничава до селските райони и не засяга градовете, показва, че правителството не се опитва да унищожи самия украински народ. От тази гледна точка те смятат, че е по-коректно да се използва по-общия термин демоцид.

Понтийският гръцки геноцид

Понтийският гръцки геноцид, наричан още Понтийски холокост, е термин, с който се отбелязва насилствената масова депортация и убийства на над 353 000 понтийски гърци от младотурските власти през периода от 1915 до 1917 година в Османската империя.

И днес се водят спорове между Турция, която не признава геноцида, и Гърция и международната общност.

Други Геноциди

Катин, Белорусия 1943 г.

Тук са разстреляни над 11 000 полски офицери от съветските окупатори. Русия го призна чак през 1991 г. В Катинската гора е само едно от общите гробища на разстреляните. Има и много други в територията на съвременните Белорусия, Украйна, Литва и Русия, но това е най-известното място. Има и други в които са разстреляните полски свещеници, интелектуалци, администратори, търговци, полицаи, изобщо представители на полския елит. А още стотици хиляди поляци са изселени в концлагерите по целия тогавашен СССР и там намират смъртта си в незнайни гробове.Но не само поляци са избити в периода 1939 – 1941 г. Избити са и естонци, латвийци, литовци, финландци, румънци. Представители на всички народи имали нещастието да попаднат под съветски окупационен ботуш.

Естония

Ето резултата от „победоносните действия“ на Червената армия в Естония през 1919 г. Когато през 1940 г. СССР отново окупира Естония от общо 1 100 000 жители на страната, ежегодно в концлагери в Сибир са откарвани по 30 000 души. Германците нахлуват на 22 юни 1941 г. в СССР и окупират Естония и така спасяват страната. След 1945 г. руснаците отново я окупират, но вече не избиват естонците чак с такива темпове, както преди.

Унгария, 1919 г.
„Вождът на революцията“ Бела Кун дере живи хора. Малко по-късно ще избяга в СССР. Там ще се разхвихри още повече. В Крим, след бягството на последните белогвардейски войски на барон Врангел населението остава беззащитно. Бела Кун заедно със съветските комисари започват още по-голямо изтребление и зверства отколкото в Унгария. И досега живеещите там го помнят с ужас. А германските окупатори на Крим през Втората световна война не са могли да свършат и една десета от неговите ужасяващи „подвизи“.

Дотук видяхме различните геноциди в световен мащаб и като се замисля общото при повечето е, че те са причинени от диктаторски режими фанатизирани до болка от тяхната недъгава идеология. Предлагам ви едно интересно интервю с професор, които твърди че:

Комунизмът държи рекорд по геноциди

Проф. д-р Гунар Хайнзон в интервю с Весела Илиева,
сп. Point of view 21 Септември 2007

Проф. д-р Гунар Хайнзон е роден в края на ноември 1943 г. в Полша. Има магистратура и докторат по политология, икономика, теология, психология, социология, история и публицистика, завършени в Западен Берлин и Хамбург Работи и преподава в Германия, Израел, САЩ, Полша, Великобритания в областите класически икономически либерализъм, теории на цивилизацията, културни, демографски и геополитически структури, тероризъм, тоталитарни режими и демоцидни престъпления. Автор на над 30 книги и учебници, над 400 студии и монографии. На българския литературен пазар се очаква неговият „Речник на геноцидните убийства” от издателство МАК.

Доколко геноцидът остава актуално понятие в началото на ХХІ век?

Доколкото в глобален аспект на геноцидно изтребване и обезличаване са подложени десетки национални и етнически групи. В това число могат да бъдат посочени народи или народностни групи дори с по-малко от 10 000 членове – като например дванадесетте индиански амазонски племена, които Бразилия унищожи напълно през 1990-те години. Подобни геноцидни унищожения наблюдаваме най-вече в Африка, където племенни групи се избиват една друга или едно племе подлага на геноцид две или повече племена. Засегнати региони и дръжави са преди всичко Конго, Судан, Бурунди, Бряг на слоновата кост, Нигерия и Уганда.

Много са геноцидните убийства и на радикалния ислям в Африка и Азия, който преследва неислямски религиозни групи. Също така отделни ислямски течения се избиват, въпреки че принадлежат на едни и същи етноси. Над 11 милиона мюсюлмани са статистическите жертви на геноцид през последните 50 години. При това над 90 % са избити от други мюсюлмани – факт, който често се игнорира, умишлено или не. За сравнение в оставащите по-малко от десет процента едва под половин процент са жертви на палестинско-израелския конфликт, а около пет процента са мюсюлманите, избити от немюсюлмани в етнически и религиозни конфликти.

Защо се използват геноцидните убийства като средство в един модерен конфликт – цивилизационното развитие на човечеството изглежда в този аспект по-скоро мит?

Масовите геноцидни убийства се предприемат преди всичко от обществата на държави, в които наблюдаваме т. нар. youth bulge*. В тези страни, които са преобладаващо ислямски, както соча и в статиите ми в „Уолстрийт Джърнал” и други доклади, минимум 30 % от цялото мъжко население се пада групата 15-29 години, чиято средната възраст под 20 години. Това са подрастващи и млади мъже, силно идеологизирани в социален, религиозен и етнически контекст, в най-добра бойна възраст.

В обществата на т.нар. youth bulge страни на един баща се падат трима и повече синове. Още като деца те са в противоборство, поради социо-религиозни фактори и строгите йерархии, в които само един син може да заеме определена му позиция – йерархичните социални структури в исляма не допускат динамика.За оставащите на втори, трети, четвърти и т.н. план в тези йерархии млади непървородни синове става все по-трудно. До момента наблюдаваме явлението, че именно те се милитаризират и радикализират в Азия и Африка като поемат различни пътища на развитие.

Първо, емигрират – поради амбицията да намерят своето ‘първо място’ в нова родина. Заради голямия им брой и интензивната им миграция, пренасяща тяхната култура в новата среда, се говори за процес на ‘колонизация на новата среда без кръвопролитие’. Ако не се справят в новата среда, тези млади мъже се радикализират бързо. Тук идва втората опция – те се изолират и криминализират. Интеграционни процеси в новата им родина са почти невъзможни, тъй като не биват допускани от тези групи – те третират средата, в която са мигранти, като напълно враждебна. В Африка, например, управляващите елити са намерили жестоко средство за справяне с тези групи ислямски мигранти – дори при най-малки престъпления им се издава смъртна присъда. В отговор младите мъже избират третия път – милитаризират се и си поставят за цел вземането на властови позиции или преврат в новата среда. Този избор е преди всичко на онази част млади мъже, които са амбицирани да направят кариера в групата си или в армията й, когато има вече създадена такава.

Тези млади мъже повеждат войни с техни конкуренти или с правителствени групи. Те целят революция, която смятат, че ще им донесе власт, за да контролират страната, в която са мигрирали. Това се използва от водачи на паравоенни групи – те успяват да привлекат многото останали непървородени синове на ислямските общества. Организирани в паравоенни групи хора се опитват чрез масови убийства и атентати да достигнат до позиции, които до момента са били заемани от други политически групи или от етнически и религиозни малцинства, които третират като свои конкуренти.

Шестата стъпка е износът на война и терор – заразяването на околни региони с конфликти или прехвърлянето на военни операции в други страни. Този модел е развит до момента, но как ще се модифицира зависи от редица фактори. По всяка вероятност голямият брой жертвина геноцид в предстоящите 15 години ще бъдат именно негови.

По какво се различават геноцидът на комунистическата идеология и режими от други?

Комунистически режими като тези в СССР, НРКитай и Камбоджа извършват геноциди в тесен смисъл – масови убийства на национални малцинствени групи или на цели народи, които в завзетите провинции и райони са представлявали мнозинство в сравнение със завоевателите. Граничащите на ФРГермания и Австрия комунистически държави също в тесен смисъл извършват геноциди – над немското население, останало в границите на тези страни – избиват се и се прогонват преди всичко немски цивилни граждани.

Но ако говорим за масовите политически убийства на комунизма – те са най-мащабните, които изобщо познаваме. В засегнатите държави те са на дневен ред до краха на системата на комунизма. Същото се отнася и за масовите убийства на различни социални групи по икономически и социални причини. Засегнати са всички прослойки на гражданството и селячеството – интелигенцията, собствениците. Жертва е всъщност семейството на всеки гражданин и селянин – говорим отново за най-големите изтребвания в човешката история изобщо.

Извършените масови убийства по религиозни причини, също са с най-висок коефициент в режимите на комунизма. Всички форми на религия попадат под репресиите – унищожават се както институционализираните църкви, така и личното, и битово-религиозното кредо на всеки – на стареца и детето.

Комунизмът на практика, в различните режими, няма как да не извърши най-големите масови убийства по религиозни, политически и икономически причини, тъй като това налага идеологията му. Той изисква теоретично пълно премахване на собствеността, елиминиране на гражданското общество, на религията. Това предполага веднага на практика най-мащабното изтребване на широки маси хора – защото всички граждани попадат в една или друга категория, определена за унищожение. Разделение между теоретичен и практичен комунизъм не е възможно.

Забравени ли са жертвите на комунизма от международните човекоправни организации?

Не, те са известни. Но бяха умишлено пренебрегнати поради конюнктурни причини от западните държави и това е един от най-големите исторически грехове на западната цивилизация. При подписването на Конвенцията на ООН срещу геноцидните престъпления през 1948 г. на западните държави (които осъждаха Холокоста с този документ и целяха превенция за себе си от повторението на немски или друг националсоциализъм) им бяха нужни гласовете на Сталин и на новите комунистически режими. Поради това направиха компромиса да се откажат да назоват в документа на ООН и жертвите на престъпленията на комунизма. Това е тъжната историческа истина – при това и към датата тогава тези жертви превишаваха количествено всички други – без всякакви цинични съпоставки, а чисто статистически сравнено. Така, следствие на този компромис, документът е приет без нито един глас „против” или „въздържал се”. Комунистическите режими се легитимираха, останаха на власт близо половин век, а до Резолюцията на ПАСЕ, с която се осъди комунизма и се признаха жертвите му, трябваше да минат 60 г.

Кое поддържа екстремният ислям днес?

Защо именно религията намира толкова удобно място в най-големите движения, иницииращи масови убийства, така че тези да се разглеждат като религиозни движения? Защото множеството млади мъже от по-горе описаните youth bulge общества са възпитани в обществата си и знаят какво е „добро“ и „лошо“ в битов и универсален смисъл . Те знаят това и могат да легитимират морално масовото убийство или убийството изобщо като инструмент, с който водят войните си, само ако облекат низките си мотиви на убийци в дрехата на възвишени идеали, като това включва и позоваването на Всевишния. Те не искат да бъдат разглеждани като криминални лица или масови убийци, тъй като са наясно, че това е осъдително деяние. Затова си изграждат ореола на воини на честта и на каузата на една висшестояща сила.

От тази позиция именно обявяват за грешник и враг на каузата онези общества, които всъщност са само обекти на насилствено завоевание с цел печелене на власт. Масовият убиец мюсюлманин в радикалните движения е изправен пред необходимостта да легализира престъпленията си в момента на извършването им – в ерата на информационното общество бързо се разпространяват новините за престъпленията им, в сравнение с други епохи. Затова престъпникът се нуждае от сигурни и бързи възможности да се представи като морален – „послушен инстурмент в ръцете на една висша идея, кауза или личност’“ Само така може да разчита на успех и разбиране от „своите“, иначе делото му много бързо би било инкриминирано и би се провалило.

Какво се случва в Дарфур – десетилетия геноцидът в Судан взима жертви, докато ООН е обърнала удобно гръб?

Судан експлодира за последните 50 години от 10 на 40 млн. жители. България би имала при същата фертилизация не 7, а 30 милиона жители. В Судан имаме youth bulges във всички етноси и религии. Когато се питаме, защо Западът не се намесва, то трябва да си зададем въпроса: А колко често една нация трябва да праща своя единствен син на сигурна смърт, за да се бие някъде далече и въздържи от извършване на геноцид срещу десет трети или четвърти синове на даден етнос? Затова съществува негласното решение Западът да се намесва само там където има интерес, което е и негово право.

За Судан се предложи на африканските нации да да решават проблемите на континента си самостоятелно като спрат геноцида. Разбира се, до момента нямаме някакви големи резултати, но подобна стратегия не е лоша. Въпреки че крие опасности за глобален вътрешноконтинентален конфликт в Африка, тя дава възможност на държавите да добият идентичност и да се справят с континенталните си проблеми иотговорносттаза тях да се прехвърля върху трети страни. В началото на 2007 г. именно многобройните синове на Етиопия успяха ефикасно да помогнат в Сомалия да се противостои на ислямистките мародери и масови убийци. САЩ предложиха пари и логистика за акцията, но нищо повече – и това решение беше добро.

Западът ще бъде пасивен, той е съставен от бързо остаряващи и демографски свиващи се общества и трябва да се грижи за собственото си оцеляване и интереси. Той ще сенамеси само заради опазване или усилване на своите позиции където и когато счете за необходимо.

Ще има ли държава Косово или темата означава нови конфликти в бъдеще в региона?

Като държава Косово е родено вече демографски посредством youth bulge. През 1953 г. на 100 сърби в Югославия има 280 албанци. Днес на 100 сърби в Косово има1200 албанци. Процесите в Европа не подминават и този етнос, разбира се – днес и един модерен албанец има само две деца. Но до 1990 г. албанското семейство в Югославия има средностатистически шест деца, докато сърбите винаги са имали константно число от две деца. Разбираемо е, че когато през 1990 г. в Косово на 100 сърби имаше 800 албанци, мюсюлманите се опитаха да реализират демографската си потентност в политическа власт. Демократично и закономерно развитие. Сърбите, повлияни и от великосръбския шовинизъм, се опитаха за пореден път да компенсират чрез геноцид онова, което са изгубили. Със своите 10484 бомбени нападения НАТО успя да победи на 10 юни 1999 г. сръбския режим на Милошевич. След това се разбра, че не е могла да се предотврати смъртта на над 2000 албански бойци и цивилни граждани. Това число обаче е петдесет пъти по-ниско от „данните” за 100 000 албански жертви на режима, които политици на НАТО представяха пред световната общественост като аргумент за началото на офанзивата си.

Предвид трудността на дебата за Косово днес съществува дори идея, на последните останали там сърби да се отреже териториално кантон, в който да се спасят и последните културни паметници на етноса им, като кантонът се свързва със специална директна връзка със Сърбия при евентуалното отделяне на Косово. Това би било колкото възможно, толкова и трудно решение, тъй като изисква съгласието и на двата етноса, както и процеси на преселване, комепенсация на имуществото. Но решение ще е необходимо – скоро ще бъде достигнат моментът, в който то ще е неизбежно.

Защо забравяме за личности като Раул Валенберг, Димитър Пешев, Рафаел Лемкин?

Паметта за тях дори сред образовани хора е много къса и това е тъжно. В преподавателската ми практика в западноевроепейските университети се сблъсквах с едно явление, което се задълбочи. Почти всички важни фигури, играли роля за дефинирането и отстояването на човешките права и свободи, да не говорим за техните трудове, са непознати на студентите. Тук става дума за личности, допринесли за развитието и формулирането на човешките права и свободи в демократичната мисъл и институции през последните 500 години. В училищата няма развити модели за различните възрастови групи, които да разглеждат подходящо тези теми.

На практика става така, че на студентските скамейки идват младежи, които за първи път научават основни факти за историята на човешките права и свободи, за историята на геноцида и за забраната на геноциди. От старозаветните начала в 3. Мойсей 18:18-33 , през доминиканския монах Антонио Монтесино, който на 21 декември 1511 г. заедно с Диего Колон, сина на Колумб, формулира от името на дванадесет потомствени испански преселници акта за пощада и защита на човешките права на всеки индианец в колониите на Испания: „Нямат ли всички те надарени с разум от Бога души? И нямате ли всички вие задължението да ги обичате като себе си?”, до ашкенази евреина Рафаел Лемкин, формулирал закона срещу геноцидните престъпления, и сефарадския евреин Рене Касин, от когото е декларацията на човешките права и свободи. Въпросът е, кога и къде да научат онези, които не сядат на университетската скамейка.

Нуждаем ли се от обществена памет и широка дискусия за миналото и историята ни като превенция срещу бъдещи геноциди? Трябва ли да говорим за Гулаг и за Аушвиц?

Нуждаем се и на Запад, и на Изток от подобен дебат. Несъмнено трябва да говорим както за Аушвиц, така и за Гулаг. Обществената памет е изключителна сила – тя съхранява и предава на поколенията разнообразието от информации и интерпретации за миналото им. Обществената памет е обаче условно и динамично понятие – публичното мнение за даден процес и събитие и споменът за тях се развиват. Както общественото мнение, така и обществената памет са изложени на различни влияния отстрана на множество фактори и тенденции, които от своя страна имат своите динамики.

Тук не говорим само за политическото, социалното или партийното влияние върху нагласите на обществото. Говорим и за модите – в теоретични модели и интерпретации – на самата историческа наука. Историческият релативизъм, например, е много силна и пагубна тенденция. Тя е удобна както за крайно леви, така и за крайно десни, но и за радикалния ислям. Конфронтирани сме понастоящем с изобилие „прогресивни” трудове на релативизма, с които се отричат къде повече, къде по-малко под камуфлаж, но винаги псевдоакадемично геноцидите на Холокост, на комунизма и Гулаг, над арменците и дори турското робство и геноцидите му на Балканите. Има редица причини (и възможности) да се ограничават и изопачават информации за исторически събития . Затова от голямо значение е откритият и многопластов публичен и научен дебат – в него историческата истина заема мястото си и има възможност да го защити от посегателства. Припомнянето само по себе си на историята, без връзка с настоящето, е безсмислено. Безсмислено е и ако общественият дебат за геноцидните престъпления и престъпните режими не се съпровожда от множеството лични истории на жертвите и историите на онези колкото обикновени, толкова и изключителни личности, които при еднакви за всички битови и политически обстоятелства са правили разликата. И се противопоставят дори с риск за живота си на геноцидните престъпници и идеологиите им. Всъщност, тези личности именно формират нормите и фокуса, през които по-късно ние гледаме назад към историята, която е била тяхно настояще.
*Youth bulge – експлозивен прираст на мъжко младежко население в дадена държава или етнос

Оказва се, че не само комунизма поражда геноциди. Американската демокрация също носи вина за намесата в различни точки по света със своите „миротворните“ акции, целящи въдворяване на мир и спокойствие. Но всъщност зад тях стоят предимно икономически интереси и това безспорно не може да се отрече. Ето каква позиция изразява авторът на много книги, преподавателят Едуард Хърман.

Геноцидът като странично поражение, но с искрени извинения

Едуард Хърман

Едуард Хърман е почетен преподавател по финанси в школата Уортън при университета на Пенсилвания. Икономист и медиа аналитик, специализира корпоративни и регулативни проблеми, както и политическа икономия и медии. Автор на многобройни книги, сред които Corporate Control, Corporate Power (1981), Demonstration Elections (1984, with Frank Brodhead), The Real Terror Network (1982), Manufacturing Consent (1988, with Noam Chomsky), Triumph of the Market (1995), and The Global Media (1997, with Robert McChesney). Последната му книга е The Myth of The Liberal Media: an Edward Herman Reader (1999).

---

ZNet Commentary, 10 ноември 2001

Афганската война на Буш извиква спомени за Виетнамската война както с действията, така и с реториката: масираната употреба на мощни оръжия поразяващи тежко мирни граждани, принудителен глад, тероризъм на едро уж воюващ с „тероризма“, но винаги придружен с „искрени извинения“ за всяко „странично поражение“.

В предишната война, макар претенциите на пропагандата да бяха, че спасяваме Южен Виетнам от агресия, управниците в САЩ и военните знаеха много добре, че марионетният режим на САЩ на юг има пренебрежимо малка вътрешна подкрепа и в последствие най-жестоките форми на насилие от страна на САЩ бяха насочени към южното население.

Практически целият напалм и химикали ползвани по време на войната поразиха Южен Виетнам, който беше освен това редовно атакуван от бомбардировачи Б-52, а голяма част от неговата територия беше определена за „зони за неограничен огън“. Като добри пропагандни слуги на държавата, обаче, традиционните медии никога не отбелязаха противоречието – практически неограничено насилие срещу хората уж спасявани от агресия. Според класическото военно оправдание за събитията в Бен Тре: „Трябваше да унищожим града, за да го спасим“. [Бен Тре е 300-хиляден виетнамски град, разрушен от американската авиация по време на войната във Виетнам. Според сведенията в него влизат партизани, които се опитват да стрелят по американските самолети. Партизаните по-късно си отиват, а градът е разрушен. Командващият операцията заявява, че е трябвало градът да бъде разрушен, за да бъде спасен. бел. прев.]

В Южен Виетнам Съединените Щати проведоха мащабна кампания, целяща да доведе до принудителен глад бойците на Фронта за национално освобождение.

В тази кампания с безобидното название Операция „Земеделец“, милиони литри Ейджънт Ориндж и други опасни химикали бяха многократно изливани над селските оризища. По време на Втората световна война адмирал Уилям Лийхи се възпротиви срещу тази практика с аргумента, че тя „е в нарушение на всяка известна на мен норма на християнския морал и на всички познати правила на войната“. (Тогава вече бяхме поели към „хуманитарните бомбардировки“ и новата „морална външна политика“, когато тази политика беше въведена по времето на Кенеди).

Тази химическа война уби хиляди селяни и техните семейства и остави след себе си мрачен паметник – близо 500 000 виетнамски деца родени със сериозни деформации (Peter Waldman, „Body Count“, Wall Street Journal, Dec. 12, 1997).

По това време критиците на тази престъпна и жестока политика подчертаваха факта, че войниците ще се възползват първи от ограничените хранителни запаси. Изтъкнатият харвардски специалист по прехраната Джийн Майер е само един от многото, които посочиха, че тази политика „първо и най-тежко порази малките деца“ („Crop Destruction in Vietnam“, Science, April 15, 1966).

Но това не промени с нищо политиката: принудителният глад продължи при слаба съпротива от страна на либералните медии и международната общност. Продължиха интензивните тежки бомбардировки, както и употребата на напалм и осколочни бомби.

И макар че военщината на САЩ редовно изразяваше своето съжаление и заявяваше, че се стреми да избягва цивилни жертви, от време на време се признаваше, че народът подкрепя ФНО и „високата цена“ на тази подкрепа и принудителното изселване към градовете е умишлено търсен ефект. Няколкото милиона убити и тежко ранени мирни виетнамски граждани продължаваха да бъдат „странични поражения“, тъй като политиката нямаше за цел да ги убива, а просто да принуди твърдоглавото население да приеме едно правителство на малцинството, приемливо за управниците от САЩ.

Също както в Ирак, по време на режима на санкции от ООН, над 500 000 иракски деца и над милион загинали мирни граждани „си струваха“ за Мадлин Олбрайт и следователно за традиционните медии отново бяха „странични поражения“.

Прокламираната цел беше да се премахне Садам Хусеин, а не да се убиват деца и съответно животът на огромен брой деца беше тъжна, но разбираема и приемлива цена за една политика поставила си явно благородна цел. По старата приказка приписвана на „червените“, целта оправдаваше средствата, дори ако те водеха до масова гибел на невинни жертви.

В системата на империализма се прибягва и до друго оправдание за масовата смърт, причинена от дадена политика, дори когато тя доближава измеренията на геноцид. И то е, че след като управниците на жертвите винаги имат възможност да се предадат, значи те са виновни за загиналите, а не страната, която пряко извършва убийствата.

На виетнамците редовно се предлагаше възможност да се откажат от борбата за сваляне на малцинственото правителство наложено на Юга от Съединените щати. И щом те отказваха, какво им оставаше на Щатите, освен да убиват, за да защитят Южен Виетнам от „вътрешна агресия“ (фразата е оруеловският шедьовър на тогавашния посланик на САЩ в ООН Адлай Стивънсън)?

Как иначе да се разреши противоречието между „авторитета“ на САЩ и избиването на милиони невинни жертви?

По същия начин Садам Хусеин можеше доброволно да се откаже от властта, макар ООН никога да не е поставяла неговото отстраняване като цел на „санкциите за масово поразяване“ наложени на Ирак от тази организация. Но ако Съединените Щати прибавят тази цел по свое усмотрение, кой би се възпротивил, освен безпомощните жертви и слабаците от левицата?

В Косово видяхме познатата процедура приложена за пореден път: в Рамбуйе Югославия беше поканена да капитулира, не само като се съгласи НАТО да превземе Косово, но според Приложение Б да позволи на НАТО и да окупира цяла Югославия.

Това беше нарочно замислено да „вдигне летвата“, за да осигури отказ от страна на Югославия, защото „на сърбите им се полагаха малко бомбардировки“ по думите на служител на Държавния департамент. (На Садам също се полагаха малко бомбардировки след като нахлу в Кувейт през август 1990 и затова не му беше позволено да се измъкне чрез преговори).

Косовското решение чрез натовските бомбардировки и окупация беше аплодирано от западните либерали с мотива, че косовските албанци бяха репатрирани – пренебрегвайки факта, че те имаха нужда от репатриране именно заради войната на НАТО – и че демонът виновен за всички балкански беди, Слободан Милошевич, беше изправен пред съда – което почива на тотално погрешен прочит на новата история на Балканите и крайно натрапващото се пропускане на решаващата роля на натовските държави за дестабилизацията на Югославия. Роля, която доведе до етническото прочистване, която защити етническото прочистване и продължава да го защитава до днес в окупирано Косово, когато то се извършва от когото трябва.

Което ни води до войната на САЩ срещу Афганистан, където имаме повторение на наложените като стандарт оправдания за масовите избивания като странични поражения.

За пореден път врагът беше поканен да се предаде по начин, който осигуряваше отказ – изискването талибаните да предадат Бин Ладен, но с отказ да се представят доказателства за неговото участие в терористичните актове от 11 септември. По старата имперска традиция, отказът да се изпълнят нарежданията означаваше, че всички загинали от бомбите лежат на съвестта на талибанските ръководители.

Но една безпрецедентна черта на войната срещу Афганистан е, че когато тя започна, тази опустошена и бедна страна беше изправена пред масов глад, последица от непрестанни войни и тригодишна суша. Международни хуманитарни институции като Оксфам, СЗО, УНИЦЕФ, Коншънс Интернешънъл и други вече бяха насочили вниманието към Афганистан като отчайващ случай, в който 7-8 милиона души бяха обречени на гладна смърт.

Решението на САЩ да бомбардира Афганистан, следователно беше само по себе си мащабен терористичен акт, тъй като той доведе до мигновено изселване на хиляди хора от градовете, осуети хранителните доставки от страна на хуманитарните групи и причини незабавно влошаване на кризата.

Администрацията на Буш освен това принуди Пакистан да затвори границите, което директно възпрепятства операциите по снабдяване с храни. Самите бомбардировки причиниха нови изселвания и задържане на снабдяването с храни, придружени с познатите „заблудени бомби“ и „трагични грешки“, директно поразяващи мирни граждани.

Най-забележително беше многократното бомбардиране на добре обозначени продоволствени складове на Червения кръст в Кабул и признанието, че то е умишлено, тъй като те уж се намирали под контрола на талибаните. Служителите на Червения кръст отрекоха талибанска окупация или намеса, но който и да се окаже прав в крайна сметка, ние виждаме духа на Операция „Земеделец“ в намеренията да се лишат талибаните от храна, въпреки факта, че политиката на принудителен глад първо и основно поразява деца и други мирни жители.

Многократните атаки срещу обекти на Червения кръст също така подсказва, че администрацията на Буш не приема последиците от ескалиращия масов глад като неблагоприятни – стига да бъдат засегнати хранителните запаси на талибаните, дори ако при това загинат голям брой мирни жители. Сходството с политиката от времето на Виетнамската война за лишаване на ФНО от храна, без оглед на човешката цена, е очевидно.

Традиционните медии в САЩ не се тревожат изобщо от това, както не се тревожат и от 5-те хиляди иракски деца, които умират всеки месец като „странично поражение“. А помните ли колко силен беше интересът на традиционните медии към бедите на косовските албански бежанци прокудени по време на бомбената война и тяхното възмущение?

А сега, след като мирните афганци вече гладуват, прокудени от бомбардировките и заплахите на САЩ, медиите вече се интересуват от тактиките на бомбардировките, тяхната ефикасност и перспективи, а състоянието на гладуващите афгански бежанци почти не се отчита. Възмущението изцяло липсва. Това кой носи отговорността за бедите на бежанците е от основна важност за вниманието на медиите и техните нравствени излияния!

Също както медиите реално потискат свидетелствата, че ефектът от войната на САЩ върху кризата с глада в Афганистан е утежняващ, превръщащ я в политика на масово изтребление, те са слепи и за лицемерието на програмата за пускане на храна от въздуха и нейния пропаганден характер. Аз още пазя снимки на американски войници във Виетнам, които дават близалки на виетнамските деца, осиротели след като САЩ разсипаха Виетнам, за да го спасят. Медиите тогава показваха тези снимки като доказателство за нашата добрина, без да им мигне окото.

Сега имаме хвърляне на пакети с храна от въздуха – нещо незначително в сравнение с прекъсването на хуманитарната помощ в следствие на войната. По някаква мрачна ирония те са със същия жълт цвят като касетъчните бомби, които също се хвърлят в огромни количества и са смъртоносни за всеки, който се докосне до тях.

Накратко, медиите отново служат като ключов инструмент за представянето на националната политика като лесно смилаема, за оправдаването и аргументирането на масовото избиване на невинни мирни жители извършвано от тяхното правителство. Дадохме възможност на врага да се предаде, търпението ни отново е изчерпано и за пореден път „Съединените щати искрено се извиняват за този непреднамерен удар по…“ (попълнете празното място), който е определено неволен и представлява странично поражение.

Преглед на другите масови убийства и доказателства за жертвите на комунизма 

Tибетци 1950-1990

След падането на Мейджи-династията през 1912, поробените още през 18-ти век тибетци придобиват отново независимостта си. През 1918 с успех отблъскват опит за нападение на Китай. На 9.11.1950 китайски комунисти успяват да окупират и завладеят тибетската столица Ласа, с одобрението на ООН.

Водени от убеждението, че будистките монаси с феодалните си традиции пречат на отвързването на силите на производителността, докато една ръководена от комунистическата китайска партия политика на колективна продукция ще доведе до благосъстояние и богатство за всички трудещи се, марксистко-ленинският режим започва незабавно с комбинирани политициди, геноциди и етноциди избиване на тибетски граждани, като паралелна цел е освобождаване на територия за живот за насилствено преселвани китайци. До 1987 са разрушени 80 % от 6254 тибетски манастири и 60 % от литературата и културата на завладяната от Китайската народна република страна. От 2,8-милионното население на Тибет, всеки десети е затворен в наказателен лагер и убит там. До 1984 173 000 члена на тибетския елит са избити в 166 лагера. 432 000 са избитите директно на място от китайската народна освободителна армия по всеки възможен начин – от разчекване и скалпиране до рязане и погребване на живи хора (Donnet 1990). Оживелите тибетски жени са стерилизирани насилствено. Изкуствено предизвиканите гладове при управлението на Мао между 1959 и 1963 взимат живота на други 70 000 тибетци. През целия период 1950-1990 са избити демоцидно от Китайската народна република „максимално 800 000″ (Margolin 1997a, 597) тибетци. А 100 000 са прогонени заедно с Далай Лама в изгнание. Същевременно в отнетата от Тибет територия Китай заселва принудително свои селяни, така че земята да се обяви за китайска. Тибетските емигранти дават сведения за 1,2 милиона жертви.

Aлбанци, 1998

През март 1998 започват масови убийства по заповед на комунистическия сръбски диктатор Милошевич (в Дечани, Ораховац и др.) в до 90 % населената от албанци провинция Косово, където усилията за автономия са довели до образуването на съпротивителни албански групи срещу режима. Хиляди албанци са избити. Сръбските милиции също дават много жертви. Началото на юни 1998 започват систематични принудителни депортации на албанци от Косово към Албания, за да се подобри по този начин етническия баланс за сърбите в провинцията. При тези акции сръбски военнослужещи отказват да изпълняват заповеди, поради което и те стават жертви на безчовечните етнически чистки в Косово.

Aнгола 1975-1919

След падането на португалската колониална власт на 11 ноември 1975 в Ангола, анголски марксисти-ленинисти от МПЛА завземат властта с помощта на кубински войски, които са повикани от комунистите на помощ, вкл. и за да отбият опитите за „интервенция’ от страна на Южна Африка. Силно активните в борбата за освобождение от колониалната власт християнски националисти (ФНЛА, УНИТА), които остават единствените политически радетели за собственически ред на обществено устройство, изпадат, принудени от насилствените мерки на новата комунистическа власт, в нелегалност. До примирието от 20.06.1991 в Ангола умират стотици хиляди цивилни граждани – жертви на политицидите на комунистическата власт. Голяма част от избитите могат да се категоризират и като жертви на геноцид. Членове на съпротивителните сили срещу режима произхождат преобладаващо от народностните групи на Баконго и Овимбунду, докато марксическата власт не е обвързана с конкретни племенни групи – това обяснява и широките маси на демоцидни жертви.

Афганистан, марксистко-ленински 1978/1992

На 22 април 1978 местните комунисти в Афганистан извършват преврат с помощта на СССР. Още на следващия ден комунистическите кадри започват с изтребването на членове на събореното правителство, на техните близки и на политическите им симпатизанти. През следващите 2 години всеки ден в затвора Пул-и-харкхи в Кабул са избивани от 150 до 300 души, особено високо образовани политически противници и интелектуалци: 32 000 души за 18 месеца намират смъртта си само в този затвор. На 22 април 1992 пада последният марксистко-ленински режим /от общо четири/ в Афганистан. За 14 години комунистическа власт са избити 1,5 до 2 милиона афганистански цивилни граждани от общо население 17-19 милиона. На местните извършители са помагали секретни служби и специалисти-изтезатели от Щази на ГДР, ДС на НРБ, чехословашки и индийски агенти, и от т.нар. „прогресивни палестинци“ на ООП. Избиването на немарксисти следва шаблона на класически политицид. Към него се добавят геноцидни убийства. Стотици хиляди пущуни (които представляват над 40 % от населението на страната), изразяващи пълна антипатия към комунистическия режим, са избити масово като врагове на режима, а над 5 милиона са прогонени от страната, повечето от които бягат в Пакистан. Пущунски деца биват целенасочено взривявани с минирани руски играчки, цели пущунски села са обезлюдени чрез химически оръжия. Огромни области трябва да станат „чисти от пущуни“ по указание, за да се извърши възможно безболезнен аншлус кьм СССР, където, както и в Афганистан, живеят таджики и узбеки, и това би спомогнало за интегрирането им в СССР, според КПСС и АКП. С тези методи само в Кандахар пущунското население е намалено от 250 000 на едва 35 000.

Балкари 1943-1957

През месеците март и април 1944 народът на балкарите („прото“-българи?) е депортиран по заповед на КПСС от вековната си родина северно от Кавказ. До 1923 балкарите са се борили срещу комунизма, след това са победени, поради значителни числа жертви. По време на II СВ попадат до 11.01.1943 в зоната на германските хитлерови войски. Редица балкари се надяват на освобождение от комунистическата власт чрез немските военни части и им започват да им сътрудничат. На 8.03.1944 селища на балкарите са обградени от Червената Армия и 43 000 са транспортирани в камиони за Централна Азия. 17 000 балкари загубват живота си в този демоцид. От тази дата до 1957 балкарите не са споменавани в съветските енциклопедии. С указ от 9.01.1957 оцелели балкари получават право да се завърнат по родните си места.

Гърци, малцинство в марксистко-ленинска Русия/ СССР

Към 1940 в СССР живеят 285 000 гърци. Заедно с кримските татари през 1944 са депортирани 15 000 кримски гърци в Казахстан. Между 1947 и 1949 ги следват други 140 000 гърци депортирани в изгнание. На 14.06.1949 са задържани 40 000 кавказки гърци (17 000 са с гръцки паспорти) и само след два часа „организационна работа“ са пратени на 17 дневен марш пеша за Казахстан, в трудови лагери (според Hingley, 1970, 210, кавказки гърци са депортирани частично още 1947). При тези депортации измират, според стандартно изчислените от историци квоти на смъртност при депортации в комунистическите режими, около 150 000 депортирани в лагери, а минимум 50 000 умират демоцидно.

ГУЛаг/ Архипелаг

Троцки изгражда още през 1918 първите концентрационни лагери за унищожение чрез наказателен каторжен труд. 1922 в СССР има вече 23 функциониращи лагери. За времето от 1922 до 1928 жертвите, загинали при работа или убити в тях, възлизат на 2-3 милиона. (Panin 1976). Понятието ГУЛаг се извежда от руското Главное Управление Лагерей и описва работещото от 1928 Главно управление на наказателните лагери към НКВД. 1921 Ленин започва частично възстановяване на частната собственост, защото икономиката на СССР е много слаба и комунистическият конгломерат е заплашен от срутване. Но от 1928 Сталин спира всички подобни опити с радикални мерки и продължава изграждането на започнатата от началото на 1918 марксическа икономика с централизирана, планова продукция – първата обявена петилетка е периодът 1928-1932. Още през 1928, по време на тези мерки, започва и силното разширение на лагерната система и мрежа. Нафтали Френкел, отрекъл се от еврейските си корени и преминал в лоното на комунизма бивш едър собственик, става организатор на идеята на чудовищния моллох в историята – мрежата от 8000 лагера. Лагерната система не служи само за наказание и унищожение на съпротивляващи се частни собственици чрез наказателен труд и за продължително сплашване на останалата част от населението на СССР. Лагерната система се използва целенасочено още от самото изграждане на мрежата и за допълнително производство на плановата продукция – каторжният труд е един от основните икономически фактори в комунистическото производство. Затворниците са разпределени според лагерната система в различни отрасли на тежката и леката промишленост, като труда им се използва и за изграждането на инфраструктурата на плановата икономика – аграрна работа, строежи на улици, изграждане на заводи – за това се използва принудителен труд на затворници. Добива на петрол, дърводобива, транспортната мрежа в екстремните сибирски области са изцяло „в ръцете“ на затворници от ГУЛаг. За да се използва дълготрайно труда им за комунистическата планова централизирана икономика, минималните наказания в ГУЛаг се повишават от редовни 3 на редовни 8 години.

След смъртта на Сталин 1953 ГУЛаг се преименува в Главно управление на поправителни работни колонии, а от началото на 60те години в Главно Управление на поправителни работни заведения. Цифрата на затворниците в трудовите лагери надвишава и след това милионната граница. Но намалява процента на умиращите в лагерите. Не е възможно да се обхване, колко от лагерната система и в какви разновидности, поделения, нови имена и форми на съществуване се запазват след 1991. Тъй като плановата продукция в Русия не е преодоляна като форма и през 1998, е голяма вероятността, все още да се използва наказателен труд в Русия като икономически фактор и до днес. Историци предполагат, че цифрата на редовно наказваните с каторжен труд преминава окончателно милионната граница най-късно 1931. Между 1936 и 1956 годишното общо число на наказаните с каторжен принудителен труд в системата на ГУЛаг е между 1,5 и 20 милиони за различните периоди. Обективни и постоянни данни не са и до днес известни, поради унищожени или не водени архиви за всички жертви. Актуални исторически изчисления изхождат от минимално 2 милиона жертви, загубили живота си чрез наказателен труд в ГУЛаг за времето 1928-1991. Но те биват третирани от други учени като опити на старите КБГ- елити да релативират огромните числа жертви на системата ГУЛаг. Хипотезите на последните историци, занимавали се с архивите в бившия СССР, варират за цифрите на умрелите затворници от наказателен труд в ГУЛаг между 2,5% и, преди всичко в периодите 1936-1938 и 1942-1944, до 30% от общото число затворени хора в ГУЛаг. В сибирската област Колима измират 50 % от затворниците. Колко от затворниците изобщо се връщат у дома е число, което остава също неизвестно до днес. Според нуждата от работа на много затворници им се дават удължени присъди за години напред направо в лагера на място, без процес. 32 милиона жертви, умрели в лагерите, само за времето между 1927 и 1958 (Kosyk 1962, 79) или 57 до 69,5 милиона между 1918 и 1956 (Kurnanov по Solzhenitsyn 1974, 10) са изчисления, които са правени и приемани до края на 80те години. Историкът Румел намалява тези цифри. За целия период на марксизма-ленинизма от 1918 до 1991 той дава общо 39 милиона убити в системата на ГУЛаг. „Мaрксизъм плюс власт“ нарича той формулата (Rummel 1996, 84), по която се убива в ГУЛаг, според него. Числото резултира от т.нар. „rock-bottom“ – минималните предполагаеми жертви от почти 16 милиона, за чието удостоверяване има данни, плюс онези милиони граждани, които при преброяванията през годините са обявени за изчезнали – неналични, по необяснени причини – и по друг начин не биха били обяснени като изчезнала маса население. Ако за 73 години СССР, смята Румел, средностатистически само 1 милион годишно е пратен в ГУЛаг и от това число поне 50% са оцелявали и са се връщали у дома, макар след много години, то остава едно реалистично число от поне 36,5 милиона, които изгубват живота си в лагерите за наказателен труд. Всеки, който никога не се връща от ГУЛаг или се прибира смъртно болен и умира, е в числото на жертвите, на загиналите от наказателен труд в ГУЛаг. Повтаряните „аргументи“ от леви учени на запад, че така убитите от наказателен лагерен труд хора биха умрели, даже и да не са били в ГУЛаг, поради което не може да се говори за извършен от комунистическата държава демоцид, са абсолютно невалидни и арогантни. По тази логика и избитите с изстрели в тила в лагерите на смъртта (в Куропати), както и избитите с газ в газовите вагони и камиони милиони хора, биха умрели, така или иначе, някога от естествена смърт, понеже не са безсмъртни.

Понастоящем повечето автори и историци не назовават общи числа, а се ограничават в „rock-bottom“ – цифрите на Румел, които до голяма степен могат да се подкрепят от руските архиви директно (Bacon 1994).

Добрият познавач на архивната литература събира един след друг резултатите от познатите му хипотетични или доказуеми в архивите изчисления за всички ГУЛаг-години – по периоди, като отбелязва и взима предвид в изследванията си вероятните, по-късно появяващи се резултати от работата на свои колеги (Stettner 1996). Така добрите историци биха могли да открият средното число жертви годишно за всяка година, а на края от сумата им – една обща реална цифра, макар тя никога да не може да бъде точна. Най-коректните, макар и предполагаеми, цифри на процентите убити в ГУЛаг затворници дават все още свидетелствата на немски военнопленници (Ratza 1973; 1974). Макар че СССР има първоначалното намерение да избие тази група затворници (3 милиона) като политическа маса, след максимален срок от 5 години са избити 1/3 от военнопленниците (общо близо 1 милион). Не е известно числото на починалите от условията в ГУЛаг завърнали се немски военнопленници.

Възможен мащаб за сравнение дават комунистическите концентрационни и работни лагери на окупирната източна зона и на територията на ГДР за 1945-1952 г. От 156 000 затворници в лагерите в ГДР от Червената Армия и източногерманските сили за сигурност са убити 96 000 човека. Това прави демоцидна част от 61% жертви, загинали в трудови наказателни лагери (Finn 1960; Range 1998; Mironenko et al. 1998 назовават 44 000 убити). Този процент може да служи за допълнителен ориентир при изследванията на числото жертви на ГУЛаг.

Ел Салвадор 1981-1992

На 10.01.1981 марксистко-ленинската партизанска организация ФЛМН (Фронт за национално освобождение Фарабундо Марти) започва въстание срещу авторитарното правителство на Ел Салвадор. С подкрепата на САЩ е предотвратено завземането на властта от революционерите и на 16.01.1992 в Мексико се сключва мирен договор между правителство и бунтовници. ФЛМН е легитимирана като политическа партия. Политициди са извършени и от двете страни, като жертвите възлизат над 70 000.

Етиопия, марксистко-ленинска, 1974-1991

След премахването на императора Хайле Селасие през 1977 г., следствие на преврата от 1974, започват смесени акции от политицид и геноцид срещу различни народностни групи на мултиетническата държава – преди всичко срещу еритрейци и тигрейци. Същевременно се провежда интензивно марксически обоснованото премахване на частната собственост и икономика. Разрушеният по този начин производствен потенциал изостря и последиците от сушата през 1982-85. Само от тази комбинация на естествен и предизвикан от комунистическия режим глад правителството на Етиопия предизвиква смъртта на 2 до 3 милиона човека. Към жертвите на политически форсирания от комунистическия режим глад се прибавят 1985 и 1986 около 600 000 дребни собственици от племената в планинските части, които се съпротивляват на национализацията и колективизацията, и биват преселени насила в югозападните райони на страната в т. нар. колективни села. При тези насилствени депортации биват избити още 2 милиона.

Други 100 000 до 200 000 биват ликвидирани като противници на революционния съвет (Дерг) в политициди, така общо биват избити демоцидно минимум 4,1 милиона. През май 1991 Етиопският Народен Революционен Демократичен Фронт /Ethiopian People’s Revolutionary Democratic Front (EPRDF)/ събаря комунистическия режим.

Менгисту Хейле Мариам успява да избяга. Същевременно той става вторият африкански диктатор, след Франсиско Масиас Нгуема от Екваториална Гвинея, срещу когото бива повдигнато обвинение и се води дело срещу геноцид. Срещу него и още 5200 извършители от етиопския комунистически режим след тригодишно предварително следствие започва на 1.12.1994 до 1998 продължил процес. 146 лица са подсъдими като главни организатори на мегаубийствата. Допълнително биват дадени под съд 2400 чиновници на режима, офицери и еднолични извършители. Менгисту оцелява след атентат в Зимбабве, където се укрива, атентаторът е етиопец, чието семейство е избито напълно от комунистите по време на режима.

Камбоджа, марксистко-ленинска 1975-1979

Завзелите властта през 1975 в Камбоджа Червени Кхмери под управлението на Пол Пот реализират утопията си за общество без собственост и без пари като разплащателно средство – чрез избиването на собствениците, на образованите, на интелектуалците, на религиозните водачи и на чужденците (кам и китайци), както и чрез смъртоносни походи като елемент на депортациите на градското население в селата, където по принуда работят в колективи. При тези икономициди, геноциди и политициди са избити минимум 1 671 000 човека. Историци предполагат, че има горна граница от 2,4 милиона вероятни жертви.

Китай, марксистко-ленински

Още през годините 1931-34 китайски комунисти успяват да завладеят в провинциите Жиангси и Фужиан (Jiangsi, Fujian) своята първа териториална зона и да наложат господството си над 3 милиона жители. 10% от гражданите попаднали в тази първа китайска съветска република са класифицирани заедно с близките им като едри собственици и врагове на революцията и под личното участие на Мао Цзедун в името на освобождението на силите на производителността избити. Таванът за политицидите (избити от китайски марксисти китайски граждани) в годините от 1949 е 58 милиона жертви (Margolin 1997 a). Детайлираните изчисления на историка Румел изхождат от по-ниско число: 35 236 000 милиона за периода 1949-1987. Историкът Бекер обаче дава много по-големи цифри: допълнително 30 до 40 милиона над тавана на цифрите на Марголин.

Жертвите, според консолидираните изчисления по Румел са разделени на следните периоди:

Взимане на властта, национализация

1949-1953

38 427 000

След т.нар. либерализиране от 1987 до днес наказанието и унищожението чрез принудителен труд в работни и концентрационни лагери продължава при неизвестни числа. Един показателен за световната общественост факт би било кървавото потушаване на мирната демонстрация на 4.07.1989 на Пекинския площад Тянънмън. По официални данни в този политицид са избити 532 човека, а в провинциите по това време други 408. Западни историци предполагат, че жертвите са между 3000 и 4000.

Корея, Северна, от 1948

Както във всички страни, попаднали под диктатурата на марксистко-ленински режими, и в Сев. Корея са засегнати от масовите убийства най-напред и в най-голям размер собствениците. Фазата на унищожаване на собствеността обхваща периода 1948-1957. Унищожението чрез наказателен труд в концентрационни лагери коства 265 000 живота, а обществения бригадирски труд взима 983 000 жертви. Политическите чистки с 10 000, „откритата“ борба срещу класови врагове с още 10 000 и „колективни превъзпитателни мерки“ с 25 000 жертви представляват серии на първоначални директно организирани демоциди. След нападението над Южна Корея на 25. 06. 1950 са избити 129 000 цивилни граждани в нападнатите области, набедени за противници на комунизма. Предположенията, които дават историци за диктатурата в Северна Корея за числото на демоцидните жертви, сочат много по-високи цифри. [По време на корейската война (до 27.07.1953) Северна Корея губи 1,4 милиона войници. Китайските й съюзници, САЩ, Южна Корея и техните съюзници загубват допълнително общо 1,1 милиона войници]. След прекратяването на подкрепа от другите марксистко-ленински режими от 1990 насам в Северна Корея загиват много хора – преобладаващо деца и стари хора – от глад и болести. Минималните изчислени цифри за 1994-1997 посочват 500 000 жертви. Максимални изчисления посочват 2 милиона (Rang 1997). УНИЦЕФ и западни помощни организации предотвратиха след 1996 не само много повече жертви, но парадоксално и за съжаление постигнаха отлагането на въвеждане на собственост и начална частна икономика, така че на населението да се позволи да се изхранва само и да произвежда само, за да се спаси от глад, с което допринесоха неумишлено за удължаване на режима.

Монголия 1937-39

През юли 1921 Ленин издава заповед СССР да нападне Монголия. След смъртта на последния будистки крал, Кхутукту, на 26.11.1924 монголската народна република става сателит на Москва. След нападението на Япония срещу Китай в Монголия започват борби между марксист-ленинисти и традиционалисти. При тези политициди са избити над 30 000 монголци. С победата на СССР над Япония 1939 на територията на Монголия се извършват масови убийства на противници на режима, на традиционалисти.

Мозамбик 1975-1989

През 1975 FRELIMO успява да отнеме властта на Португалия в Мозамбик и обявява страната 1977 за марксистко-ленинска.
Националното съпротивително движение RENAMO започва борби от 1975 срещу комунистическия режим. Едва след рухването на световната комунистическа система през 1989 марксист-ленинистите на FRELIMO започват да водят преговори с националното съпротивително движение RENAMO, което води на 4.10.1992 до примирие. Национализацията и индуцираните чрез нейните последици изкуствени гладове и политицидите, които се извършват от двете страни в гражданската война, водят до 1 милиона жертви, мнозинството от които са цивилни граждани.

Никарагуа 1979-1990

През 1979 марксистко-ленинските никарагуански сандинисти сваля с преврат над 46годишната авторитарна диктатура на страната си. Като всички марксистко-ленински режими и сандинистка Никарагуа е убедена, че чрез национализиране на собствеността и унищожение на частната икономика, може да се изгради съвършена социалистическа икономика. За това, в името на по-високата цел, сандинистите считат за оправдано премахването с насилие на остарели племенни или капиталистически културни елементи като тези на буржоазията или на индианците мискито, които трябва да се елиминират посредством културен геноцид или етноцид. Антиционизмът също се превръща в държавна доктрина на комунистическа Никарагуа и води до това, Никарагуа да е единствената страна в западната хемисфера, извършила културен геноцид над своите евреи, като ги дискриминира чрез специално приети за целта антиеврейски закони, а през 1983, с договореност между либийския диктатор Кадафи и палестинската терористична организация ООП, прокужда всички евреи от страната. Повод за тази депортация марксистко-ленинският режим намира в бивши икономически отношения на Израел с бившето правителство, свалено от сандинистите преди 15 години. Израел е набеден, че е доставил при експорта си за старата власт между всички други стоки и оръжие. Поради пълното дистанциране на всички немарксистки демократични сили в Никарагуа от сандинисткото правителство, поради нарастващото недоволство и обществената критика, на 25.02.1990 в Никарагуа се провеждат инициирани под западно влияние свободни демократични избори.

Хърватска 1944

1944 в победена, управлявана до този момент от фашистко правителство Хърватска се стига до отмъстителни политицидни убийства чрез югославски марксисти/ленинисти, в които само за 10 месеца са избити над 250 000 хървати. След 1945 са избити други над 300 000 хървати, заподозрени или набедени, че са симпатизирали на нацистите, или са им сътрудничили, макар голямата част от жертвите да са били само собственици.

Румъния

Между 1945 и 1950 румънските комунисти прогонват 350 000 от своите 785 000 немски етнически съграждани, при тези депортации са убити близо 100 000 души.

Испания 1936-1939

През февруари 1936 в Испания идва на власт правителство на Народния Фронт, в който доминират марксистко-ленински партии (комунисти и социалисти). През юли започват насилствени национализации на индустриалци и едри селски собственици, чието имущество, съоръжения и фабрики се преустройват в продукционни колективи. При започналата следствие на това гражданска война левицата избива над 75 000 човека – собственици, духовници, монахини и монаси.

 Италианци 1945-1949

Според Парижкия договор (10.02.1947) Италия изгубва по-голямата част от Истрия в Югославия. Още от 1945, с изключение на 30 000 пощадени, са прогонени и ограбени от югославските комунисти над 300 000 италианци, домовете и семействата им. Демоцидно са избити по това време от марксистко-ленинска Югославия на Тито около 40 000 италианци.

Чехословакия

През 1945 Чехословакия започва тотален етноцид над судетските немци. Многовековната култура на тогава 3,5 милиона души е напълно унищожена. Като мотив е посочена готовността и активното сътрудничество на много судетски немци с режима на Хитлер, чиято геноцидна политика засяга преди всичко евреите на страната, но и славянското мнозинство, срещу което идеологията е също насочена. В действителност 1935 2/3 от всички судетски немци наистина са гласували за предвожданата от Конрад Хенлайн открито нацистка партия. Етноцидите са съпроводени от частични геноциди, при което около 238 000 судетски немци загубват живота си.

14 водещи стари комунисти, сред тях генералния секретар Рудолф Слански, са заловени 1951, сред това число са 11 мъже от еврейски произход, които са се отрекли отдавна от религиозните си и етнически корени. Въпреки това те са обвинени по шаблона от Москва в ционистки планове и конспиративни връзки с капиталистическите страни и шпионаж за Запада. На инсценираните процеси народните комисари изискват от близките им дори подписани умолителни писма до комунистическата власт за разстрел на „жалките предатели „. След екзекуциите им започват масови погроми в Словакия над евреи, които са се върнали по чудо оцелели от Аушвиц.

Полша

Полското малцинство в СССР е напълно унищожено през 1938 от НКВД – 150 000 етнически поляци са избити. Според заповед 00485 на НКВД от 9 август 1937 става видно, че наред с други малцинства в СССР, 143 810 поляци са били заловени в СССР. От това число са признати за виновни и осъдени за различни „престъпления срещу комунистическата власт“ 139 835, от които 111 091 са разстреляни 1938. Останалите стават жертви на ГУЛаг. От геноцидите в СССР, извършени над различни малцинствени групи в страната през 1938 година, този над полското население е ненадминат от никои други по численост на жертвите – близо 100% от поляците на територията на СССР са избити. Договореното разделение на Полша според пакта между Хитлер и Сталин от 23 август 1939 влиза в сила с нахлуването на Червената армия на 17 септември 1939.

4 милиона полски граждани попадат в ръцете й. Окупираните полски области се преразпределят териториално чрез аншлус към белоруските и украинските съветски републики. Минимум 600 000 полски граждани от окупираните области са депортирани насилствено в централните азиатски части на СССР, преди всичко в Казахстан. При тези депортации умират близо 150 000 поляци.

22 000 члена на офицерския военен и полицейски корпус на полската държава и на висшето чиновничество са избити през април 1940 (в Катинската гора и др.).
През юни 1941 след нападението на хитлеристка Германия над Полша, са избити допълнително 7000 полски граждани, затворени в украински затвори и лагери.
През 1944, след принудителното изтегляне на немските войски от Полша, Червената армия залавя 30 000 полски членове на отечествената полска армия, които са привърженици на легалното полско правителство в изгнание в Лондон, както и други произволно заловени 30 000 полски работници и ги депортира на наказателен труд в ГУЛаг.

След края на войната от анексираните полски области Червената армия прогонва 3 милиона полски граждани, които насилствено са заселени в немските източни области на бившия Трети райх. По време на тези депортации измират хиляди. През 1939 и 1945 само в Източна Полша военните части на СССР избиват директно 200 000 полски граждани.
След нацистката окупация на Украйна през юни 1941, украинци организират, с цел бъдещото освобождение на страната им от СССР и от Германия, една нелегална армия – УПА – Украинска повстанска армия. Тя води боеве срещу просъветските украински партизани, срещу немската окупационна армия, срещу представители и симпатизанти на нацистка Германия и на СССР – за една „чиста от чужди влияния Украйна“. След 1943 УПА започва да избива и евреи от малцинството в Карпатите, от март 1944 започват да избиват и граждани от полското малцинство, останали във войводство Волхиния, до 1939 полско. По-късно геноцидните убийства от УПА са продължени в Източна Галиция, като само при този геноцид жертвите на полски граждани са над 100 000.

Лаос 1975-1979

През годините 1975-79 марксистко-ленинското правителство в Лаос (Pathet Lao) избива в една поредица от политициди 40 000 члена на малцинственото племе мео, което се съпротивлява въоръжено срещу комунистическия режим. След 1990 етническото малцинство на мео въстава отново, но до юли 1992 лаоските мео са прогонени или изтребени.

Унгария 1956

При опит да отхвърлят марксистко-ленинския режим (24.10 – 10.11.1956), освободителните сили са кърваво победени. В отговор убийството на 29 служители на унгарската комунистическа държавна сигурност, са избити 25 000 унгарски граждани избити в политицид, чрез масови убийства и екзекуции. 210 000 унгарци успяват да избягат в изгнание.

Чечения

На 22.02.1944 народът на Чечения е депортиран от родината си заедно с ингушските си съседи в Централна Азия. До 1933 чеченците са се борили срещу Червената армия и НКВД.
1938 75 % от страната им е национализирана и колективизирана. Десетки хиляди чеченци са разстрелвани до летните месеци на 1941, а други десетки хиляди са сред милионите жертви на ГУЛаг. През ноември 1942, при наближаването на нацистките войски и към чеченските области, започват нови надигания на гласове за независимост. От февруари 1943, след изтеглянето на германците,з апочват нови репресии по заповед на КПСС в района. При депортациите една година по-късно на глава население е позволен само 20 кг багаж. От над 400 000 насилствено депортирани са убити 130 000. Едва на 9.01.1957 оцелели от депортациите чеченци имат правото да се върнат по родните си места. След рухването на комунизма чеченците започват нов опит за добиване на независимост – с декларацията от 1.11.1991 се обявяват за независима държава. В отговор на това станалата република Русия извършва от 11.12.1994 до август 1995 многократни демоцидни бомбардировки над чеченската столица Грозни, но и над други градове и села, като само в Грозни директните жертви са 65 000 – 90 000 души. Половината от това число са дори руски граждани, заселени там. 500 000 до 1,3 милиона жители на Чечения остават бездомни и са прокудени насилствено в изгнание. Въпреки това Русия е приета 1996 за член на Европейския парламент.

Югославия, марксистко-ленинска под Тито 1944-1980

Обвинени или заподозрени в сътрудничество с хитлеристите хървати, набедени за нацисти по убеждение граждани, собственици от всички националности на Югославия, немарксическата интелигенция, немското етническо малцинство с 200 000 убити и немските военно-пленици представляват главната група жертви на марксистко-ленинска Югославия между 1944 и 1980 (смъртта на Тито). Историците изхождат от едно общо число убити: 1 072 000 (Rummel 1996).

Югославия, след 1991

От юни 1991 преобладаващо от сърби политически детерминирана Югославия напада последователно обявилите се независими републики Словения (26.06- 3.07.1991), Хърватско (юли 1991 до януари 1992) и Босна-Херцеговина (март 1992 до ноември 1995).
В Хърватско са убити геноцидно 10 000, в Босна-Херцеговина 140 000 (повечето цивилни граждани). Минимум 20 000 жени, по вероизповедание мюсюлманки са изнасилени брутално от сръбски войници.