След като се наслушах на музиката на Ейми Уиненхаус, открих още една прекрасна изпълнителка за която твърдят, че е нейна наследничка- Дъфи (Aimee Anne Duffy). Гласът й е страхотен, музиката й е бижу. Чух я за първи път от музикалните канали и първата й песен “Mercy” веднага се наби в главата ми. Купих си албума и се влюбих в него. 10-те парчета са в ретро поп-соул стил. Музикалните критици казват, че Дъфи е осъвременена версия на звездите от 60-те години - Дъсти Спрингфийлд, Санди Шоу и Лулу (е тези не ги знам). Дълбокия и плътен дрезгаво-хриплив глас звучи толкова приятно и секси в парчетата, че направо музиката те отнася и попадаш в друг свят. Бътлър, бившият китарист на алтернативната брит поп и рок група Суейд, който е музикален продуцент на Дъфи, казва за нея:„Тя израстна без никаква концепция за това какво е готино или модерно, какво би или не би трябвало да харесва, как да се държи и дори как да пее.” Самата тя признава пред медиите, че като малка е слушала много Бийтълс и Ролинг Стоунс и се е повлияла от тях: “Пусках касетите отново и отново, докато накрая не се разпаднаха”

След световната си премиера през март 2008 до сега албумът се продаде в над 1 милион копия само за няколко седмици и достига до №1 в над 11 държави по света. Между другото този факт ме радва. По-добре такива стойностни изпълнителки като Дъфи и Ейми Уиненхаус да се предпочитат, отколкото изпълнителки като Бритни Спийърс, Джесика Симпсън или някои други американски сладникави прохождащи поп идолки. Сега съм се заредил още с албумите на U2 - The golden unplugged album (2008), Norah Jones - Stay with me (A Collection Of Rare Non Album Tracks) (2004) и още джаз само, че без вокали - Earl Klugh - The spice of life (2008).

“Око да види ръка да пипне” - това е една от глупавите приказки, валидна с пълна сила в ден днешен за някои индивиди. Тази приказка описва най-вече ограничените или тясноскроените хора, а те са доста сред нас. Дълго време имах желанието да напиша нещо за тях, въпреки съмнението, че май няма смисъл, но така или иначе нека направя един обзор на мисълта ми за тях. Светът по начало е много разнообразен и неповторим по своята същност. Съществуват многобройни вариации на живота, природата е уникална, ние като неделима част от нея - също. Нашата същност преставлява един микросвят наситен с n-брой чуства, усещания, мисли, възприятия. Вярвам, че всеки човек сам по себе си е уникален и има много заложби и умения, които ако ги развие би правил неща, които на днешно време биха се определили като чудеса, но всъщност не са. Природата не ни е дала всичко наготово. За да развием всяко едно умение се изисква усилия и постоянство и точно тези две неща не умеем да ги правим, особенно в днешния динамичен живот. По начало съм убеден, че много от заложбите и уменията с които сме надарени са закърнели още от израстването ни, понеже на тях не сме обърнали внимание и не сме ги използвали. Примерно вербалната комуникация е изместила в нас невербалната, а за втората съм убеден имаме канали чрез които можем да контактуваме, но не сме положили усилия да ги развием и това може би е трябвало да стане още в началните години от нашето развитие.

Ние хората сме разнообразни. Разнообразни сме в мислите, действията, навиците, усещанията и всико което ни помага да живеем, да се приспособяваме и да оцеляваме на този свят. Различни сме създадени за да допълваме с нашата уникалност, пъстротата на света, защото ако бяхме направени по кълъп живота ни щеше да бъде пълна скука и трагедия. Мисля, че сме създадени различни и с друга цел - да можем да сме толерантни един към друг, да се поставяме отчасти на мястото на някои хора и да съпреживяваме техния живот изпълнен с радост и болка и всичко това да ни помага много в нашето духовно израстване. Истината за света около нас не я знаем напълно, една част от нея може би сме я открили, но за по голямата част от нея, можем да предполагаме каква е тя, според вътрешното ни усещане и нагласи. Все още не сме на високо ниво в нашето еволюционно и съзнателно развитие и точно за това не сме дорасли за много истини. Глупаво и нелепо е човек да мисли само за това което вижда и да изключва, че наред с видимото има и нещо друго по висше. Вярвам имаме много невидими неща около нас, но ние сме затворили много от сетивата си точно заради това не ги усещаме. Ограничените, тясноскроените хора гледат праволинийно на живота, техният ум е зает с дребни житейски неща и много обичат да налагат мнението си и да осъждат другите. Всъщност самите те не осъзнават на какво ниво са в развитието си и това е много жалко. Не могат да твърдят, че познават света такъв какъвто го виждат, защото първо те не го познават и второ нямат нагласата усещането да го опознават в някои области. Няма извънземни за тях, те са единствените във вселената, няма за тях по висша сила, господари са самите те, отхвърлят всяко нещо което не могат да видят и пипнат и гледат на живота, сякаш са го напълно опознали и разбрали. И светът се върти само около тях. Те не могат да проумеят, че има неща по големи от тях, умът им не го побира, представите също. И всичко това с оправданието, че не е доказано и, че не е реален факт. Науката ни все още не е напреднала в много насоки и затова не може да докаже, че съществуват явления и феномени, но това, че не ги е доказала не значи, че трябва да ги изключваме и да твърдим, че са плод на болното въображение, защото много често плодове на болното въображение раждат невежеството и глупостта. Слава богу за последната вече се работи в науката. Живеем още в свят в които много неща не знаем и не сме открили за самите нас, та какво да кажем за вселената и другите висши форми на живот.

Вчера си говорихме с приятели за ограничението на гражданите от Румъния и България по повод разрешителните за работа на острова. Сега във Великобритания легално могат да работят българи и румънци, които са имали право на работа преди 2006-та, имат брак с британски гражданин или са студенти. Въпреки наложените ограничения, очакванията за голям приток от източноевропейците търсещи работа не се е оправдал и за в бъдеще тези ограничения щели да отпаднат. Опасенията и страховете на британците, че източноевропейските емигранти ще завладеят пазара им на труда е с право, тъй като през последните пет години имигрантите на острова са се увеличили с близо 1 милион души, показва изследване на правителството. Огромна част от тези нови работници представляват поляци и други източноевропейци и това е така защото през 2004 г. Обединеното кралство отвори изцяло трудовия си пазар за гражданите на новите членки на ЕС. Това което дискутирахме беше дали английските медии не се опитваха да създават лош имидж на нашата страна и съседката ни, като преди време пускаха много често статии за това как българите и румънците щели да завладеят държавата им и как същите те крадат нагло всякаква работа, само и само да останат на острова. Вестник “Таймс” отбеляза миналата година, че случаите на къщи, в които живеят по 30 имигранти, включително и българи и румънци, допълнително накланя везните в ущърб на нас и на съседите ни.

Моето мнение беше, че англичаните по скоро да се притесняват от инвазия от близкия изток, приток на много мюсюлмани, не толкова от българи и румънци. Мюсюлманите на острова вече си правят автономни области, ограничени само за тях - ето такъв по-голям повод за притеснение от този не виждам. “Англичаните били надменни и сноби и за това не ни обичали” - не знам в действително какви са, но едно е ясно, за лошия имидж сме си виновни самите ние. Наши сънародници в Англия и не само там се прочуха с престъпността във всичките й форми и този факт не може да се отрече с лека ръка. Аз напримерно бих се стремил, ако имам контакти с чужденци да им създам добро впечатление за страната ни и за нас българите, но дето вика един: хубаво ти ще създадеш добро впечатление, но я си представи, че след теб въпросните чужденци попаднат на няколко българи, които не са добросъвестни и имат лоши намерения или са някой байганьовци и тогава представата им за нас съвсем ще рухне. Защото се оказва, че свесните наши сънародници са малко, а кокто знаем поговорката: една птица пролет не прави. И друго нещо ми прави впечатление: много хора казват и се възмущават, че в България идвали предимно западноевропейци от ниските социални слоеве или такива със съмнително минало. Аз отговарям, че какви да идват у нас - съвестни, честни и коректни западняци ли? Ми, че те нямат никаква изгода от това да правят бизнес и да инвестират в страната ни. Напротив те даже много често губят от това, че са дошли тук с добрата идея да направят нещо. Страната ни каквато е престъпна, корумпирана и без закони е такъв магнит за чужди престъпници, че тук за тях е направо рай. Всички сме чували приказката: всяка държава си има престъпност, нашата престъпност си има държава. А това, че в България идвали предимно западноевропейци от ниските социални слоеве на почивка или да живеят, то е ясно за тях тук е евтино и без притеснение могат да си позволят много неща.

И накрая ще завърша с това, че другите нации (западни и източни) може да имат проблеми от всякакво естество, но ние ги биеме по всички черни точки.
Такова чудо като нашето не съм чул за друг народ. Това от което най много се дразня на нас българите е, че дори да сме на чужда земя се прецакваме и не сме сплотени. Всеки си гледа неговия интерес и дори е готов да направи най-лошото на свой съгражданин. Чувал съм невероятни случки от мои познати живеещи на запад. Нашият манталитет е толкова лош,  че заради него ни слагат под общ знаменател с хората от третия свят. Всичко би се решило само с промяна в мисленето, само, че тази промяна не се прави от мнозинството българи, а за някои направо е неизгодно да я правят.

Ето тук един любопитен материал за най-успешната етническа група във Великобритания. Статистиката е от преди две години, но вярвам, че не се е кой знае колко променило положението в страната.

Размислите и случките през последните три седмици, залежали в черновите реших да ги опиша минимално с по няколко изречения. Простите неща от живота, които са ми направили впечатление. Малко мрън

*****
Диско модата на 80-те години, какъв кич е била. За нея се сетих онзи ден когато видях един съкварталец, които имаше отзад на врата малко опашле прорасло насред късата му коса (сръбско киче). Вълната от подобни извращения беше хит в началото на 90-те от феновете на сръбската поп-фолк музика. Въпреки, че сега никой не носи подобна прическа, моят съкварталец вече близо двайсетина години ходи така. Като си спомних за него, си спомних за дългия маникюр на кутрето, които някои мъже на възраст, навремето също носеха без да са музиканти. С един такъв, добре поддържан маникюр наш роднина редовно си почистваше ушите от нечистотиите в тях.

*****
Пристрастих се към най-вкусно направеното суджу (арабски сандвич) в София. От няколко места съм го опитвал, но толкова апетитно, както го приготвят в халите на втори етаж не съм хапвал. Като се сетя за хрупкавото препечено хлебче, сочното месце и пикантните подправки, направо лигите ми потичат.

*****
Купих си дънки на чешката марка Kenvelo, а на етикета видях, че са произведени в Турция. Разбирам, че имат филиали и в други държави и това е практика и на други известни марки, но исках точно тези дънки да бяха ушити в чешка фабрика. Исках да почувствам чешкото качество. Това е все едно да произвеждат чешка бира в Турция. Made in Turkey лепнато върху етикетите се е превърнало в нарицателно за некачествени стоки и по специално за дрехи. Сещам се, че преди години Kenvelo имаха една много готина реклама с една млада и засукана монахиня, която след като разкъсва одеждите си и се преоблича отива да купонясва. Клипчето къде ли не го търсих и не можах да го намеря.

*****
Точно преди една седмица докато минавах покрай една кофа пред един блок в квартала ми на асфалта беше пльоснат убит рунтав, риж плъх с големината на котката ми. Този който го е изхвърлил как не се беше потрудил да го метне в кофата, ами го е изтипосал на улицата да шокира хората и малките деца. Дни наред мъртвата гадинка стоеше на същото място, само, че преди това беше размазана от кола, а вчера гледам се е бая поразложила, по нея кацат мухи и мирише на лошо. Кофата с боклука, боклучиите я почистват, убития плъх си седи. Нямам думи за селянията…

*****
Тези филми… сякаш пушенето в някои от тях е все още модно. Заиграването с цигарата, бавното издишване на дима, правенето на кръгчета с него… Нали навика/порока да пушиш на запад, пък и в произведенията на изкуството вече е демоде, тогава защо в съвременните филми отново се пафка и то показно. Вече повече от 2 години не пуша. Не съм и сънувал, че пуша, както съм чувал да се случва на другите екс пушачи. Обаче като гледам как някои пали цигара в някоя “лента”, леко си представям как вдишвам ароматен тютюнев дим и се отпускам. Слава богу това е временно състояние.Така или иначе като съм ги отказал съм се зарекъл вече да не ги поглаждам. Сега се чувствам много добре, а миризмата на тютюн дори вече не ми прави впечатление в заведенията.

******
Изчезна ми котарака. Вече повече от две седмици не се е появявал. Разпитахме съседите и хората в квартала, но те казаха, че не са го виждали. Сигурно е убит или сгазен. Мъчно ми е за него, добър котак беше. Може би трябваше да го кастрирам, така щеше да си стои мирен вкъщи.

Чувам, че отново рекламират по българските музикалните канали (те поне не досаждат с глупави предавания) ринг тон за телефон, които като го чуе някоя жена по 20 пъти на ден и бюста й започва да расте с по 2-3 сантиметра. На тази реклама така се смях, че винаги като се сетя за нея ми преповдига настроението. В един форум, пък са дали научно обяснение на това чудо: мозъкът възприема мелодията подсъзнателно като бебешки плач, звукът влияе на гърдите в които започвало да се образува мляко и така и в действителност имало ефект, макар и минимален. Но тази история не е нова. През 2005 година в Япония избухва сензационната новина, че Японският гуру Хидето Томабейчи е изобретил мелодия за мобилен телефон, която според него увеличавала бюста на всички заинтересовани жени. Жадуваната от женското съсловие проста музикална композиция, озаглавена “Rockmelon” след като е била качена на специален платен уебсайт била изтеглена над 10 000 пъти само в течение на една седмица.Томабейчи твърди, че чудодейната мелодия се състои от звуци, които действат на подсъзнателно ниво, а самата тя се явява своеобразно “позитивно промиване на мозъка”. Според специализирани японски списания наистина имало дами, които са се сдобили с допълнителни сантиметри към гръдната си обиколка с помощта на вълшебната мелодия. Томабейчи допълва, че следващите му пациенти щели да бъдат пушачи, които искат да откажат цигарите, както и хора, страдащи от оплешивяване, които също ще могат да се радват на подобни “вълшебни” мелодии. В българския тв ефир вече тече още една реклама за терапия чрез рингтонове - мелодийка за отслабване. Сега вече се замислих, че може наистина да има нещо вярно в тази звукова терапия. Все пак мисълта ни и самовнушението могат да правят чудеса. Психически, ние хората може да се справим с болестите, защо не и да оправим някои от “недъзите”.

Подсъзнанието увеличава бюста, твърдеше неотдавна в пресата британската хипнотерапевтка Лезли Грейвс, която се кълнеше, че с хипноза помагала на пациентките си съвсем осезателно и физически да усетят уголемения си бюст. Специалистката използвала техники за регресивна хипноза, за да връща клиентките си в миналото им, и по-точно – към периода на пубертета, когато са се развивали физически и по някаква причина развитието им е спряло. “Тялото винаги знае как да отгледа гърди. Мисълта трябва да бъде стимулирана да напомни на тялото за спряното развитие”, уверяваше хипнотизаторката. Грейвс развива теорията си, че развитието на гърдите обикновено спира по емоционални причини и блокировки в мозъка. Паднат ли задръжките, мозъкът се освобождава и развитието на гърдите продължавало. Тази теория се видя глупава, като я разказах на две жени. Видя ми се глупава и на мен, понеже съм познавал жени в и след пубертета с паднали задръжки, но с малки бюстове и обратното. Явно размера на гърдите се предопределя от нещо друго. Най-вероятното това зависи от предаден по наследство ген.

Wristcutters: A Love Story (2006), Официален сайт
Във филма има някакво очарование, което е трудно да се опише. Самата история звучи като приказка, но не от онези досадните, които са претрупани с персонажи, много действия и случки. Общо взето любовната история тук не е захаросана и мелодраматична, а е представена по малко по-различен, ненатрапчив начин.
Уди Алън беше казал: “Не погледжайте на смъртта като на край, а като на много ефективен начин за намаляване на разноските.” Но тази мисъл не може да сe отнесе напълно към интересния филмов дебют на Горан Дукич сценарист и режисьор на Любовна история. Любовна история се развива на фона на пустеещ пейзаж, затрупан с отпадъците и остатъците от консуматорската култура, в която намръщени хора се хранят с безвкусна некачествена храна, окачена по мръсни рафтове, в порутени апартаменти и слушат аудио касети с музиката на Джой Дивижън и Грам Парсънс. Добре дошли в чистилището, мрачна и монотонна мъртва зона, появила се като пресечна точка между пустинята Мохаве и Трентън, в Ню Джърси. Това е хранилището на всички нещастни хора, които са отпаднали от живота и сега се намират в предверието на ада, не са съвсем мъртви, но отдавна не са и част от живите. Дукич разказва историята без вълнение, с маниера на т.нар. жанр road movie и стил проникнат от язвителна чувствителност, наподобяващ версията на Магьосника от Оз, пресъздадена от Джордж Ромео, спокойна, тиха версия на песента на Боб Дилън “Аз не говоря” или “Пътя” на Кормак Макарти.

Напоследък все попадам на филми с чаровната актриса Shannyn Sossamon , която има някакво специфично излъчване. Тя е родена на 3.10.1978г. в Хавай, САЩ. Участвала е в филмите: One Missed Call (2008), Catacombs (2007), Целувки с неочакван край (2005), Като рицарите (2001). Преди да гледам Любовна история я гледах и в първите пет епизода на сериала с Кортни Кокс - Dirt (2007).

След многото празници и спокойствие в периода 26 април - 6 май - разруха и ядове…

Дойдоха майстори да поставят алуминиева дограма и съсипаха стаите. Сега ремонт на всичките е неизбежен…

От отминалият ми рожден ден, които беше миналата седмица, още помня вкуса на тази торта. Аз не си падам много по сладките храни, но тази вкусотия определено ми хареса. Оказа, че не е много тежка като останалите торти. Едно нещо не се сетих - да и направя снимка.

Продукти:
2 кръгли блата за торта , 20 бр. готови мини еклера , сметана, кокосови и шоколадови стърготини (за украса)
за крем “Брюле”:
300 мл прясно мляко , 1 л суха готварска сметана , 12 жълтъка , 350 г захар , 10 г желатин (1 пакетче)

Приготвяне:

Жълтъците се разбиват със захарта в дълбока купа. Наливат се прясното мляко, добавя се сметаната и двете хубаво се разбъркват. Купата се поставя в тенджера, да ври на водна баня. Сгъстява се за 10-15 минути, като непрекъснато се бърка. Желатинът се покрива с вода, за да набъбне. След това се разтопява на водна баня и с непрекъснато бъркане се прибавя към стегналите се жълтъци. Кремът се оттегля от котлона и се оставя да се охлади. Трябва да стане с консистенцията на боза. Един от блатовете се поставя във форма за торта с пръстен. Залива се с част от крема. Нареждат еклерите и отгоре се намазват обилно със крема, така, че да ги покрие. След което се затискат се с втория блат и отново се намазва с останалия крем ”Брюле” .Тортата се поставя в хладилник, за да стегне. Готовата торта се изважда от формата. Филира се отстрани и с ръка се облепват кокосовите стърготини, а отгоре се поръсва с шоколадовите. Украсява се със сметана.

„Ловецът на хвърчила” е първия роман на писателят от афганистански произход Халед Хосейни (Khaled Hosseini), публикуван в САЩ през 2003. Този роман влиза в историята като първата книга на афганистански автор написана на английски. Но това далеч не е най-големия му успех. Малко след появата му, разтърсващият роман излиза от границите на Америка и предизвика небивал фурор в цял свят. Трогателната история на двете афганистански момчета шокира широката аудитория и се превръща в третата най-продавана книга за 2005, която бива преведена на още 41 езика. Едва ли някой е очаквал един дебютен роман на афганистански имигрант в САЩ да има световен успех, и то толкова продължителен: цели три години тази книга оглавява класациите на “Ню Йорк Таймс”, “Пъблишърс Уийкли”, и т.н.т.

За съжаление в родината на автора й, книгата далеч не достига такава популярност. Напротив. Въпреки, че се радва на добро приемане от елита на Афганистан, самата идея тя да достигне народа плаши хората, запознати със ситуацията в страната.

В началото на тази година по световните екрани, официално излезе филмовата адаптация на романа (в България беше през февруари), режисирана от номинирания за Златен Глобус Марк Фостър (режисьор на филмите: Балът на чудовището, Пътят към Невърленд, Не може да бъде!). Официалната премиера на филма беше отложена от студиото под натиска на морални, обществени и дори политически фактори. В тяхната основа стои страха от реален риск за живота на малките актьори и техните семейства. След като провели дълго издирване на подходящи актьори сред афганистанското общество в Америка, се оказало, че няма желаещи за тези деликатни роли. Затова се наложило да заминат за Кабул, където открили своите малки звезди. Фостър казва, че по онова време изборът на афганистански момченца не изглеждал рискован и идеята дори била подкрепена от местните кинотворци.

След протестите, последвали разпространения на DVD „Kabul Express”, и смъртните заплахи по адрес на един от актьорите, 12-годишният Ахмад Хан Махмудзада, който играе Хасан в „Ловецът на хвърчила”, обяви пред журналисти, че се страхува за безопасността си. Притеснението му е, че хазарските му съграждани ще счетат сцената, в която героят му е сексуално изнасилен, за обида към народа им. Това породи истински международен проблем, който накара адвокатите и маркетинг директорите на Paramount да съберат нестандартен екип от консултанти. Целта на екипа, който включва бивш агент на ЦРУ, е да им помогне да предотвратят не само предстояща международна криза, но и вероятни изблици на насилие.

Хангама Анлари, комисар по правата на децата в Афганистанската независима комисия по човешките права, съобщи, че е настояла пред Джон Кириакоу - антитерористичния консултант на Paramount да изведе децата от Афганистан, поне докато мине премиерата на филма. Ето защо Рич Клейм, експерт по Средния изток в консултантска фирма Kissinger McLarty Associates, уреди визи, дом и училище за младите актьори и работа за техните родители в Обединените арабски емирства (САЩ не е възможност, защото афганистанците нямат там статут на бежанци). Директорите на Paramount решиха да забавят американската премиерата на филма с 6 седмици - до 14 декември. По това време учебната година в Афганистан ще е приключила и децата ще бъдат изведени от страната.

Джон Кириакоу разказва как специалист по Исляма от Министерството на външните работи на САЩ почти се просълзил, представяйки си ситуация, близка до тази с датските карикатури. Професор по афганистанска литература заявил, че Paramount „възнамерява да изгори една вече изпепелена нация, заради шепа долари”, а представител на афганистанска политическа партия казал, че филмът ще мотивира талибаните за нови радикални действия. Режисьорът Марк Фостър казва, че вижда книгата и филма като „начин да дадем глас и лице на хора, които са били неми и безизразни през последните 30 години”.

Моите думи за филма са няколко и с това се изчерпва  анализа на филма. Мисля, че това е една трогателна история пресъздадена в красиво направен филм, които ще докоснат сърцето ти по специален начин.
Историята ни пренася от Кабул в Калифорния. Дванайсетгодишният Амир иска да да докаже на баща си, че от него ще излезе истински мъж. На едно от традиционното в Афганистан състезания за бой с хрърчила той спечелва битката, но за да е пълна победата му, той или негов приятел трябва да улови последното победено хвърчило. Това го прави Хасан, синът на слугата в техния дом, които винаги е бил страхотен ловец на хвърчила, както негов най-верен приятел. В деня на турнира той му помага. Веднага след победата двамата приятели ще платят висока цена. Хасан става жертва на жестоко насилие, а Амир наблюдава безмълвно престъплението. Вината за това, че не е помогнал на своя верен приятел ще го измъчва до края на живота си. След съветското нашествие в Афганистан Амир и баща му избягват в Америка, докато Хасан със баща си остава в Кабул. След години Амир, който става лекар, макар и не по свое желание, защото най-му се отдава писането на разкази. Това обича да го прави още като дете. Един ден едно обаждане променя уредения му живот в Америка. Той се завръща в родината си, за да намери изкупление на вината си, както и да открие това което му е оставил в завещание неговия най-добър приятел, които се оказва, че му е негов полуроден брат.

Отново гледах “На прага на рая”(2007).

Не исках да пиша за филма преди месец, защото тогава много се изписа за него, пък и имах нужда повторно да го изгледам за да мога да затвърдя впечатленията си. Лентата много ми прилича на по-ранния филм на същия режисьор, направил въпросния - Акин Фатих - “С глава срещу стената”, да не кажа, че това е продължението на линията в филмите му - любов, рай и ад. Едно нещо не ми хареса във филма и това е отворения финал в които въпреки, че се усеща надежда, пълния хепиенд е спестен и така историята за преплитането на съдбите остава незавършена. Иначе, ако мога да оприлича филма на някой западен, то бих го сравнил с “21 грама”. По медиите го оприличават на “Вавилон” и “Магнолия”, заради подобната му тематика, която разглежда: неща като случайността и предопределението на човешката съдба. За разлика от “С глава срещу стената”, тук мелодраматичността е спестена, историята за съдбите на главните герои е представена изчистено по един увлекателен начин. Въпреки, че темата за смъртта е тази която обединява двете истории, според мен водещата тема която заема централно място във филма е темата за любовта във всичките й разновидности: бащинската, майчинската, хетеросексуалната, лесбийската любов, любовта към родината и силната фанатична любов към религията (ислямисткия консерватизъм).

Представата за Турция, която режисьора пресъздава според мен е обективна и безпристрастна. Ако един европеец изгледа фимите в който Фатих показва турската действителност, може би няма да пожелае тази държава да стане членка на Европейския съюз. Режисьора относно Турция споделя:

“С всеки метър лента, който заснемам в Турция, се опитвам да разбера повече тази страна. Но колкото повече я разбирам, толкова повече се натъжавам. Мразя политическите страсти, национализма. А тази страна повтаря отново и отново едни и същи грешки. Обичам Турция, но снимките там ми костват много енергия, сълзи и кръв.”

Може би голяма част от турците ще се разсърдят на режисьора, че показва страната им от към тъмната страна и по този начин й придава лош имидж, но всъщност режисьора твърди, че това за жалост е турската действителност. Ето какво споделя Фатих за турската бюрокрация, която е показана едно към едно във филма:
“Начинът по който е представена турската бюрокрация в „На прага на рая” не е критичен. По-скоро истината без коментар. Във филма, при ареста на едно момиче – политически активист, зяпачите почват да ръкопляскат. Тъжното е, че това не е режисирано, то просто се случи – на репетицията статистите спонтанно изръкопляскаха. Защото смятат активистите за врагове на държавата.”

Снимките на филма в Турция са започнали на 1 май 2006 и са продължили 10 седмици. „На прага на рая” е сниман в Германия – Бремен и Хамбург, и в Турция – Истанбул, черноморското крайбрежие и Трабзон. Следващия проект на режисьора е филм - уестърн, който ще разказва за европейски имигранти, които заминават за САЩ в началото на 20 век. Планира се да се правят снимки в студиото Потсдам, в Бабелсберг, след това в Ню Йорк и накрая югозападните щати.