Най-необикновените завещания – топ 10

Най-дългото завещание съставил един от бащите-основатели на Съединените Щати – Томас Джеферсън. В документа се редуват указания относно имуществото с разсъждения за историята на Америка. Според това завещание наследниците на Джеферсън получавали своята част от наследството само при условие, че са освободили всички свои роби.

Най-обидното е на един средновековен фермер, който оставял 100 ливри на жена си, но заповядвал, ако тя се омъжи да добави още 100 ливри, мотивирайки се, че тези пари ще потрябват на бедния й мъж, който ще стане неин съпруг. В онези времена, разводите уви, не са били разрешени.

Най-полезното исторически завещание оставил Уилям Шекспир. Той се оказал доста дребнав и се разпоредил относно всичкото си имущество, започвайки от мебелите и завършвайки с обувките. Това завещание е едва ли не единственият неоспорим документ, който доказва съществуването на Шекспир.

Най-краткото завещание написал един банкер от Лондон. В него имало само три думи: „Разорен съм напълно“.

Най-неприличното завещание написал един обущар от Марсел. От 123 думи, с които било написано завещанието, 94 било невъзможно да бъдат произнесени дори в съмнително прилично общество.

Най-сложното за разбиране завещание било съставено от лаборанта на знаменития физик Нилс Бор. В завещанието имало толкова много специални термини и сложни фразеологични обороти, че за неговото разшифроване се наложило да бъдат повикани експерти-лингвисти.

Най-голямата налична сума пари, завещавана някога от един човек е сумата от 500 милиона долара, която Хенри Форд пожелал да бъде разпределена сред 4157 учебни и благотворителни заведения.

Най-известното завещание оставил Алфред Нобел. То било оспорено от роднините му, които получавали само половин милион крони, а останалите 30 милиона били дадени за учредяване на знаменитата Нобелова награда.

Най-секретното завещание оставил милиардерът Мишел Ротшилд. В него се казва: „…категорично и еднозначно забранявам всякакво описване на моето наследство, всякакво съдебно вмешателство и обнародване на моето състояние…“ Така че реалните размери на състоянието на Ротшилд и досега са неизвестни.

Най-голямото състояние, завещавано някога на животно е свързано и с най-глупавата история за наследство. Милионерът и кинопродуцент Роджър Доркас оставил всичките си 65 милиона долара на любимото си куче Максимилиан. Съдът признал това решение за законно, тъй като приживе милионерът снабдил Максимилиан с перфектни човешки документи. На жена си Доркас оставил 1 цент. Тя обаче, използвала същите кучешки документи и се омъжила за кучето, а след неговата смърт спокойно станала единствена негова наследница, тъй като кучето, разбира се, не оставило никакво завещание.
Перспективни и Безперспективни

Професии в САЩ


Ако ти предстои път към страната с неограничените възможности и желаеш да се реализираш там, тази информация може да ти бъде от полза. За България в момента тази статистика звучи нереалистично, но не забравяй, че американският модел на работа и начин на живот с закъснение в годините се пренасят и в други държави и една от тях сме ние.

Журналистите, радиоводещите и държавните служители са посочени от американското списание „Форбс“ за най-безперспективните професии в Америка през XXI век съгласно прогнозите на министерството на труда на САЩ. В списъка са и програмистите, работниците в промишлените предприятия, туристическите агенти, бижутерите, фермерите и редица други професии. Според прогнозата на министерството на труда средният ръст на броя на работните места в САЩ за всички видове професии към 2014 г. ще бъде 13%.Така „Фобрс“ включва в списъка на безперспективните онези, при които се прогнозира малък или отрицателен ръст. Изданието посочва, че ръстът на работните места в сферата на журналистиката през следващите 10 години ще бъде само 5%.

Вестниците в САЩ, където сега работят мнозинството американски журналисти, ще съкращават разходите си и работните места заради разрастването на интернет. При това мнозинството от работните места за журналисти, които списанието нарича „отмиращ вид“, ще останат в малки по аудитория и съответно слабо платени медии.Обяснявайки безперспективността на професията „радиоводещ“, списанието съобщава, че в средата на следващото десетилетие заетостта в американските радиа ще намалее с 5% заради сливане на радиа, липсата на честоти за нови и новите технологични решения.Безперспективността на професията на държавните служители се обяснява с това, че към 2014 г. броят на работните места в държавния федерален сектор ще се увеличи само с 1,6% в сравнение с 2004 г.

А ето кои са най-перспективните професии за това десетилетие в САЩ според американско месечно списание за мениджъри и предприемачи Fast Company (с тираж 725 000 екземпляра), което публикува класация на 25-те професии, които ще бъдат най-търсени зад океана в близките години. За база са използвани данни на Бюрото за статистика на пазара на труда в САЩ (Bureau of Labor Statistics – BLS), както и мненията на независими експерти. За българските условия някои от тези професии звучат екзотично. Все пак в условията на глобализиращ се пазар познаването на най-новите тенденции в световен мащаб е задължително за успешното планиране на образованието и кариерното развитие. Освен това новостите на пазара на труда със сигурност ще стигнат и до България, макар и с няколко години закъснение.

Личен финансов съветник – Personal finance adviser
Изследовател в областта на медицината – Medical scientist
Инженер по компютърен софтуер – Computer software engineer
Рехабилитатор – Chiropractor
Инженер еколог – Environmental engineer
Биохимик и биофизик – Biochemist and biophysicist
Мениджър продажби – Sales manager
Епидемиолог – Epidemiologist
Анализатор на компютърни системи – Computer system analyst
Спортист – Athlete
Агент и импресарио на артисти, хора на шоубизнеса и спортисти – Agent and business manager for artists, performers and athletes
Маркетинг мениджър – Marketing manager
Продуцент и режисьор – Producer and director
Актьор – Actor
Юрист – Lawyer
Мениджър по рекламата и промоциите – Advertising and promotions manager
Управленски консултант – Management analyst
Администратор в системата на висшето образование – Postsecondary education administrator
Финансов мениджър – Financial manager
Актюер – Actuary
Пилот, помощник-пилот или бордови инжеженер – Airline pilot, copilot, and flight engineer
Геоспециалист – Geoscientist
Пазарен анализатор – Market research analyst
Борсов посредник – Securities sales agent
Здравен мениджър – Medical and health services manager

Топ 10 – Затриване на Електронни Данни

В края на миналата година, компанията Ontrack Data Recovery направи своята ежегодна класация на десетте най-куриозни ситуации, в които нейни клиенти са загубили електронни данни. Ето топ десет на тези случаи:

1. Списъкът с неудачниците започва с жена, която извикала инженерите на Ontrack с жалбата: „Изпрах всичките си данни“. Оказало се, че тя си забравила флашката в джоба на дънките и я изпрала в автоматичната пералня.

2. Флашка с важни фирмени документи паднала в буркан с пюре, докато грижовен баща хранел малката си дъщеря.

3. Рибар седял в лодката си в очакване рибата да клъвне. За да убие време решил да изиграе един пасианс на лаптопа си и се протегнал за раницата. В резултат, загубил равновесие и паднал във водата заедно с лаптопа.

4. Студент готвил дипломна работа на ноутбука си. Тъкмо привършвал, когато разлял кока кола на лаптопа. Започнал всичко отначало.

5. По време на експеримент, учен разлял киселина на твърдия диск на компютъра си. Експертите на Ontrack успели да възстановят данните от пострадалия носител.

6. По време на разтоварване на кораб в пристанище на Швеция, контейнер с хард дискове бил изпуснат от крана и паднал във водата.

7. При гасене на пожар в къща, пожарникар намерил обгорял фотоапарат. В Ontrack възстановили снимките.

8. На британски учен омръзнало да слуша стърженето, което се чувало от неговия твърд диск. Той пробил дупка в корпуса на хард диска и смазал устройството с масльонка. Стърженето спряло, работата на твърдия диск – също.

9. За да проверят функционалните възможности на нов парашут, учени закрепили към него видеокамера. За съжаление парашутът не бил читав и камерата паднала на земята като се пръснала на парчета. Интересното е, че видеото все пак било възстановено от флаш картата.

10. Мравки ловко проникнали през дупки в корпуса на компютър и се заселили в хард диска на тайландски фотограф. В опит да изгони неканените гости, фотографът разглобил твърдия диск и го напръскал със аерозол против насекоми. Резултатът – мравки повече нямало, данни – също.

В Ontrack имат много подобни случаи, затова препоръчват на потребителите при загуба на данни да не се опитват да решат проблема сами, а да потърсят професионалисти.

Ето как изглежда куриозният списък за 2006 година, този път отдолу нагоре:

10. Сътрудници на глобална телекомуникационна компания изпуснали лаптоп от хеликоптер по време на работа в Монако.

9. В полет от Лондон до Варшава един от пасажерите поставил своя портативен компютър в чантата с тоалетни принадлежности. За нещастие, неговият шампоан протекъл и залял цялата чанта, включително и компютъра, в резултат на което твърдият диск излязъл от строя.

8. Известният британски комик Дом Джоли изпуснал и повредил своя лаптоп, в който съхранявал 500 фотографии, 6 хиляди песни, половината книги, които е написал, и съдържанието на всички негови вестникарски колонки.

7. Водещ британски университет претърпял катастрофална загуба на данни с обем над един терабайт. Това се случило една сутрин при пожар в отдела по компютърна наука. Компютрите били задимени и залети с вода при погасяването на пожара.

6. Сок от застарял банан, оставен върху външен твърд диск, протекъл вътре в него и предизвикал късо съединение в електрическата схема. В резултат на това твърдият диск престанал да работи.

5. Ноутбук с няколко допълнителни външни твърди диска попаднал под подвижната лента за пасажерите в аерогара. Дисковете, естествено, се повредили.

4. Потребител преформатирал своя твърд диск десет пъти и едва след това осъзнал, че на него се е намирала ценна информация, която трябва да се възстанови.

3. На връщане от почивка в Барбадос фотолюбител установил, че не може да открие подводните снимки, направени на новата си водонепроницаема цифрова камера. Рекламните лозунги за херметичните способности на камерата се оказали “леко” преувеличени.

2. Твърдият диск в новия настолен компютър на университетски професор заскърцал. За да се избави от дразнещия звук, той отворил капака и напръскал вътрешността на диска със смазочната течност WD-40. Така професорът се спасил и от скърцането, и от твърдия си диск.

1. Клиент на компанията за възстановяване на данни (Ontrack) изпратил в нейната лаборатория повреден CD драйв, като използвал за защитна опаковка по време на транспорта чифт мръсни чорапи. В резултат на това повредата станала още по-сериозна и процесът на възстановяване се усложнил многократно.

Списъкът на Ontrack показва, че до загуба на данни може да се стигне както случайно, така и в резултат на груби грешки на потребителите. Компанията не пропуска да отбележи обаче, че е успяла да възстанови напълно данните във всички от посочените случаи.

Най-Нелепите Смъртни Случаи и Дори

Награди за Тях


http://www.darwinawards.com/

В САЩ назоваха лауреатите на така наречените „Награди Дарвин“ за 2007 г. Това е неофициална награда, която се присъжда на хора напуснали този свят по най-нелепият начин. Гласуването на сайта Darwin Awards определи за миналата година 17 номинирани, от които са избрани 6 победителя.

Петото място се присъжда на американеца Оскар, 29-годишен преподавател по компютърна грамотност, загинал на 26 февруари 2007 г. при изпълнение на взаимоизключващи се задачи. Управлявал колата си Honda Accord по скоростното шосе N99 в Калифорния и едновременно набирал нещо на лаптопа си. За което си и платил: с голяма скорост излетял в насрещното движение и се ударил с Hummer. Пасажерите на нарушителя се отървали с уплаха, а преподавателят загинал на място. Забележителното е, че лаптопът не пострадал: полицията го открила в автомобила, работещ и включен към запалката. „Шофирането не е най-доброто време за усъвършенстване на навици за едновременно изпълнение на няколко задачи“ отбелязва по този повод представителят на местната полиция Том Маршал.

Четвърто място се присъжда на двама жители на града Валпарайс в щата Илинойс. Изпитвайки своите реакции и нерви, мъжете на бас играели на „страхливец“ с влак. Играта е проста: който остане повече на релсите пред връхлитащият влак, той и побеждава. Спорът се решавал през нощта. Но били пълни с решимост да не отстъпват и всичко свършило с трагедия: победителят Патрик Стиф загинал на релсите. Влакът дори не спрял, защото машинистът не забелязал спорещите.

Трето място заема случай в щата Вирджиния. В един януарски ден трима приятели решили да съборят овехтял хамбар. Един от тях включил дърворезачка и пристъпил към унищожението на постройката. Само че по случайност или поради увличане изрязал носещите греди, на които се крепял покривът. В резултат на това покривът не издържал собствената си тежест и паднал върху усърдния работник. Заради справедливостта трябва да се каже, че в събарянето на хамбара загиналият преуспял.

Второто място безусловно получава 63-годишният жител на Германия, който бил погубен от желанието си да се избави от къртицата, живееща в двора му. Изпробвал всичко, немецът прибягнал до радикален способ: забил в земята метални пръти и ги съединил към виковолтов провод с намерението да изпрати на онзи свят подземния обитател. Пенсионерът взел предпазни мерки, но по волята на случайността попаднал на незащитен участък. Мъжът бил намерен мъртъв в задният двор на къщата. Както отбелязали следователите, точната дата на смъртта на пенсионера може да се установи от електрическата компания.

Накрая с голямо болшинство първото място е присъдено на млада двойка от Южна Каролина. 21-годишните младеж и девойка се обезсмъртили с това, че загинали по време на полов акт, който извършвали на покрива на дома, където двойката търсела силни усещания. Голите тела на младите хора били открити от случайно преминаващ таксиметраджия. Те били закарани в най-близката болница, където починали без да дойдат в съзнание. Разследването показало, че младежите излезли през нощта на покрива, за да се занимават със секс. Но не разчели, че покривът имал доста сериозен наклон и се плъзнали по него.

С единодушие за безспорен победител е назован тексасецът Майкъл Уорнър, за който се съобщава, че притежавал малък магазин и бил алкохолик. Само че, спирта въвеждал в себе си по нетривиален начин, а именно ректално, т.е. през аналният отвор. По думите на съпругата му, 58-годишният и съпруг се пристрастил към клизмите и честичко си „цапвал“ по някоя. Обяснението за това е много просто: Майкъл не можел да пие алкохол заради заболяване на гърлото. Направили събиране, което се оказало последно за него. Мъжът, с помощта на жена си, влял в себе си две бутилки по 1,5 л херес по старият начин. Когато Майкъл решил да спре, вече било късно: напил се до загуба на съзнанието, но организмът му продължил да усвоява алкохола, останал в задният проход. На сутринта намерили Майкъл мъртъв. Токсиколозите открили, че съдържанието на алкохол в кръвта му съставлявало 0,47%, тоест шест пъти над допустимата норма.

Но историята не свършва с това: на съпругата било предявено обвинение в убийство по престъпна небрежност. Заедно с това госпожа Уорнър получила обвинение за това, че изгорила завещанието на мъжа си месец преди неговата смърт. Но обвиненията били снети поради недостатъчни улики. Максималното наказание по всеки пункт е до 2 години лишаване от свобода. Интересното, според информационните агенции е, че жена му вкарала смъртоносната клизма в домът им, а не на гости. Тази история е разказана от първо лице от участник във вечеринката, на която починал Майкъл за сайта DarwinAwards.

Ето и други случаи за нелепа смърт:

Мъдър съвет
В Ню-Йорк човек попаднал под кола и му нямало нищо, но някакъв умен минувач, който станал свидетел на лучилото се, го посъветвал да не мърда и да се престори на сериозно пострадал за да иска компенсация. Човекът се съгласил и легнал отново на паважа пред колата, но тя се мръднала и го премазала до смърт.

Брачен финал
Повярвала на слуховете, че мъжа й й изневерява, Вера Червак от Прага се хвърлила от третия етаж и парнала право върху мъжа си, който се връщал при любимата си жена от работа. Тя дошла на себе с по-късно в болницата, но „неверникът“ умрял на място.

Адски странници
След като гледали тайвански ТВ канал за свръхествественото, четирима китайски тийнейджъри яли пъпеш, подправен с миша отрова за да „отидат на пътешествие до ада“. Те оставили бележка с думите: „Ако в ада е също толкова лошо, колкото тук, ще се върнем“. Двама от тях успели да се върнат, а на останалите сигурно им е харесало там.

Отпуснал се
Алпинистът-ветеран Жерар Омел шест пъти се е качвал на Еверест. Той умрял вкъщи когато един ден сменял крушка. Паднал от стълбата и си ударил главата в мивката.

Пружини
80-годишната Аделаида Магнозо извадила от шкафа сгъваемото легло и легнала да спи. Загинала когато ложето неочаквано се върнало в изходно положение.

Прощално замятане
Южно корейски рибар подготвял улова за продажба. Решил да изкорми една от рибите и вдигнал нож. Но рибата, която се оказала жива, неочаквано махнала с опашка, от което оръжието попаднало право в гърдите му.

Сън
Линда Гуди от Стоунхейм, щата Масачузетс, отменила круиз на Карибските острови, защото й се присънило, че умира в колата си. Навярно е трябвало по-скоро да замине, защото след няколко дни я намерили на един паркинг задушена в собствената й кола.

Любопитната котка…
Около 50 любопитни се събрали на моста на виетнамския град Хошимин за да наблюдават самоубийството на младо момиче. Мостът не издържал теглото им и рухнал в реката. Загинали 9 човека, а момичето било спасено.

Заек-отмъстител
Фермерът Винсент Кароджио бил на лов за зайци. След като се изморил, легнал на моравата да си почине и сложил пушката до себе си . Наблизо пробягал заек, който натиснал с краче спусъка и отмъстил за загиналите си събратя.

Да станеш атеист
В Хонгконг 63-годишната Чаи Ван-Фонг решила да благодари на Бога за това, че нейната снаха успяла да оцелее в автокатастрофа цяла и невредима. Когато се молела в двора на къщата, където живеело семейството на сина й, отгоре паднал чувал с цимент, който я убил на място.

…и умрели в един ден
Джордж Стори се е родил едва ли не едновременно със списанието Life („Живот „). На корицата на новото издание се появила снимката на новородения Джордж с подзаглавие „Животът започва“. По-нататък съдбата на Стори периодически бил осветяван на страниците на списанието – двете му женитби, бащинството, излизането му в пенсия. 64-годишният Джордж се появил в последния брой на списанието през 2000 г., но този път под заглавието „Животът свършва“ (има се предвид закриването на списанието). След няколко дни Джордж Стори починал от инфаркт.

Плюшкин си почива
Амигдалиа Балта, 86 годишна, бе намерена умряла от глад в своя дом на гръцкия остров Евия. В банката останали нейните 350 000 фунта и колекцията от 150 златни сувенира.

Ти ме накара…
Десетгодишно момче се скарало с баща си по повод на изчезнала опаковка шоколадова глазура за торта. Кавгата ставала все по-емоционална, и в отчаянието си 38-годишният Хърст сложил в ръката на сина си нож: един вид, ако толкова ме мразиш – удари ме. Което сина му направил. Бащата умрял след един час в болницата.

Съдба!
На 32 г. Стивън Хайет преживял революционна операция по присаждане на стомах, черен дроб, бъбреци, Паднал, ударил си главата и умрял.

Щастлив до глупост
Сириецът Наджиб Садди, 35 г., се чувствал толкова щастлив, че решил … да се раздели с живота. В предсмъртното си писмо тай написал, че е безмерно щастлив, но се бои от бъдещи нещастия.

Експонат на служба
Жителят на Бон Питер Грубер загинал при опита си да ограби Музея на изкуствата. Когато забелязал приближаващата се охрана, той се паникьосал и се опитал да избяга, но, като завивал рязко зад ъгъла, се натъкнал на половинметровият меч на една от статуите. Експонатът се наричал „Оръжие на правосъдието“.

По-приятелски
Джошуа Томас Берчет, 23 г., получил пристъп на хълцане и помолил приятеля си да го удари в гърдите. Въпросният, макар и неохотно, изпълнил молбата му и Джошуа паднал и умрял. Изобщо не се съобразил, че в семейството му има множество случаи на сърдечни заболявания.

Щастлив до глупост
Служител на правителството на Египет Адел Назим Джергез осем години чакал повишение по служба. Когато най-накрая видял името си в списъка с повишените, умрял на място от сърдечен пристъп.

И кравите летят
Шофьор в Калифорния бил убит от влетялата в челното стъкло крава. Животното изведнъж излязло на платното, където от автомобилния удар полетяло във въздуха и паднало на капака на колата, която пътувала в насрещното платно.

Пренапрежение
Украински бракониер пуснал в реката електрически кабел под напрежение. Когато убитата от тока риба изплувала, той тръгнал към водата да я събира, но забравил да изключи оръдието на престъплението. В резултат станал част от собствения си улов. Според роднините му, той имал намерението да изпържи „уловената“ риба и да отпразнува първата годишнина от смъртта на тъща си.

Мълниеносно възмездие
Бос и неговата секретарка били убити от мълния когато правели секс на надуваема лодка насред езеро в Германия. Вдовицата на убития го възприела като божествено вмешателство.

Любовта е зла
Джейм Динарди, 44 г., от щата Колумбия заминал за щата Мен, за да се срещне с жената, с която се запознал по интернет. Вероятно, още по време на живото общуване той не се е харесал на жената, тя се отказала да се срещне с него. След известно време той отново се появил пред дома й и като доказателство за любовта си си прерязал гърлото с бензинова резачка. Умрял в болницата.

Съдбоносна прозявка
Цирково джудже, по прякор Од загина на цирковата арена в Северен Тайланд. Докато скачал на батут той излетял настрани и парнал в устата на зиналата хипопотамка, която чакала своето излизане на сцената. Както обяснили ветеринарите, Хилда имала изработен рефлекс за големи премети в устата, затова и погълнала артиста.

Звънка трагедия
Посетител на една пивница в Хамбург имал мобилен телефон, на който постоянно звънили, с много неприятен звук. Другите клиенти нееднократно го молили да спре звука, но той не реагирал на молбите им. Накрая най-нервният от посетителите убил заинатилия се като го ударил с бирена бутилка по главата, а после сам се предал на полицията.

От въодушевление
Млада гимнастичка скачала на дивана по време на купон по повод на нейната седемнайсетгодишнина. От въодушевление скочила през прозореца на шестия етаж.

Фантасмагория
34-годишен мъж бил намерен мъртъв в мазето на къщата си. Той бил облечен, меко казано странно: плисирана пола, бял сутиен, кожени обувки на висок ток и женска перука. На главата си имал противогаз чийто шланг бил вкаран в ануса му – от това и умрял.

Тамагочи огладняло
Млада французойка загубила управлението на колата си и се забила в едно дърво. Пътничката пострадала сериозно, а водачката – загинала. Вниманието й било отвлечено от тамагочи, което пищяло гладно. Като натиснала нужните копчета тя спасила живота на играчката, но се разделила със собствения си живот.

Нафенерил се
Сантяго Алварадо намислил да ограби малък магазин за велосипеди. Понеже било тъмно, а с ръцете си помагал да се измъкне през покрива, наложило се да захапе дългото си фенерче с уста. Именно осветителното тяло станало причина за смъртта му когато неловкият грабител паднал на пода с лице надолу…

Еротична трагедия
В болницата били докарани едновременно 4 човека: Шели Мюлер с травма на главата, Тим Вегас с лека контузия, Брайан Коркоран със сериозно увредени венци и Памела Клесик без два пръста а дясната ръка… Мюлер Мюлер закарала мъжа си на работа и на прощаване – в добавка към целувката – за секунда му показала гърдите си. Това видял Тим Вегас, водачът на минаващото такси. Разсеян от предложеното зрелище, той загубил управление и се забил в стената на близката болница, където зъболекарят Памела Клесик оглеждала устната кухина на Коркоран. От силния удар лекарката подскочила и ранила с инструмента венеца на пациента. В шок, Коркоран рязко затворил челюсти, и отхапал два пръста на Клесик. Мюлер била халосана по главата от откъртило се от удара парче от облицовката на зданието.

Звънец в задника
Прокурорът Антонио Мендоза потвърдил старата истина: Можеш да се смееш над себе си във всяка ситуация. Когато се подхлъзнал на плочките в банята, той седнал на мобилния си телефон, който бил довлечен и оставен във вертикално положение от кучето му. Операция по изваждането на телефона от ануса на пациента продължавала вече три часа, защото капачето на апарата се отворило. По време на операцията телефонът няколко пъти звънял, и пострадалият пускал толкова шеги по тоя повод, че лекарите се превивали от смях. Към края на операцията вече били решили, че ще намерят и телефонен секретар.

Спорът
Армандо Пинели, 70-годишен жител на Италия, дълго спорил със съседа кой от тях да седне в стола, който единствен бил в сянката на една палма. Той спечелил спора след което дървото паднало право върху него.

Най-Големите Измами в Историята

I


През 1925 г. само за няколко седмици един благовиден шотландски мошеник на име Артър Фъргюсън продава три от лондонските най-известни забележителности на наивни американски туристи. Бъкингамският дворец е продаден за 2000 английски лири, Биг Бен за 1000, а Колоната на Нелсън за 6000.

Направо изглежда невероятно, че някой би могъл да се хване на подобен номер. Но Фъргюсън е несравним майстор в изкуството да убеждава благодарение на обучението си като актьор. Той играе в различни театрални групи из цяла Шотландия и Северна Англия. Веднъж изпълнява и ролята на американец, измамен от някакъв мошеник. Вероятно именно тази роля му вдъхва идеята да замине на юг в Лондон, и да се опита сериозно да се захване с мошеничество.

Бившият актьор обикновено заема позиция близо до някой лондонски паметник и започва съсредоточено да го изучава. Скоро някой турист го пита нещо за историята на паметника и Фъргюсън подхваща разговор.

Веднъж, докато се разхожда по Трафалгар Скуеър, до него се доближава американец от Айова. Да, казва Фъргюсън, високият монумент в центъра на площада е Колоната на Нелсън, издигната в чест на великия адмирал. Но за съжаление, добавя той, тя няма да остане дълго на мястото си. Ще бъде продадена и демонтирана заедно с още няколко забележителности, което ще помогне на Великобритания да изплати на Съединените щати огромния си военен заем. И именно той, Фъргюсън, като служител на министерството е натоварен да организира продажбата.

Да, разбира се, казва Фъргюсън на джентълмена от Айова, оторизиран съм въпреки нежеланието ми да приемам оферти за колоната, макар и на този късен етап. Нещо повече, тъй като туристът е очевидно поклонник на голямото изкуство, може да го уреди да мине преди другите чакащи на опашката.

Чек за 6000 английски лири просто минава от едни ръце в други и американецът получава разписка и адреса на фирмата, която ще демонтира монумента. Едва когато фирмата отказва изобщо да обсъжда събарянето на един от най-забележителните исторически паметници на Лондон, американецът започва да подозира, че са го пратили за зелен хайвер.
Фъргюсън използва горе-долу същия сценарий, за да продаде и часовника Биг Бен, както и Бъкингамския дворец, където живее кралското семейство. В края на 1925 г., окуражен от успеха, с който измъква пари от доверчивите американци, той напуска страната, за да продължи другаде да се радва на този извор на лесни пари.

След няколко седмици отново се залавя за работа. Във Вашингтон се запознава с един скотовъд от Тексас, който се възхищава на Белия дом. Фъргюсън се представя за правителствен агент и започва да плете измислици за това как администрацията търси начини да намали държавните разходи. И ако тексасецът реши да наеме Белия дом за невероятния наем от 100 000 долара на година… Фъргюсън отново завърта своя бизнес.
Хитрият шотландец се премества в Ню Йорк и там обяснява на един турист от Австралия, че във всяка връзка с плана за разширяване на нюйоркското пристанище Статуята на свободата трябва да бъде демонтирана и продадена. Голяма загуба за САЩ, но не би ли изглеждала великолепно в пристанището на Сидни?… Австралиецът моментално започва да събира обявените от мошеника 100 000 американски долара за статуята. Но неговите банкери го съветват да направи някои проучвания и така нещата стигат до полицията.
Този път Фъргюсън наистина е загазил, тъй като е позволил на австралиеца да го снима за спомен на фона на Статуята на свободата. Полицията веднага разпознава в него човека, когото наблюдава от известно време.

Фъргюсън е арестуван и осъден на пет години затвор. След като излежава присъдата си, бившият майстор на измамите се оттегля от бизнеса с паметници на културата и до смъртта си през 1938 г. живее в Калифорния в разточителен разкош, който може да си позволи с нечестно спечелените пари.

II

Балфур става един от най-уважаваните мъже през късната Викторианска епоха. Той е мирови съдия, кмет на лондонското предградие Кройдън и член на Парламента като представител на Бърнли, Ланкашър. Предстои му назначаване на върховен пост в правителството, когато империята му рухва и той е принуден да бяга от страната.

Казват, че именно Балфур е създал така наречената техника на снежната топка (при която една компания финансира друга). През 1868 г. той създава компанията „Либърейтър Билдинг Сосайъти“. През следващите няколко години се появяват редица компании като „Ленд Алотмънт“, „Джордж Нюмън енд Ко“ и „Ред Истейтс Ко“.

През 1882 г. той създава банка „Лъндън енд Дженеръл“, чиято основна цел е да обработва купищата съмнителни чекове, които се разменят между неговите компании.
Докато компаниите му купуват и продават земя и друго имущество една на друга – винаги, разбира се, с огромни печалби за Балфур и неговите хора, – доброволните вноски идват от нищо неподозиращите акционери.

Дребните инвеститори имат доверие на Балфур. Всяка година, като по часовник те си получават осемте процента лихва върху спестовните си влогове. И всеки път, когато Балфур реши да създаде нова фирма, народът се трупа да инвестира в нея.
Балфур е синоним на успех и хората искат да бъдат част от този успех. Това, което не знаят обаче, е, че техните дивиденти се изплащат от нови доброволни вноски, а не от реални печалби на компанията.

С годините снежната топка набира скорост и бизнес операциите на Балфур стават все по-сложни и по-сложни, а машинациите му за въртене на пари все по-смели. Той не само омайва инвеститорите си, но е наложил своя контрол и върху колегите и подчинените си, някои от които са съвсем почтени хора, а други са отявлени мошеници.
За разлика от останалите известни измамници името на Балфур никога не е било замесено в скандал. Той получава строго възпитание и е олицетворение на почтеност и отговорност в бизнеса и политическия живот.

Големите снежни топки може да се топят бавно, но все някога се стопяват.

Неочаквано през 1892 г. една от компаниите му рухва с дълг от 8 милиона английски лири. Фалитът идва като гръм от ясно небе и е доста изненадващ за финансовия свят, свикнал с успехите на Балфур. Инвеститорите и всъщност цялата нация е шокирана от новината.
Единственият човек, който не е учуден от случилото се, е Джейбз Балфур. Той се е подготвил добре. Докато Великобритания изчислява колко й струват двайсетгодишните му машинации и кражби, той заминава за Южна Америка, където изчезва за три години.
След това за негово нещастие един посетител на малкия чилийски град Салта го разпознава и съобщава на британския консул, който след дълга борба успява най-накрая да екстрадира Балфур обратно във Великобритания, за да бъде даден под съд.

Срещу него в съда се изправят някои от най-видните представители на юридическата мисъл. В залата са струпани купища доклади и правни документи, с които юристите показват как Балфур е натрупал милиони по пътя на измамата.
Съдебните заседатели без колебание го обявяват за виновен. Осъден е на 14 години затвор, а думите на съдията Джъстис Брус остават да звънят в ушите му: „Никога няма да успеете да заглушите плача на вдовиците и на сираците, които разорихте.“

Балфур излежава присъдата си и излиза от затвора с намерението отново да започне да се занимава с бизнес, но получава инфаркт и смъртта слага край на плановете му.

III
В Уайт Сити в Лондон на 8 декември 1945 г. една банда осъществява най-зрелищната измама в историята на надбягванията с хрътки. Участниците се измъкват с повече от 100 000 английски лири.

Това става на последната гонка за дена в 9,30 и вторият фаворит, Флай Беси, води на първия завой, следван по петите от Джимис Чикън. И тогава, за удивление на 16-хилядната тълпа зрители, кучето започва да се олюлява като пияно и пада. Една след друга останалите хрътки също започват да се препъват по пистата… с изключение на абсолютния аутсайдер – бяла хрътка на име Болд Трут.

Болд Трут завършва с 15 дължини преди второто куче, а фаворитът Виктори Спийч финишира едва четвърти.

Победата на Болд Трут е изненада и за неговия собственик полковник Б. К. Джок Хартли, военновременен директор на Съвета по спортовете в армията. Кучето му е включено в гонката в последния момент, за да допълни бройката на сътезаващите се хрътки до пет, а двете лири, които Хартли е заложил, са по-скоро сантиментален жест, отколкото обмислен ход.

Полковникът седи безмълвен, докато запалянковците крещят и реват, а организаторите на състезанието забавят официалното оповестяване на крайния резултат. Очаква се гонката да бъде обявена за „невалидна“.
Но организаторите нямат основания за това. На таблото светва номер 4 – Болд Трут е победител. Печалбите от залаганията ще бъдат изплатени.
Случаят обаче далеч не е приключил. Главният инспектор Робърт Фейбиън от Скотланд Ярд е изпратен да проведе разследване, още повече, че из цялата страна са регистрирани дребни измами в състезанията с кучета.

Постепенно отделните парченца на пъзела са подредени. Мошениците използвали наркотично средство, наречено колокретон. Наличието му в кръвта не може да се установи при изследванията преди състезанията, но щом кучетата загреят по време на надбягването, химикалът се задейства като алкохол.

Следователите решават, че престъпникът се е промъкнал в една от празните кучешки колиби, в която държали слама и дърва. След това, докато всички гледали състезанието изпълзял оттам, нахранил с намазана с колокретон риба всички кучета, с изключение на Болд Трут – единствената бяла хрътка, – и се е върнал в празната кучешка къщурка, където изчакал удобен момент да се измъкне.

Междувременно останалите от бандата залагали по гишетата на букмейкърите из цялата страна и постепенно свалили курса на залагане от 33 към 1 на 11 към 2.
Въпреки обявената от Асоциацията за надбягвания с кучета награда от 1000 английски лири мошениците не били заловени.

След дълго години един нечестен бизнесмен, политик и филантроп – Хорейшо Ботъмли, се опитва да спечели от спортни залагания, като направи най-находчивия удар на всички времена. Но за негово съжаление си останал само с опита.
Ботъмли, хитър търговец, роден в размирния Ист Енд в Лондон, си купува място в Парламента с помощта на широко рекламирана благотворителна дейност. Той финансира австралийски златни мини и натрупва три милиона английски лири, като жонглира с капиталите на многобройните си фирми, макар да са му връчени 67 официални постановления за банкрут.

Освен това Ботъмли е и собственик на състезателни коне и закоравял комарджия. Той е убеден, че единственият начин човек да е сигурен, че ще спечели едно състезание, е да притежава всички коне, които участват в надбягването.
И решава да се подсигури точно по този начин!

Мошеникът предвидливо заменя Англия със страна, в която правилата при надбягванията все още не се спазват прецизно и където има конни надбягвания, отговарящи на пъклените му цели. Накрая се спира на Бланкенберг, белгийски морски курорт, където трасето лъкатуши през пясъчни дюни и често се губи от погледа на зрителите.
В състезанието ще участват шест коня и всичките са собственост на Ботъмли. Политикът наема десетки помощници, които да залагат от негово име за точния ред, в който ще финишират шестте коня.

Шестимата жокеи, разбира се, също получават заплатата си от Ботъмли, който ги е инструктирал как да яздят, така че да завършат надбягването в предвидения ред.
В дена на състезанието обаче природата му изиграва лоша шега. Откъм морето идва гъста мъгла, в която жокеите не могат да се виждат. Указанията на водача им остават незабелязани и шестимата ездачи галопират слепешката до финала, където пристигат в съвсем различен от очаквания ред.
Хитроумно замисленият удар завършва с пълно фиаско. Ботъмли загубва цяло състояние – това е първият от поредицата големи неуспехи, които ще му донесат накрая седемгодишна присъда за измами през 1921 г.

IV

Статийките от по един-два параграфа в долната част на вестникарските страници хората от занаята наричат „запълващи материали“. С течение на времето тези материали се превръщат в нещо като изкуство за журналистите, усвоили умелото използване на клишета, краткия изказ и безизразния хумор. Често майсторското боравене със словото по този начин се оказва по-важно от чистата истина.

Най-известен сред авторите на такива запълващи материали, с най-богато въображение и определено най-безочливият е Луис Т. Стоун от Уинстед, Кънектикът. Той гради кариерата си, продължила от 1895 г. до смъртта му през 1933 г., на лъжи, за които му се плаща.

Всичко това започва, когато Луис е все още млад неопитен репортер, на когото му трябват 150 долара. За да ги получи, той има нужда от някаква история, която би могъл да продаде на някой от вестниците на големия град. И понеже история няма, той решава сам да си я измисли.

Написва разказ за Дивия мъж от Кънектикът, който бродел из горите и никой не успявал да го хване. Историята привлича вниманието на нюйоркските редактори, които обаче скоро разбират, че е измислена. Стоун все пак научава нещо, което ще му служи добре през следващите 38 години.

Той разбира, че се търсят невероятни случки, и се залавя да захранва пазара с бисери като този:
„Видях със собствените си очи как един мъж от нашия град на име Самюъл, на когото до такава степен му беше омръзнало мухите да кацат по старата му плешива глава, че нарисува паяк на темето си, който наистина плашеше досадните мухи и те го оставиха на мира.“

Или пък този: „В малкия селскостопански двор до нас живее фермер с невероятна кокошка, която на 4 юли снесе трицветно яйце – червено, бяло и синьо.“
Ето и друг: „Имаме една крава, която е толкова срамежлива, че разрешава само на жени да я доят. А друга една крава малко по-нататък по пътя за Уинстед дава горещо вряло мляко, след като е пасла хрян.“
И още един: „Виждал съм и съм чувал котка със заешка устна, която може да свири с уста „Янки Дудъл“.
И пак: „Един от птицевъдите в нашия край винаги оскубва кокошките много хуманно – с прахосмукачка.“

Това са все истории, написано от Стоун и публикувани като истински – но редакторите просто не могат да им се наситят. Мнозина знаят, че са пълни измислици, но читателите толкова ги харесват, че вестниите продължават да ги публикуват. Хората от Уинстед определено оценяват положително усилията на Стоун. Всеки, който минава пред града, може да прочете следния надпис на огромни билбордове край пътя: „Уинстед, Кънектикът, основан през 1779 г., стана известен с остроумните и странни истории, произлизащи от този град и разпространени по цялата страна благодарение на Л. Т. Стоун.“
Паметта на Стоун е увековечена и с един мост, наречен на неговото име, построен над река Съкър Брук (в превод – Реката на лапнишарана).

V

Проектът, замислен като бестселър на десетилетието, се оказва литературната фалшификация на века. Идеята е да се напише „автобиография“ на най-богатия ексцентрик на света, легендарния мултимилионер Хауард Хюс.

Зад този амбициозен план стои един писател на име Клифърд Ървинг, който, въпреки че никога не е срещал Хюс, решава да опише живота на този тайнствен човек и да продаде книгата на някой издател като автобиография, написана от самия Хюс.
Хюс е болен, вероятно пристрастен към наркотици, до голяма степен склерозирал и фанатично саможив човек. Не разрешава никой да го доближава, с изключение на тесния кръг от мъже мормони, обучени като медицински сестри да се грижат за всичките му нужди и да го следват из хотелските му апартаменти по целия сват.

Клифърд Ървинг е коренно различна личност. Той е роден в Ню Йорк през 1930 г. и е непоправим авантюрист. Завършва художествена гимназия и университета „Корнел“, след това прекосява Атлантическия океан и живее с битниците на Калифорния и пропаднали студенти от Кашмир. Престава да се скита, след като се оженва за хубавичка и стройна блондинка на име Идит и се установява на средиземноморския остров Ибиса, където започва да пише.

Неговите издатели в Ню Йорк – „Макгро-Хил“ – го насърчват да работи и той постига някои скромни успехи. Ървинг се обръща именно към „Макгро-Хил“ с предложението да им продаде своя „бестселър на века“.
Удивителната лъжа на Ървинг се състои в следното. Той бил изпратил една от своите собствени книги на Хауард Хюс с молба за критични коментари върху нея. Хюс му отговорил най-любезно. Двамата така си допаднали, че Ървинг се осмелил да му предложи да напише автобиографията му от негово име. За изненада на Ървинг Хюс се съгласил.
„Макгро-Хил“ се хващат на въдицата. Те приемат да заплатят на Хюс солидни суми, за да им разреши да публикуват поредица записани на касета интервюта на Ървинг с известния милионер. И, разбира се, се съгласяват да дадат на автора на интервютата голям аванс за осъществяване на замисъла. Издателската къща решава да отдели за този проект общо милион и половина долара!

От тях Хюс не получава и цент. Горе-долу половината от тази сума е изплатена – и всичко отива в джоба на Ървинг. Макар и да не се задържа там дълго. Разточителният писател се отдава на луксозни пътешествия по света. Където и да ходи, все разправя, че отива на тайни срещи с Хюс и неговите сътрудници.

„Макгро-Хил“ непрекъснато обстрелват Ървинг с телеграми и го разпитват докъде е стигнал с книгата. Авторът им отговаря от някой петзвезден хотел, че задачата му е изключително трудна предвид параноичното настояване на Хюс всичко да се пази в тайна. Той умело поддържа интереса на своите издатели, като им изпраща примерни части от ръкописа си и включва писма, които уж му били пратени от Хюс.
Изпратените глави от книгата съдържат интригуващи цитати, свалени уж от записите, които Ървинг прави на разговорите си с Хюс. За някои от разговорите той обяснява, че са били провеждани по телефона, а други очи в очи. Съдържанието на текста се състои главно от лъжи – но лъжи, хитро преплетени със слухове и полуистини и украсени с информация, почерпена от вестниците в библиотеките.

Театралното образование на Ървинг на този етап се оказва много полезно за него. Защото
писмата, подписани от Хюс, всъщност са писани от Ървинг. Фалшификатите са така съвършено направени, че напълно удовлетворяват по-подозрителните скептици в „Макгро-Хил“. По едно време издателите започват да се тревожат, че дълго време не са изпращани значими части от ръкописа, и тайно занасят писмата на Хюс на най-изтъкнатите графолози в Ню Йорк, които потвърждават, че без съмнение наистина са написани от стария човек.

Не всичко в писанията на Ървинг обаче е пълна измислица. Авторът разполага с таен източник на непубликувана досега информация за отшелника. Информаторът е бивш помощник на Хюс на име Ноа Дитрих, който старателно си е водил бележки за случващото се по време на дългогодишната му служба при милионера. Той е възнамерявал да използва дневниците си и сам да напише книга. Но Ървинг тайно взима назаем бележките му, преписва ги и от време на време вмъква в писанията си някои от по-интересните подробности.

„Макгро-Хил“ здраво са се хванали на въдицата. Изкушени от фантастичните истории за някакви тайни мисии на Хюс по време на Втората световна война, от приятелството му с Ърнест Хемингуей и от бляскавия начин на живот на богаташа, който не спира да обикаля света, те продължават да отпускат баснословни суми за проекта. Парите пристигат по пощата под формата на чекове на името на Х. Р. Хюс. Чековете захранват сметка в швейцарска банка, но сумите не остават там. Сметката на името на Х. Р. Хюс е открита от Идит Ървинг, която е използвала паспорт, фалшифициран от съпруга й.
Ървинг сигурно е знаел, че тази удивителна злоупотребва с доверието на издателската къща няма да продължава вечно. Но когато почвата под краката му започва да се клати, причината за това се оказва най-неочаквана. По невероятно стечение на обстоятелствата някой друг също е замислил схема, подобна на номера на Ървинг. Една конкурентна издателска къща захапва стръвта и гордо обявява, че скоро ще бъде публикувана авторизирана биография на Хауард Хюс.

Отначало в „Макгро-Хил“ настъпва паника. Объркване обхваща и организацията „Тайм-Лайф“, която се е съгласила да купи правата за създаването на документална поредица въз основа на книгата на Ървинг. Но човекът в центъра на бурята както обикновено запазва пълно спокойствие. Ървинг предоставя на издателите си ново фалшифицирано писмо от Хюс, в което твърди, че книгата на конкурентите е фалшификат… и иска още пари.

Вдигането на цената е майсторски ход. „Макгро-Хил“ отново заиграват по свирката на Ървинг. Но сега вече им се налага за първи път да излязат открито и да обявят съществуването на книгата на Ървинг.
Това решава съдбата на мошеника. Хюс заповядва на своите адвокати да свикат пресконференция, на която разрешава на репортерите, следили изумителната сага на милионера отшелник, да му задават въпроси по телефона. „Автобиографията“ на Ървинг е обявена за измислица, но Ървинг продължава да се прави на невинен.
Човекът, който в крайна сметка разкрива истината за Ървинг, е Робърт Долан Пелъкуин, невероятно способен детектив, спечелил титлата „Шерлок Холмс на епохата на реактивните самолети“. Високият 180 см американец е адвокат, прекарал 16 години в служба на правителството на Съединените щати, залавяйки мошениците на мафията и изтънчените престъпници от компютърния свят. Той е един от най-близките помощници на Боби Кенеди по времето, когато убитият по-късно американски политик е министър на правосъдието.

След това Пелъкуин напуска държавната служба, за да стане президент на „Интертел“ – частна международна разузнавателна агенция със седалище във Вашингтон и клонове из целия свят. В агенцията, наричана „най-страшната частна детективска компания на света“, е привлечен и бившият шеф на Криминалния следствен отдел на Скотланд Ярд сър Ранулф Бейкън.

Пелъкуин вече работи в „Интертел“, когато по телефона му се обажда Честър Дейвис, адвокатът на легендарния отшелник Хюс, разтревожен от предстоящото издаване на „автобиографията“, и поръчва на Пелъкуин да докаже, че книгата е фалшификат.
Това означава, че следователят трябва да обори твърдението на „Макгро-Хил“, че Хюс е сътрудничил на Ървинг. Издателите аргументират твърдението си с чековете, които са издавани на името на Х. Р. Хюс и са били внасяни по сметка в швейцарска банка. От „Макгро-Хил“ заявяват, че според експертното мнение на графолози подписите върху чековете са на Хауард Хюс, но отказват да покажат самите чекове на „Интертел“.
Спорът за книгата става новина номер едно. И това помага на Пелъкуин да събере сведенията, които му трябват. Един от изпълнителните директори на „Макгро-Хил“ се появява в едно от ранните сутрешни предавания на телевизия „Тудей“ и размахва три чека на обща стойност 650 000 долара, осребрени от Х. Р. Хюс. Пелъкуин веднага се сдобива с видеозапис на предаването, спира лентата на кадъра с чековете и изважда уголемени снимки.

На снимките успява да види името на цюрихската банка, която е заверила плащанията.
Пелъкуин хваща първия самолет за Цюрих.
В Цюрих му казват, че Х. Р. Хюс е жена. Докато слуша описанието й, следователят се досеща коя би могла да е тя. Обажда се в централата на агенцията във Вашингтон и ги моли да му изпратят снимка. Четири часа по-късно отново се връща в банката. Жената на снимката е с различна прическа, но служителит еса почти сигурни, че това е Х. Р. Хюс. Снимката, разбира се, е на съпругата на Ървинг.

След няколко минути информацията вече е на бюрото на Честър Дефвис, който се обажда на министъра на правосъдието на САЩ в Манхатън. Ървинг и жена му са арестувани.
Ървинг отрича всичко до самия край. Но лъжите му са разобличени, когато международно известната певица Нина, красивата блондинка от фолк дуета Нина и Фредерик, разкрива, че по време, за което Ървинг твърди, че е разговарял очи в очи с Хауард Хюс, писателят всъщност е бил с нея.

През 1972 г. Идит Ървинг, сломена от разкритията за похожденията на своя съпруг, е изпратена за две години в затвора в Швейцария. След като чул присъдата на жена си, Ървинг изхлипал: „Изложих съпругата си на опасност. Тя страда ужасно. Чувал съм я да плаче по цели нощи.“
След това той вече няма сили да упорства. Съпротивата му е сломена и той признава всичко. Наложена му е глоба от 10 000 долара и е осъден на 30 месеца затвор в САЩ. Освен това му е наредено да върне част от петстотинте хиляди, които дължи на „Макгро-Хил“.

Идит Ървинг излежава в затвора само 14 месеца от присъдата си, а съпругът й – 17 месеца. Но двамата се разделят Идит печели бракоразводното дело и се омъжва за бившия тенис партньор на мъжа си. Самият Клифърд отива в Мексико, където живее с една млада жена.
Там той започва да пише нова книга, този път съвсем законно. В нея подробно разказва как е успял да присвои един милион и половина долара със своята невероятна измама. Ървинг трябва да осигури добра продажба на книгата си, за да може да изплати огромните си дългове. По ирония на съдбата книгата му достига рекордни продажби, след като през 1975 г. умира Хауард Хюс – човекът, благодарение на чието приказно богатство става възможна измамата на века.

VI

Монди Грегъри натрупва цяло състояние, продавайки титли на хора, които отчаяно търсят почести. Но човекът, който говорел с крале, министър-председатели и лордове, завършва живота си в изгнание и умира във военновременна болница в Германия.

Изкусният мошеник е роден през 1877 г. и е по-големият от двамата синове на един свещеник в Хампшър. Първата му професия е учител, но той се отказва от тази работа и става театрален актьор. Играе със скромен успех няколко години, след което решава да зареже актьорството, за да се захване с бизнеса, свързан с театъра.

Така през 1907 г. става импресарио и отваря офис на лондонския Чаринг Крос Роуд. Но кариерата му в театралния мениджмънт е кратка. Две години след началото й той решава да финансира един екстравагантен мюзикъл, който се проваля, а неговият импресарио остава без пари.
Ала макар че бизнесът му пропада, Грегъри е успял да си създаде полезни връзки сред висшестоящите. Подредени са декорите за сцената, на която ще се появи най-големият продавач на почести.

Като повечето мошеници, и Грегъри излъчва чар и увереност. Той е любезен и внимателен с всеки, който според него може да му е от полза, и понякога обсипва такива хора с подаръци. За по-голяма убедителност в новата роля Грегъри добавя и диамантена верижка за часовника, която закача на изкусно ушитите си костюми.

За да изгради образа си на влиятелен човек, той създава свое списание – „Уайтхол Газет енд Сейнт Джеймс Ривю“, което е с подчертано антикомунистическа насоченост – и отваря собствен клуб – „Амбасадор“, на Кондюит Стрийт в Лондон. След това си прави разкошен кабинет на Парламънт Стрийт близо до Даунинг Стрийт, с портиер на външната врата, нарочно облечен като правителствен куриер.

Никой не знае точно какво му е мястото сред върхушката, но жертвите му са толкова възбудени от възможността да получат рицарско или някакво друго звание, че не си правят труда да проучват много.
Неговите измами минават още по-лесно поради факта, че малко след края на Първата световна война министър-председателят Лойд Джордж открито е продавал почести, за да увеличи средствата в касата на своята партия… и за да си осигури достатъчно поддръжници в Камарата на лордовете.

Грегъри е измислил два начина да измъква парите на своите жертви.
Първият е да открива чрез многобройните си връзки кой се е наредил вече за рицарско звание или за титлата баронет. След това дискретно проверява кой в списъка толкова гори от желание да получи мечтаната титла, че да плати за нея. Цените му варират, но обикновено иска по 10 000 английски лири за рицарско звание, 35 000 за титлата баронет и около 50 000 за титлата пер.
На жертвите се изпраща писмо с предложение за среща, на която ще се обсъжда нещо много поверително. Мнозина плащат, без изобщо да знаят, че са щели да получат почестите и без това.

Вторият му метод е да търси богат бизнесмен, за когото знае, че би платил за титла, и след това да използва връзките си в правителството, за да включи името на човека в списъка на чакащите да бъдат удостоени с титли.
Грегъри върти успешно този бизнес, докато не настъпва смяна на правителството, която ще му донесе нещастие. Консерваторите начело със Станли Болдуин са твърдо решение да сложат край на търговията с титли и през 1925 г. прокарват нов закон в Парламента, който обявява въпросната търговия за незаконна.

Това обаче не обезсърчава Грегъри, който продължава работата си както обикновено, но големите клечки в Консервативната партия няма да му разрешат да пренебрегва законите. Те дори внедряват един от своите висши служители в неговата организация, за да измъкне списъка на хора, на които Грегъри е обещал титли.

След това, през 1933 г., Грегъри допуска голяма грешка. Предлага на капитан III ранг Едуард Лийк рицарско звание за 10 000 английски лири. Грегъри е арестуван и е изправен пред съда на Боу Стрийт за нарушаване на закона от 1925 г. Капитанът разказва пред съда как е получил писмо от напълно непознат нему човек, в което му предлагат да се запознае с Грегъри. Двамата се срещат в скъп ресторант, където Грегъри поръчва както обикновено разточителен обяд и прави своето предложение.

Той обяснява на капитана, че ще трябва да даде пари, за да се отворят точно тези врати, които ще му осигурят рицарското звание, и че за тази неща може да му се довери, тъй като в миналото Грегъри е помогнал на много хора да получат своите титли. След разговора капитанът отива право в Скотланд Ярд.
Отначало Грегъри твърди, че е невинен, но после се признава за виновен. Осъден е на два месеца затвор.

Доказателства за други подобни случаи не са приведени и мнозина висшестоящи си отдъхват с облекчение. Един продължителен съдебен процес би направил скандално известни имената на много видни личности, които са имали вземане-даване с Грегъри.
След излизането му от затвора името на Грегъри е замесено в нов скандал, свързано този път с тайнствената смърт на Идит Рос, жената, с която живеел от няколко години. Но и този път Монди Грегъри оцелява – усшпява да избяга от страната. Установява се в Париж, където живее като сър Артър Грегъри до 1941 г., когато умира на 64-годишна възраст в една немска болница.

VII

Ивар Кройгар забогатява и създава една от най-големите финансови империи, съществували някога. Хитрият швед, който завладява почти три четвърти от световния пазар на кибрит, изгражда своята империя благодарение на една гигантска измама.
Той измъква милиони лири от инвеститори и банки в Европа и Америка, преди сапуненият мехур да се пукне през 1932 г., и Кройгар – човекът, когото светът познава като Краля на кибрита – се прострелва в сърцето в своя парижки апартамент.

Кройгар е вече богат, когато се залавя да извърши епохалната си измама. Той е роден в Калмар, Швеция, през 1880 г. и деветнайсет годишен заминава за Америка. Когато се връща в Швеция през 1908 г., вече е натрупал прилична сума от сделки с акции, свързани с добива на злато и диаманти в Южна Африка.

У дома намира своя бизнес партньор в лицето на приятеля си Тол. Двамата изграждат строителна компания, която се разраства все повече и повече благодарение на новите техники, които Кройгар е усвоил между другото, докато е живял в Америка.
През 1914 г. Кройгар и Тол вече са богати. После изведнъж Кройгар изоставя строителството и поема западащия семеен бизнес с кибрит. Така прави първите си стъпки по трудния път към славата, богатството и… самоубийството.

Кройгар е безскрупулен. Към 1917 г. вече е създал компанията „Шведски кибрит“, на която е президент, след като е съсипал или е сложил ръка на всички конкурентни фирми.
От тази позиция на силата започва да създава поредица от компании, като всяка една е свързана със следващата чрез такава сложна мрежа, че само Кройгар знае как точно всичките са свързани помежду си. Той сам пише отчетите на компаниите си и сам декларира печалбите и дивидентите.

Фирмите му се радват на такъв успех, че инвеститорите се избиват да влагат пари в тях. Това, което не знаят обаче, е, че в по-голямата си част високите дивиденти, които получават за своите вложения, идват не от печалби, а от парите на хора, които са инвестирали преди тях в други компании на Кройгар.
Кройгар така здраво държи контрола над империята си, че всички вярват на изнасяните от него данни за печалбите й. Почти никой не е в състояние да разгадае нарочно усложнените цифри в отчетите му.
Кройгар от все сърце иска да стане известен като най-големия мошеник на света. Той вече води безумен живот с бързи коли и любовници в много европейски столици, когато решава да си постои огромна централа в Стокхолм.

Издига грамадна търговска палата, пълна с мраморни колони и фонтани. Личният му кабинет е великолепен – скъпите килими, махагоновите плотове, красивите украси и множеството телефони на бюрото целят да впечатлят дори най-важните клиенти.
Към 1921 г. Кройгар си е изградил такава репутация и разполага с такива суми благодарение на инвеститорите и на заеми от банките, че може да пристъпи към заключителния си план – да установи контрол над световното производство на кибрит.
Знае какво иска и не подбира средства за постигането на целта си. Ако някоя конкурентна фирма не желае да му продаде контролния пакет акции, Кройгар или й отрязва доставките на суровини, или й изпраща глворезите, на които плаща, да ги убедят или принудят да отстъпят.

До 1921 г. производството на кибрит в Швеция, Норвегия, Дания, Финландия и Белгия вече е изцяло в негови ръце.
В страни, където производството на кибрит е държавно, той просто предлага да даде заеми на правителствата срещу правото на пълен контрол върху производството. За да може да направи това, Кройгар има нужда от средства – милиони, които той събира в Америка, като убеждава банкери и отделни инвеститори да вложат парите си в поредната му нова компания.
Голяма част от капиталите отиват направо в швейцарски банки. Не защото е искал да ги открадне. Просто е искал да разполага с пари, така че да може да ги използва както и когато намери за добре.
През следващите две години Кройгар дава заеми на 20 страни на обща стойност повече от 150 милиона английски лири, които му осигуряват контрола над 65% от световното производство на кибрит.

Но големият срив на Уолстрийт през 1929 г. предопределя съдбата на Краля на кибрита. По целия свят драстично намалява отпускането на кредити и затова много от клиентите на Кройгар, които са взели пари назаем, започват да забавят изплащането им.
Същевременно Кройгар все още събира пари за правителствата, на които е обещал заеми. Трябва да запази доверието на своите инвеститори и кредитори, иначе финансовата му империя ще рухне.

Той дори прибягва до откровено мошеничество, за да си осигури нови заеми от банките, като използва разписка от една банка, за да получи кредит от друга.
Началото на края настъпва през 1931 г., когато Кройгар се опитва да продаде една от своите компании на американския гигант Интърнашънъл Телефоун енд Телеграф Корпорейшън. Тяхното проучване на счетоводните книги на компанията установява липсата на 7 милиона английски лири. Американците се отказват от сделката.
Когато новината гръмва, всички искат да си изтеглят парите от компаниите на Кройгар.
Кралят на кибрита отчаяно се опитва да поддържа висока цената на кациите си, като ги изкупува, пръскайки милиони от своите собствени пари. Но всичко е напразно. На следващата година, когато разбира, че Шведската банка разследва една от неговите фалшиви сделки с подправени италиански облигации, той отива в парижкия си апартамент и се самоубива.

Съществува мнение, че Кройгар никога не е имал намерение да задържи парите, които е измъкнал с измама, за свои собствени нужди. Ако е било така, той просто е щял да изчезне, когато нещата са тръгнали на зле, вместо да харчи онова, което му е останало, за да крепи империята си.
Не, казват мнозина, които са го познавали, той просто е искал да бъде номер едно.

VIII

Докато се излежава в хотелската си стая в Париж през март 1925 г. и мързеливо преглежда вестниците, Виктор Лустиг попада на материал, който прочита с широко отворени очи. Репортажът съобщава, че Айфеловата кула имала нужда от основен ремонт. Авторът дори изказва предположението, че най-известната забележителност на града трябва да се демонтира и да се изгради наново…

За един човек на изкуството вдъхновението идва просто за миг – а Виктор Лустиг безспорно е човек на изкуството. С единственото уточнение, че неговото изкуство е извън закона – той е гениален измамник. И репортажът в онзи парижки вестник му подсказва идеалната възможност да осъществи най-дръзкия за столетието грабеж чрез злоупотреба с доверие.

Най-напред Лустиг (или граф Лустиг, както се нарича той) се сдобива с бланки на френското Министерство на пощите, което отговаря за поддържането на културния паметник, и поканва петима френски бизнесмени на тайна среща в хотел „Грийон“ в Париж.
Когато те пристигат, „секретар от министерството“ (друг мошеник на име Робер Турбийон, приятел на Лустиг) ги въвежда в един апартамент. След това петимата са помолени да се закълнат, че ще пазят тайна, и едва тогава им поднасят ужасната новина, че състоянието на Айфеловата кула е опасно и ще трябва да бъде съборена.

Със сигурност разрушаването на един толкова обичан национален паметник щяло да предизвика протести сред обществото, затова френското правителство действало при пълна секретност. Това била причината, поради която били специално избрани петимата многоуважавани и много отговорни представители на общността на бизнесмените заради тяхната лоялност и дискретност.

Поласканите петима глупаци се хващат на въдицата на Лустиг. Всеки от тях се съгласява да направи оферта за изкупуването на 7000 тона скрап, който щял да бъде предаден за вторични суровини след демонтирането на кулата. После бизнесмените отиват да си правят изчисленията.

Лустиг обаче вече се е спрял на своя кандидат – търговец на скрап на име Андре Поасон, един от провинциалните новобогаташи, нетърпелив да утвърди името си в парижкия бизнес свят. Когато след седмица петимата идват отново, Лустиг приема офертата на Поасон и го кани на нова среща в хотела, за да му съобщи хубавата новина.
Именно тогава мошеникът предприема гениалния си ход. Иска от Поасон подкуп, за да му осигури гладко преминаване на офертата по официалните канали. Лековерният търговец с готовност се съгласява и дава пари в брой. Ако е изпитвал някакви подозрения към Лустиг, сега със сигурност се е успокоил. В края на краищата искането на рушвет означава, че граф Виктор не може да не е служител на министерството!

Поасон дава банков чек. В замяна получава документ за продажба без каквато и да е стойност.
За 24 часа Лустиг и Турбийон напускат страната. Но остават зад граница само докато разберат, че измамата е останала неразкрита, тъй като няма и помен от врявата, която са очаквали да се вдигне. Поасон толкова се срамува, че са го изиграли, че не съобщава на полицията.
„Графът“ и неговият партньор се връщат в Париж и повтарят номера. Отново продават Айфеловата кула на друг лековерен търговец на скрап. Този път човекът обаче отива в полицията и мошениците трябва да бягат. Никога не ги хващат и не ги пращат на съд за тази измама. Остава загадка и колко пари са успели да измъкнат от двамата наивници.

За човек като Лустиг, горд със своето изкуство, продажбата на Айфеловата кула, и то не веднъж, а цели два пъти, е отбелязала върха в неговата дълга кариера на злоупотреба с доверието на хората. Той е роден в Чехословакия през 1880 г., „работи“ из цяла Европа, като е използвал 22 фалшиви имена и е бил арестуван 45 пъти.
Емигрира в Америка – но открива, че се печели толкова добре сред богатите пътници на презокеанския лайнер, с който преминава Атлантическия океан, че се връща отново с друг кораб и прави това морско пътешствеие още няколко пъти!
През бурното второ десетилетие на двайсети век, когато „правенето на бързи пари“ като че ли е най-важното нещо в живота, Лустиг се възползва от сребролюбието на алчните и наивните.

Основното му правило при разиграване на поредния замисъл е да слуша. Никога не поема пръв инициативата, винаги оставя жертвата да води разговора, а той демонстрира голямо внимание. Проучва политическите настроения на жертвата, религиозните й убеждения и всячески се старае да внуши на човека чувството, че е намерил в негово лице сродна душа. Но в крайна сметка най-важният общ интерес помежду им винаги са парите.

Тръгналият от нулата мултимилионер Хърбърт Лолър е натрупал толкова пари, колкото никога не би могъл да изхарчи. Но продължава да иска още, независимо по какъв начин ще ги получи. Лустиг му показва машина за фалшиви банкноти и му я продава за 25 000 американски долара. Тя, разбира се, не работи. Но докато Лолър установи това, Лустиг е вече в съседния град с ново име и нова самоличност.

По време на сухия режим Лустиг постепенно спечелва доверието на Ал Капоне. Човек трябва да е много смел или може би безразсъдно дързък, за да се захваща да мъти водата на този чикагски гангстер, а Лустиг се опитва да му измъкне с измама 50 000 американски долара. Мошеникът му казва, че има система, която за два месеца ще му осигури удвояване на парите на Уолстрийт.

Лустиг взима парите, но не след дълго го хваща страх и връща на Капоне всичките петдесет хиляди недокоснати. Гангстерът, изглежда е харесвал гениалния измамник, защото му прощава и дори му дава 5000 долара „бакшиш“ за преживените неприятности.
Връзките на Лустиг с бандата на Капоне продължават няколко години, през което време чехът се замесва в престъпление, което е извън неговото амплоа. И това престъпление е фалшификация.

През 1934 г. е създаден специален екип от федерални агенти, който трябва да залови Лустиг и съучастника му от бандата на Капоне Уилям Уотс, както и да ликвидира производството на фалшиви стодоларови банкноти, в резултат на което двамата мошеници пускат в обръщение по сто хиляди долара месечно.

Агентите няколко месеца подслушват телефоните им, след което решават, че вече имат достатъчно доказателства, и арестуват заподозрените. Макар че Лустиг предлага да разкрие къде се намират плаките за производство на фалшиви банкноти, ако му обещаят да го освободят, властите не приемат предложението му и го хвърлят в най-страшния нюйоркски затвор „Тумс“.

Той не остава там дълго. Една сутрин пазачите откриват, че килията му е празна, а от прозореца й виси липсващият от леглото чаршаф. Лустиг е отново на свобода.
Майсторът на измамите вероятно вече си е взел урок, защото, след като избягва от затвора, заминава за Питсбърг, където сменя самоличността си – за двайсет и трети път – и се превръща в тихия пенсионер господин Робърт Милър. Но няма късмет. Анонимно обаждане отвежда полицията в апартамента му. Арестуват го за 47-и път и го вкарват в затвора, където трябва да чака присъдата си.

Резултатът от съдебния процес е потресаващ. През декември 1935 г. Лустиг е признат за виновен за разпространяването на смайващите 134 000 000 долара във фалшиви банкноти и е осъден на 20 години затвор – като първата част от присъдата трябва да излежи на остров Алкатраз, откъдето бягството е невъзможно.
„Граф“ Виктор Лустиг, царят на мошениците, излежава само 11 години от присъдата си. През март 1947 г. той умира в затвора „Спрингфийлд“ в Мисури.

А каква е съдбата на партньора на Лустиг, Робер Артур Турбийон, човека, изиграл ролята на негов „секретар“ в най-голямата злоупотреба с доверие на ХХ век – продажбата на Айфеловата кула? Кариерата на Турбийон, или Дапър Дан Колинс, както го познава полицията, е почти толкова удивителна, колкото и на самия Лустиг.
Турбийон е роден през 1885 г. Първата работа в живота му е дресьор на лъвове в един френски цирк. Номерът му се казва „Смъртният кръг“ и се състои в това да кара колело, кръжейки около група лъвове. Но животът в цирка е прекалено скучен за него и затова още съвсем млад той става част от престъпния свят.

На 23 години емигрира в Америка, а на 31 влиза за първи път в затвора, и то за какво – за „търговия с бели робини“. След четири години е освободен и е твърдо решен да се придържа към престъплението, в което е най-добър – измамата. Дотогава бил известен сред престъпното братство с прякора Рат (на английски „плъх“), дошъл от инициалите му, но сега той се представя като Дапър Дан Колинс, купува си най-елегантните дрехи в Ню Йорк и заминава за родната Франция.

Няколко години живее в Париж, най-вече за сметка на богати възрастни дами, пленявани от чара на този галантен „американец“. През 1925 г. той и Виктор Лустиг извършват измамата с Айфеловата кула, а след това и двамата потъват вдън земя.

По-късно обаче късметът му изиграва лоша шега. Двама американски детективи, дошли в Париж със заповед за екстрадиране на друг престъпник, чуват за подозрителните подвизи на Дапър Дан, издирват го… и разпознават в негово лице известния им Рат. Арестуват го и го връщат в Ню Йорк на борда на лайнера „Франция“. Пътуването е удивително. Турбийон е пуснат на свобода на кораба и той, със своите пари, превръща дългия път в едно голямо парти за пътниците, за екипажа, престъпниците и детективите.

Колкото и да е странно обаче, когато лайнерът пристига в Ню Йорк и Турбийон е изправен пред съда, обвиненията в кражби, които са повдигнати срещу него, отпадат поради недостатъчно доказателства и той е освободен. Но не за дълго…
През 1929 г. Турбийон е обвинен, че с измама е присвоил спестяванията на един фермер от Ню Джързи в размер на 30 000 долара, и е осъден на две години затвор. Излежава 16 месеца и когато го пускат на свобода, обещава да се завърне във Франция. Дали се е върнал там, или не, никой не знае, защото, след като говори с репортери пред портите на затвора, Турбийон изчезва и никой не чува повече нищо за него.

IX

Безброй мошеници неуспешно са се опитвали да надхитрят могъщата Банк ъф Ингланд. А четирима американци – царе в областта на финансите – само за шест седмици успяват да източат от „Старата дама на Треднийдъл Стрийт“ 100 000 английски лири в разцвета на Викторианската епоха.

Методът им е прост и благодарение на него Джордж Макдонъл, Едуин Нойс, Джордж Бидуел и брат му Остин стават богати. Но не задълго.

Те се възползват от една банкова процедура, която не съществува в американската система. Банк ъф Ингланд отдавна е разработила схема за изкупуване на полици с намаление. Собственикът на полица може да я занесе в банката и да я осребри преди официалната дата на финансовата къща, издала полицата, която трябва да я откупи обратно, за да събира капитал. Банката пази разписките до края на финансовото тримесечие, когато трябва да бъдат изплатени в пълен размер от финансовите къщи.
Макдонъл открива, че банката не проверява дали документите са истински, преди да ги изкупи, както правят в Америка. Той разбира, че никой не би разкрил една измама до края на финансовото тримесечие, което би осигурило на заговорниците достатъчно време да се измъкнат необезпокоявани.

Макдонъл съобщава плана на приятелите си – братята Бидуел, които пристигат при него в Лондон и през ноември 1872 г. привеждат замисъла в действие. Остин Бидуел си отваря сметка в Банк ъф Ингланд под фалшиво име, като избира неин клон в изискания лондонски Уест Енд. Остин Бидуел, изглежда, е бил много убедителен или пък служителите в този банков клон са били много наивни, защото дори не проверяват самоличността на клиента, нито препоръките му, нито адреса. Явно са били изключително доволни от факта, че сладкодумният американски „бизнесмен“ си открива сметка с 2000 английски лири.
Следващият ход на заговорниците е да изпратят 8000 английски лири в чужда валута по сметката на Бидуел. Каквито и съмнения да е имал директорът на банковия клон полковник Перегрин Франсис, те определено са изчезнали, след като е видял, че неговият американски клиент е достатъчно стабилен финансово, за да му имат доверие. Бидуел оповестява, че ще отваря фабрика в Бърмингам и вероятно ще му се наложи да иска кредит. Франсис бързо се съгласява. За да засилят доверието в Бидуел, съучастниците му започват да търгуват с истински полици.

След посрещането на новата 1873 година заговорниците решават, че е настъпил подходящият момент за действие. Бидуел информира Франсис, че фабриката му в Бърмингам е започнала да се разраства и че през следващите седмици очаква да сключи няколко големи финансови сделки.
Междувременно неговите хора са направили копия на своите оригинални полици. На този етап в акцията се включва и Едуин Нойс, четвъртият съучастник. Неговата задача е да представи полиците и да помогне на бандата да обмени златните сувенири за книжни банкноти, които се пренасят по-лесно.

За шест седмици, до края на февруари 1873 г., Нойс е обменил общо 94 полици на стойност 102 000 английски лири. Но една грешка води до разкриването на заговора три седмици преди приключването на финансовото тримесечие, докато бандата си мисли, че все още е в безопасност. В бързината Макдонъл, който подправя полиците, е забравил да сложи дати на две от тях. Директорът на банковия клон Франсис връща полиците на финансовата къща, която уж ги е издала, и разбира, че са го изиграли. От заговорниците само Нойс е все още във Великобритания и когато отива да си закрие банковата сметка, го арестуват. Остин Бидуел е задържан в Куба, брат му Джордж е заловен в Единбург, а Макдонъл е екстрадиран от Ню Йорк.

Когато случаят стига до Главния лондонски криминален съд, доказателствата за извършеното от четиримата заговорници са толкова много, че защитниците изобщо не си правят труда да произнасят защитна реч пред съдебните заседатели. И четиримата съучастници са осъдени на доживотен затвор. Остин Бидуел е освободен след 17 години, Макдонъл и Нойс – след 18 години. Но Джордж Бидуиел, мошеник докрай, убеждава лекаря на затвора, че е на смъртен одър, и е освободен по милост само след шестгодишен престой в затвора. Веднага щом излиза на свобода, той като по чудо оздравява от тайнствената си болест.

X

През 1970 г. полицията в Сидни, Австралия, предлага да се затегнат мерките срещу шофирането в пияно състояние. Те тайно наблюдават един клуб в центъра на града и забелязват как някакъв клиент излиза, залитайки, от вратата и пада на стъпалата.
Вдига се и с несигурна стъпка се отправя към паркинга. Няколко минути се опитва да си отключи колата, накрая успява да влезе, бурно включва на скорост и потегля.
Полицейската кола тръгва след него, полицаите го спират и го изследват за наличие на алкохол. Резултатът е отрицателен. Отвеждат го в полицейското управление и там му правят ново изследване. Отново с отрицателен резултат.
Междувременно паркингът пред заведението бързо опустява. Обърканите полицаи съпровождат „пияницата“ обратно до колата му и го питат какво работи.
„Изкарвам си парите като примамка“.

XI

През 1980 г. персоналът на кръчми и клубове в Камдън, Северен Лондон, с почуда гледа как под автоматите за продажба на цигари са се образували локви. Става ясно, че изобретателен мошеник е измъкнал хиляди цигари, като е използвал ледени „монети“, които е пускал в машините. След това се измъквал с плячката, а оставените от него веществени доказателства буквално се стопявали и изпарявали.

Невероятно хладнокръвие и смелост проявява един крадец в стремежа си да избяга от закона, след като една жена го вижда да излиза от дома й с пушка и със семейните сребърни ценности в найлонов плик.
Преследван от полицейски патрулни коли и хеликоптер на Кралските въздушни сили, беглецът изоставя колата, с която е трябвало да се измъкне, и хуква да бяга пеша. След това, осенен от внезапно вдъхновение, той спира и търси убежище… в полицейски колеж.
Наглият бандит чука на вратата на колежа в Брамсхил, Хампшър, и пита дали може да ползва телефона. Вика такси и… изчезва.

Още по-дръзки са крадците, които смъкват оловото от покрива на полицейски участък в Ковънтри, впоследствие полицейските власти, които по това време се опитват да продадат сградата, трябвало да похарчат 5000 английски лири, за да оправят покрива.

Престъпната общност, изглежда, има за мото девиза: „Ако може да се вземе, вземай.“ В Рийдинг, Бъркшър, е откраднат плакат, известяващ за провеждането на седмица за борба с престъпността. Друг крадец пък си направил труда да задигне от полицейска изложба в Ейлсбъри, Бъкингамшър, картонен силует на канадски полицай.

Една двойка нахлува в аптека в Илкестън, Дербишър, прави си легло от хартиени салфетки, двамата изпиват бутилка с енергийна напитка и правят любов на импровизираното ложе, след което си тръгват със стоки на стойност 144 английски лири.

В Торино, Италия, една банда преодолява сложната система за сигурност и ограбва дома на богат бизнесмен, натрупал състоянието си като производител на аларми против крадци.

По-голяма плячка преследват тримата мъже, които се качват на борда на реактивния самолет DC-6 на авиолиниите „Ел Салвадор“ на летището в Маями през 1979 г. Те обявяват полет до Хаити и излитат, открадвайки самолета. Кражбата е разкрита, когато пристига истинският екипаж.

Един двайсет и три годишен осъден престъпник успява да осъществи идеално бягство от парижки затвор, като буквално се измита оттам. Дали му метла и той, метейки, метейки, незабелязано се измъква през портите на затвора.

Но няма по-безочлива кражба от онази, която замисля един младоженец във Великобритания. Трийсет и четири годишният шофьор кани на сватбата си своя шеф. Младоженецът, който този път не трябва да е зад волана, и гостите (включително и шефът) се качват на лимузини и отиват в една църква в Гримсби.
Двама от най-добрите приятели на младоженеца обаче не са поканени на сватбата. Точно в този ден имат по-важен ангажимент. Докато младоженецът стои пред олтара и казва своето „да“, неговите двама приятели усилено се трудят – разбиват сейфа в дома на шефа и задигат между 15 000 и 20 000 английски лири.
Но шофьорът не успява дълго да се радва на своята булка. Заговорът е разкрит и той е пратен в затвора за три години.

XII

Шейсет и пет годишната госпожа Хелън Флеминг с удоволствие помага на бледия англичанин, който се приближава до нея на плажа в Маями в един сив ветровит ден през ноември 1973 г.

Госпожа Флеминг, която ръководи офиса на хотел „Фонтенбло“ край плажа, вече е разговаряла с него десетина дни преди това. Тогава той й казва, че е във Флорида по работа и че при предишно пътуване всичките му вещи бил откраднати от плажа. Поради тази причина англичанинът моли госпожа Флеминг да бъде така добра да наглежда дрехите му, докато той влезе да поплува. Възрастната жена няма нищо против да услужи на такъв приятен и възпитан джентълмен.
Англичанинът се постарава да запечата името си в паметта на госпожа Флеминг. Споменава го няколко пъти, така че по-късно тя лесно си го спомня. Името е… Джон Стоунхаус.

Стоунхаус, четирийсет и осем годишен член на Парламента, тръгва надолу по плажа към развълнуваното море и… изчезва. Оставя жена, две деца, любовница, избирателен район, няколко загиващи компании и дългове на стойност около 800 000 английски лири.
На следващата сутрин Джеймс Чарлтън, директор на една от компаниите на Стоунхаус, който е пътувал с него до Маями, съобщава на полицията, че не е виждал своя спътник цяла нощ. Организира се издирване, но без резултат. Всички решават, че англичанинът се е удавил.
Но Джеймс Стоунхаус не се е удавил. Неговата „смърт“ е просто последният етап от един удивително непочтен замисъл.

По времето на предполагаемата му смърт Стоунхаус всъщност върви по плажа на Маями към изооставена сграда близо до „Фонтенбло“. Там той е скрил куфар с дрехи, пари, пътнически чекове, кредитни карти и паспорт – всичко на името на Джоузеф Маркам. Взема такси до международното летище в Маями, качва се на самолет за Сан Франциско и запазва хотелска стая там под фалшивата си самоличност.

През следващата седмица, без да бърза, се отправя към Австралия. От стая 1706 в хотел „Шератън“ в Хонолулу той се обажда два пъти на своята красива любовница Шийла Бъкли, отседнала в един лондонски хотел. Ходи по нощни клубове в Хонолулу, разглежда забележителности в Сингапур и на 27 ноември отлита за Мелбърн.
Там, в разгара на южното лято, Джоузеф Маркам лениво се излежава по плажовете, планира да се събере с младата си любовница и се поздравява за успеха на най-брилянтно осъществената и безгрешно замислена измама на десетилетието… Или поне така си мисли той.

Джон Томсън Стоунхаус винаги е бил арогантен човек. Докато напредва в кариерата си на политик и бизнесмен, доразвива самомнението си, което го лишава от приятели. Иска да стане милионер, но вместо това натрупва дългове. Опитва се да стане министър-председател, но накрая завършва в затвора.

Стоунхаус влиза в Камарата на общините за първи път като депутат от Лейбъристката партия през 1957 г. и впоследствие заема различни министерски постове, включително и министър на пощите. Но когато лейбъристите загубват властта през 1970 г., му предлагат незначителен пост в кабинета в сянка. Той отказва и решава да използва политическите си контакти, за да навлезе в света на бизнеса и „да направи милиони“.

Финансовата независимост, казва Джон на красивата си жена Барбара, би му позволила да се върне в политиката и изцяло да й се отдаде, за да направи опит да оглави Лейбъристката партия. Но отново амбициите му надхвърлят неговите възможности.
За пет години Стоунхаус създава 20 компании, сред които и търговска банка. Една след друга фирмите му започват да закъсват. Малката му империя не рухва моментално само благодарение на машинациите, които той прави с капиталите, като ги прелива от компания в компания. Винаги, когато счетоводителите трябва да проверяват сметководните книги на една фирма, той влива в нея капиталите от друга.

Тази система на оцеляване не може да работи дълго. Накрая Стоунхаус натрупва дългове на стойност над един милион английски лири. Банки и кредитни компании искат от него да изплати 375 000 лири, а той е поставил подписа си под други лични заеми на стойност 729 000 лири, които не е в състояние да изплати.

През 1974 г. Стоунхаус вече знае, че предстои разследване, възбудено от Министерството на търговията. То ще го изобличи като лъжец и измамник, ще предизвести фалита на компаниите му и ще доведе до пълен проавал кариерата му, до опозоряване на името му и вероятно до съдебнот преследване о обвинение в измама. Затова Стоунхаус се обръща към единствения съюзник, на когото може напълно да се довери – любовницата си.

Госпожа Бъкли, двайсет години по-млада от своя любовник, най-напред работи при него като секретарка по времето когато той оглавява Министерството на технологиите. С черната си дълга коса, пълните си устни и блеснали очи, двайсет и две годишната красавица е популярна фигура в Камарата на общините. Но тя има очи само за своя шеф. След като през 1973 г. се развежда с мъжа си, госпожа Бъкли се пренася в апртамент наблизо и става любовница на Стоунхаус. На галено тя го нарича „Дум Дум“.
След развода си през 1973 г. (получен въз основа на доказана изневяра на съпруга й) Шийла Бъкли и нейният „Дум Дум“ решават да спасят каквото могат от онова, което е останало от компаниите на Стоунхаус. Крайната цел на плана е да се скътат в банки в Швейцария и Австралия над 100 000 английски лири. Стоунхаус възнамерява да използва тези пари, за да започне под нова самоличност нов живот със своята любовница в Нова Зеландия.

Ден след пристигането си в Австралия Стоунхаус влиза в банка „Ню Саут Уелс“ на улица „Колинс“ в Мелбърн и проверява дали са били преведени от Лондон по сметката на Маркам 24 000 австралийски долара. Той изтегля 21 500 долара в брой и отива в банка „Нова Зеландия“, където се представя като Доналд Милдун. Казва, че има намерение да емигрира в Нова Зеландия и иска да внесе 21 500 долара в брой.

Касиерът, на когото той дава парите, е двайсет и две годишен служител на име Брайън Кинг. По-късно господин Кинг се връща от обяд и случайно забелязва господин Милдун, който излиза от банка „Ню Саут Уелс“, тръгва пеша надолу по улицата и влиза в банка „Нова Зеландия“. Там той внася 2200 долара в брой.

Това се вижда подозрително на младия служител, който веднага съобщава на своя шеф. Шефът му се обажда в банка „Ню Саут Уелс“. „Не – отговарят му оттам, – ние нямаме клиент на име Милдун. Но пък имаме току-що пристигнал британски имигрант на име Маркам, който тегли големи суми пари в брой.“

Банката уведомява полицията на щата Виктория и от този момент Стоунхаус, наричан още Маркам, наричан още Милдун, е поставен под наблюдение. Полицията не чака дълго заподозреният да предприеме следващия си ход. На другия ден Стоунхаус се качва на самолет на летището в Мелбърн и отлита за Копенхаген, където има тайна среща с Шийла Бъкли.

На 10 декември той се връща в Мелбърн и се отбива в банките си. Междувременно детектив Джон Кофи от Отдела за измами в Мелбърн посещава апартамента му. Не открива нищо подозрително, единственото, което му прави впечатление, е кутийка кибрит. Тя е от хотел, който Кофи някога е снимал, когато преди близо 20 години е работел като стюард на пътнически кораб. Хотелът се казва „Фонтенбло“ и се намира на плажа на Маями.

Кофи организира двайсет и четири часово наблюдение над Стоунхаус. Действията му не предизвикват никакви подозрение. Единственото неотменно събитие в живота му е ежедневната разходка до вестникарската будка, където купува „Таймс“, но няма търпение да се прибере вкъщи, за да го прочете. Винаги застава на ъгъла на улицата, разтваря вестника и започва внимателно да го разглежда.

Кофи също си купува вестника и се опитва да разбере какво търси англичанинът. Но открива единствено материали за изчезването на друг британец – лорд Лукан, търсен за убийството на семейната детегледачка.
Кофи, естествено, предполага, че господин Маркам и лорд Лукан са едно и също лице. Но три дни по-късно прочита за разследване във връзка с изчезването на друг англичанин – депутата Джон Стоунхаус, отседнал за последно в хотел „Фонтенбло“ в Маями. Кофи си спомня кутийката кибрит.

Полицията в щата Виктория се свързва със Скотланд Ярд и отправя молба спешно да им бъдат изпратени снимки и на Лукан, и на Стоунхаус. От Скотланд Ярд им изпращат и допълнителната информация, че Стоунхаус има дълъг белег на десния си крак.
Рано сутринта преди Бъдни вечер Кофи и други детективи, въоръжени с револвери, арестуват „господин Маркам“. Отначало Стоунхаус отказва да отговаря на въпроси. Но когато повдигат десния крачол на панталона му и всички виждат белега, описан от
Скотланд Ярд, той признава истинската си самоличност.

В джоба на беглеца е намерено писмо, адресирано до Доналд Милдун. В него пише: „Скъпи Дум, наистина ми липсваш. Толкова съм самотна. Винаги ще те чакам.“ Писмото е от Шийла Бъкли – едно от многото, които е писала до Стоунхаус, докато той бяга.
В деня на арестуването му в Мелбърн Стоунхаус се обажда на жена си Барбара. Без знанието на двамата разговорът им е записан. Стоунхаус й се извинява за случилото се, което описва като внезапно хрумнала му идея, и й обяснява, че като е приел чужда самоличност, се е надявал да започне нов живот.

Англичанинът отправя неочаквана молба. Моли съпругата си, която е изоставил, да вземе самолета и да дойде в Мелбърн, като доведе и любовницата му. „Доведи Шийла – казва й той – и ние ще се свържем. Ако австралийските власти разрешат, ще остана тук и ще започна нов живот…“
След това Стоунхаус разговаря и с четиринайсетгодишния си син Матю и му казва, че някой ден ще разбере всичко, а сега трябва да е смел.
Англичанинът завършва разговора, молейки жена си да дойде при него заедно с Шийла Бъкли. „Моля те, кажи й… и се опитай да я убедиш. Знам, че ще й е необходима огромна подкрепа. Бедното момиче преживява истински ад, също като теб. Мъчно ми е и за двете ви.“

Колкото и да е невероятно, съпругата и любовницата отлитат поотделно за Мелбърн, за да подкрепят Стоунхаус, който вече е пуснат на свобода под гаранция. Но след една емоционална сцена, при която Стоунихаус заплашва, че ще се самоубие, Барбара се връща вкъщи. Шийла Бъкли остава в Австралия със своя любим – нещо като незаконен меден месец за двамата – до април 1975 г., когато е подписана заповед за екстрадиране. Три месеца по-късно двамата са натоварени на самолет за Великобритания. Накрая, през април 1976 г., делото им влиза за решаване в съда в Лондон.

Изправянето на Стоунхаус пред съда струва на британския данъкоплатец приблизително 750 000 английски лири. Предварителното изслушване по случая продължава 6 седмици, в проточилия се 68 дни съдебен процес вземат участие шестима адвокати, упълномощени да пледират във висши съдебни инстанции. Всичко това заедно с последвалото държавно разследване възлиза на 100 000 английски лири.

Близо две години осем членен екип от Отдела за борба с измамите към Скотланд Ярд се рови в планини от документи по случая. Ходят в Америка, Австралия, Швейцария, Холандия, на Хаваите и в Лихтенщайн. Доведени са свидетели от Австралия и Хонконг; общо над 100 души дават показания в съда.
На 6 август 1976 г. в историческата съдебна зала номер едно в Лондонския съд Стоунхаус е признат за виновен по 14 обвинения, сред които кражба, подправяне на документи и измама.

Съдията Джъстис Ивлей осъжда Стоунхаус на седем години и му казва: „Вие не сте злочест идеалист. Във вашите показания несправедливо обвинихте други хора в лицемерие, притворство и двуличие – три порока, от които всъщност страдате вие.“
Шийла Бъкли се залива в сълзи, когато я осъждат на две години условно за това, че е помагала на своя любовник да оплете мрежата си от измами. През всичките години, докато той е в затвора, тя е неотлъчно негова опора. Той преживява два инфаркта и няколко дни лежи в затворническата болница на косъм от смъртта. Шийла Бъкли редовно го посещава.
Стоунхаус излежава само три от седемте години на своята присъда. А когато излиза от затвора – болен, останал без пукнат грош и съсипан, – двамата с Шийла заживяват в малко любовно гнездо за по 13 английски лири на седмица в един от непрестижните квартали на Лондон.

През февруари 1981 г. двамата сключват брак на тайна церемония, извършена в малкия град Бишъпс Уолтам в Хампшър. Може би по време на тази церемония новата госпожа Стоунхаус си е спомнила думите, които е казала пред репортери след арестуването на своя любим в Австралия през 1974 г.: „Ако трябваше отново да взема тези решения утре, сигурна съм, че пак щях да постъпя по същия начин.“

Но най-напред Джон Стоунхаус трябва да „умре“…

За целта първо трябва да се намери някой, който да е умрял наистина, за да може Стоунхаус да вземе името му. Като депутат от Уолсол, Стафордшър, той успява да излъже една местна болница да му даде данните за мъжете на неговата възраст, които са починали там. Казва на болничната администрация, че има пари, които трябва да раздаде на вдовици, и по тази причина прави това проучване. Дават му две имена.
Той използва същата измислена история, когато се обажда на госпожа Джин Маркам и й казва колко съжалява, че нейният 41-годишен съпруг Джоузеф е починал преди няколко седмици от инфаркт.

Успява да измъкне от госпожа Маркам цялата информация, която му е необходима, за да може да открадне самоличността на починалия й съпруг. Особено важен факт, който узнава е, че господин Маркам преживе не си е вадил задграничен паспорт, тъй като никога не е пътувал в чужбина.
След това Стоунхаус повтаря същата операция и с госпожа Елси Милдун, чийто съпруг Доналд е починал в онази болница.
Вече всичко е готово. Стоунхаус се сдобива с копия от смъртните актове на двамата починали мъже. След това подава молба да му издадат паспорт на името на Маркам. За целта си е направил снимка, облечен в риза с отворени ревери, сресан назад и с големи очила, широко ухилен, за да изкриви чертите на лицето си.

Подписва няколко от снимките с името на депутата Нийл Макбридж, с чийто подпис удостоверява, че човекът на снимката е именно Джоузеф Маркам. Стоунхаус знае, че Макбридж е неизлечимо болен от рак. И наистина той умира два месеца по-късно.
На 2 август 1974 г. паспортната служба издава британски паспорт номер 785965 на името на Джоузеф Артър Маркам. Стоунхаус се сдобива с новата си самоличност.
За да представи Маркам като реално съществуващ човек, той му осигурява личен адрес в евтин лондонски хотел, измисля му и професия – Дж. А. Маркам е консултант по внос-износ. Открива си и банкова сметка под това име и влага известна сума в нея, след това прехвърля парите на друга сметка на Маркам в банка „Ню Саут Уелс“ в Лондон. Отлита за Швейцария и внася там големи суми в специални сметки на Маркам. Получава и американска кредитна карта на името на починалия мъж.

Към ноември 1973 г. Стоунхаус вече има не по-малко от 27 различни банкови сметки на Маркам и Милдун. Подготовката за изчезването е много добре замислена и осъществена. Остава да се изпробва предначертаният план.
На 6 ноември Стоунхаус отлита за Маями уж за да се опита да събере инвестиции, които да подпомогнат неговата закъсала търговска банка. На плажа той бъбри с госпожа Флеминг. Пътува под името Маркам, дори си купува самолетния билет с кредитната карта на Маркам. Никой не проявява ни най-малко подозрение. Опитът се оказва успешен.
Десет дни по-късно той отново е в Маями за последната си командировка, този път със собствения си паспорт – и именно тогава изиграва номера с изчезването на плажа. Ден след това полицейското управление, обслужващо плажа на Маями, изпраща в Лондон следното съобщение: „Предполага се, че Джон Стоунхаус е мъртъв“.

XIII

Красив загорял мъж на 52 години излиза да поздрави тълпата, която го очаква в Бриджтаун, Барбадос. Посрещат го с бурни овации. Хората викат и пеят като на карнавал, а той тържествуващо се провиква: „Шампанско за всички – аз черпя!“.

Героят на деня не е някой известен републиканец, нито знаменит спортист. Той е един мошеник – при това не много добър. Казва се Роналд Бигс.

През 1963 г., осемнайсет години преди това, банда крадци спира пощенски влак на пусто място сред английската провинция и открадва два милиона и половина английски лири в използвани банкноти. Смелият обир е определен като престъплението на века.

Най-известният от така наречените „велики“ влакови обирджии е Рони Бигс. Не защото е бил един от водачите на групата – ролята му в начинанието, може да се каже, е незначителна, – а заради невероятната му способност, след като по-късно избягва от затвора, винаги да е на крачка пред закона.

Каква е предисторията. По онова време всяка нощ изпращали използвани банкноти от Шотландия с влак до Лондон, за да бъдат унищожени. Парите пътували в специален вагон, който бил част от редовната композиция на нощен пощенски влак от Глазгоу до Юстън. Количествата били различни, но винаги рязко се увеличавали след Празника на банките. На 3 август, според предвижданията на бандата, сумата можела да достигне цели 4 милиона.

Членовете на групата съставлявали доста разноцветна тайфа. Сред тях се откроявали Брус Ренълдс, трийсетгодишен любител на „хубавия живот“, който бил убеден, че превъзхожда колегите от престъпното братство в лондонския квартал Ист Енд; Гордън Гуди, трийсет и две годишен заклет ерген с изострен вкус към дрехи и момичета; Роналд (Бъстър) Едуардс, трийсетгодишен, собственик на клуб и отдаден на семейството си мъж; Чарли Уилсън, на трийсет и две, много изобретателен, приятел на Ренълдс; Джими Уайт, тих четирийсет и две годишен бивш парашутист; Боб Уелч, на трийсет и две, собственик на клуб в Южен Лондон; Томи Уизби, трийсет и две годишен букмейкър; и Джими Хуси, на трийсет, който имал ресторант в Сохо.

В бандата били включени и трима специалисти: двайсет и три годишният експерт по колите Рой Джеймс, който е търговец на сребърни изделия и автомобилен състезател; Роджър Кордри, трйисет и осем годишен цветар, специалист по Юнагласяването“ на техниката за сигнализация по железопътните линии; плюс един пенсиониран машинист на влак.

В последния момент бандата наела и един дребен джебчия и бояджия с хубавичка съпруга, очарователна усмивка и стремеж към луксозен живот, какъвто никога не би могъл да си позволи. Той се казва Роналд Бигс.

Брайдгоу Бридж в Бъкингамшър е пустото място, където бандата решава да ограби влака. Те организират базата си в усамотената ферма „Ледърслейд“ на 40км от Брайдгоу Бридж.

Към полунощ на 2 август тази пъстра компания от авантюристи, облечени в униформи на десантчици, тръгва от фермата за Брадгоу Бридж с два ландроувъра и един камион.

Кордри включва две предупредителни светлини – едната на няколкостотин метра нагоре по линията, другата по-близо до моста. Първата ще накара влака да намали, а втората – да спре. Освен това бандата прекъсва кабелите на телефоните за аварийни случаи, намиращи се покрай железопътната линия, и на телефоните на близките стопанства и селца.

В локомотива на влака, точно в три през нощта, машинистът Джак Милс поглежда навън за обичайната зелена светлина. Но тази нощ светлината е жълта. Той включва спирачките и намалява скоростта на мощния дизелов локомотив. Скоро се вижда и жп сигналният мостик. Там свети червена светлина. Милс спира влака и кара огняря Дейвид Уитби да използва аварийния телефон до мостика, за да разбере какво става.

Уитби изчезва в тъмното. Милс го чува да пита някого: „Какво става, приятел?“ И после нищо. Всъщност Уитби се натъкнал на Бъстър Едуардс, който го бутнал надолу по насипа и здраво го овързал.

В кабината на локомотива машинистът Милс е атакуван от две страни. Хващат го изотзад и го удрят два пъти по главата.

Локомотивът и двата предни вагона, един от които е и вагонът с парите, са откачени от влака и пенсионираният машинист от бандата ги прекарва напред към моста. После обирджиите разбиват вратите и прозорците на „вагона за много ценни товари“ с брадви и железни лостове. Петима души от охраната на влака са заставени да лежат на пода, докато мъжете от бандата разтоварват 120 чувала, които си подават от ръка на ръка по насипа и хвърлят в каросерията на камиона.

След това, запотени, но тържествуващи, те се качват по колите и се връщат във фермата „Ледърслейд“. Всичко е минало по план, с изключение на ударите, които са нанесени по главата на Милс. Тази проява на насилие ще им създаде големи неприятности, защото по време на процеса значително ще утежни положението на подсъдимите.

Но за момента бъдещето пред бандата изглежда розово. Останалата част от нощта шайката прекарва в броене на пари. Част от тях са заделени за подкупи и непредвидени разходи, а останалата сума съучастниците разделят помежду си. Общото количество на плячката е два милиона и половина английски лири.

Измислят си алибита, решават къде да покрият дяловете си, докато премине бурята, и си тръгват – всеки в различна посока, – преизпълнени с увереност в постигнатия успех. Увереност, която ще се окаже краткотрайна…

Защото крадците са оставили изобличаващи улики – пръстови отпечатъци, дрехи и коли. Макар че са поставили за задача на свой съучастник да остане във фермата и да я почисти основно, работата така и не била свършена. Става голям гаф.

Детективите не срещат никакви затруднения при идентифицирането на мъжете по техните пръстови и дланови отпечатъци. Една игра „Монополи“ се оказва истинска мина за информация за криминалистите. Скоро лицата на издирваните обирджии са разлепени из цяла Великобритания.

В рамките на една година повечето са вкарани в затвора. Присъдите, произнесени за „престъпление против обществото“, разтърсват крадците и предизвикват всеобща реакция на съчувствие към осъдените. Гуди, Уелч, Джеймс, Уизби и Хуци поклучават по 30 години, въпреки че са освободени, след като са излежали 12. Уилсън и Бигс също получават трийсетгодишни присъди. На Кордри му дават 14 години и го освобождават след 7. Но някои от крадците години наред ще създават проблеми на полицията.

Уайт например се укрива три години, преди да го заловят. Най-накрая, през 1965 г., е осъден на 18 години, от които излежава 9.

Ренълдс и Едуардс се крият из Лондон в продължение на една година и след това бягат в Мексико Сити. Харчат парите с главоломна скорост и накрая и двамата се връщат във Великобритания.

През 1966 г. Едуардс се предава. Дават му 15 години и той прекарва в затвора 9. Ренълдс е арестуван през 1968 г. и получава двайсет и пет годишна присъда. Освобождават го през 1978 г.

В затвора пазят зорко влаковите обирджии, тъй като двама от тях правят дръзки опити за бягство…

През 1965 г. Уилсън бяга от затвора „Уинсън Грийн“ в Бърмингам и отива при Ренълдс и Едуардс в Мексико Сити. Но и на него му омръзва там и се премества в красива къща близо до Монреал, където го залавят през 1968 г. Връщат го в затвора, за да продължи да излежава трийсетгодишната си присъда. Освобождават го след 10 години.

Второто бягство е дори още по-дръзко и се превръща в криминална легенда. През 1965 г. Роналд Бигс бяга от лондонския затвор „Уондсуърт“ с помощта на група смели съучастници. Покатерва се по стената и скача на покрива на закрит камион за пренасяне на мебели, който го очаква край затвора.

Бигс заминава за Франция, където се подлага на пластична операция, за да промени носа и скулите си, след това взима част от своя дял от плячката и отлита за Австралия. Създава си дом в предградие на Мелбърн, започва работа като дърводелец. Скоро при него идва жена му Чармиън с тримата им синове. Там живеят под чужди имена в продължение на няколко години, през които само едно събитие помрачава щастието им – най-големият им син загива при автомобилна катастрофа.

Накрая Бигс получава сигнал, че детективите от Скотланд Ярд са го открили и има опасност да го арестуват всеки момент. Този път той бяга в Бразилия.

Трудно му е да живее без семейството си. Установява се в Рио де Жанейро и търси утеха в наркотици, алкохол и жени.

В началото на 1974 г. репортер от един лондонски вестник го открива и се залавя да напише неговата история. Но шефовете му в Лондон уведомяват Скотланд Ярд за плановете на своя репортер. На 1 февруари 1974 г. старши полицейски инспектор Джак Слипър и още един полицай пристигат в Рио да арестуват Бигс. За свой ужас те научават, че Бразилия няма споразумение с Великобритания за екстрадиране на престъпници. Полицията в Рио де Жанейро отказва да им предаде Бигс.

Тогава приятелката на Бигс – младата бразилка Раймунда, обявява, че е бременна. Тази новина преизпълва бъдещия баща с радост поради простия факт, че бащата на което и да е бразилско дете не може да бъде депортиран.

Така Бигс отново остава на свобода. А Слипър, чиято изненадваща атака в Бразилия широко с коментира в медиите, е принуден да се прибере у дома сам.

Едва през 1981 г. така дълго укривалият се от закона Бигс се оказва отново в затвора, но не благодарение на Скотланд Ярд, а на банда похитители.

Планът за отвличане е съставен от един трийсет и шест годишен бивш сержант от Британската армия на име Джон Милър. Той и екипът му от четирима мъже пристигат в Рио през април и се сприятеляват с нищо неподозиращия Бигс, който отдавна се е разделил с Раймунда, но живее с шестгодишния си син Майк. Една нощ, край бар в Копакабана, петимата похитители го нападат, връзват му ръцете, запушват му устата и го напъхват в камион.

Бигс е изведен нелегално от страната през северното пристанище Белем, натоварен на яхта и откаран извън бразилските териториални води.

Похитителите и техният заложник отплават на север към Карибските острови, където на един невероятен търг злочестият Бигс е обявен за продан.

Водачът на групата Милър, отседнал в хотел на остров Барбадос, събира представителите на пресата и обявява, че ще продаде Бигс на този, който му предложи най-голяма сума.

Но в този момент операцията се обърква. Яхтата, на която държат Бигс, се поврежда и се понася по водите край Барбадос, където я залавят служителите на бреговата охрана. Похитителите тихо се разпръсват и Бигс е хвърлен в затвора, където изчаква екстрадирането си във Великобритания.

Бигс линее в пълната с хлебарки килия в Бриджтаун, Барбадос, навярно загубил всяка надежда. Екстрадирането му било само една формалност. Но се оказва, че не е така.

Най-близките приятели на Бигс в Рио де Жанейро са Джак Пикстън и жена му Лиа, бразилка по произход. Те наемат един от най-добрите адвокати – Езра Алейн – да се бори с казуса за екстрадиране. След триседмични юридически спорове председателят на Върховния съд на остров Барбадос сър Уилям Дъглас постановява, че договорът за екстрадиране между Барбадос и Великобритания не е валиден.

Бигс е освободен и на всичкото отгоре получава 30 000 английски лири обезщетение.

Тълпата пред съда го понася по улиците сред вихъра на импровизирани карибски танци. Щастливият Бигс вика: „Не е ли прекрасно? Направо не ми се вярва. Шампанско за всички.“

Завръщането на Бигс в Бразилия е още по-емоционално. На летището в Рио закоравелият престъпник се просълзява, когато вижда син си Майк.

Двамата се притискат един към друг и Бигс казва: „Не знаех дали ще мога да те видя пак някога.“ Дава на момченцето хили за тенис на маса, за които е похарчил последните си пари. А малкият Майк дава на баща си великденско яйце и двайсет картини, които сам е нарисувал – всичките с надпис: „Добре дошъл у дома, тати.“

След това на уморения бивш влаков обирджия връчват чисто нов бразилски паспорт, удивителен жест от страна на новата му родина, където се е превърнал в национален герой. Той размахва паспорта над главата си и тържествено заявява: „Това бележи нова глава в живота ми. Сега вече официално имам право да работя, за да печеля. Ще си намеря работа… нещо почтено!“

XIV

Алфи Хайндс е онзи Худини, който кара полицията да капне от умора през 50-те години на ХХ век, като успява на три пъти да избяга от затвора. Всеки път това е акт на протест против несправедливата присъда, изпратила го да лежи в затвора 12 години за обир, който не е извършил.

Битката на Алфи с полицията и цялата юридическа система започва през 1953 г., когато е осъден за това, че е участвал в ограбването на големия лондонски универсален магазин „Мейпълс“, когато са откраднати пари за заплати на стойност 30 000 английски лири.

Алфи, който е роден през 1917 г., има криминално минало. Бил е в училище за малолетни закононарушители и в трудово-възпитателно училище за криминално проявени младежи от 16 до 21 години, а по време на Втората световна война дезертира от армията.

След като през 1947 г. се оженва за Пег Студли, дъщеря на докер, Алфи влиза в правия път. Създава си собствен бизнес – продава стоки от военните излишъци и коли втора употреба, занимава се и със събаряне на сгради. Пег и Алфи имат син, роден през 1948 г., и дъщеря, родена през 1951 г.

През целия процес срещу него в съда Алфи твърди, че е невинен. Полицията настоява, че той е ръководил групата, която е взривила сейфа и е избягала с парите за заплатите. Алфи казва, че е бил вкъщи с Пег, когато е бил обран магазинът.

Но съдебните заседатели не му вярват и съдията лорд Годард осъжда Алфи на 12 години превантивно задържане.

Алфи, който окачествява процеса като „фарс“, е твърде решен да се бори с присъдата. По време на кампанията за доказване на своята невинност той се явява 31 пъти в съда за времето между обира на „Мейпълс“ през 1953 г. и окончателното изслушване по случая през 1965 г.

Първата му молба за ново разглеждане на делото е отхвърлена, затова Алфи решава, че трябва да избяга от затвора, за да привлече върху себе си вниманието на обществеността.

През 1956 г. той е в Нотингамския затвор и изучава право, подтикван от решимостта да използва всяка възможност, която законът може да му предостави, за да са бори за свободата си.

Планът му е да избяга в Ейре, където смята, че ще може да убеди един състав от ирландски съдебни заседатели в своята невинност.

В Нотингам са съставени два плана: единият за масово бягство и другият за бягството само на един човек, шофьор излежаващ осемгодишна присъда.

Алфи казва: „Аз не се присъединих към опита за масово бягство. В моя случай бягство от затвора би било равнозначно на престъпление. Златната нишка, която ме водеше през всичките години, докато бях в затвора, беше желанието ми да не доказвам невинността си в едно престъпление, като извърша друго.“

Той открива, че ако се измъкне по същото време и по същия път, по който е избягал друг затворник, но без да е участвал в планирането на бягството, единственото, в което може да бъде обвинен, е „бягство от опеката на закона“, което не се смятало за криминално престъпление.

Алфи знае за плана за бягството на шофьора, но не казва на никого. Когато другият затворник бяга, Алфи просто тръгва след него.

Връща се при Пег и двамата се преместват в лондонския квартал Клапам. Той засипва вестниците с писма, в които обяснява причината, поради която е избягал от затвора. Дори обещава да се предаде, ако бъде подновено разследването по неговия случай.

Въпреки широката гласност никой не обещава ново изслушване. Затова Алфи се качва на ферибота за Ирландия. После се свързва с Пег, за да й каже да му прати пари, и купува малка къщичка на десетина километра южно от Дъблин.

Но през август 1956 г. всичко се обърква. Алфи е арестуван, когато отива да прибере една пратка с инструменти от Дъблин.

Върнат обратно в затвора „Пентънвил“, той прекарва две години в безплодни юридически спорове, в които се опитва да докаже, че е бил върнат от Ейре незаконно и че случаят „Мейпълс“ трябва да бъде преразгледан. Но още докато се явява на няколко пъти пред съда във връзка с тези въпроси, в главата му се заражда нов план за бягство.

Алфи решава да направи поредния си опит за бягство по време на едно от множеството си посещения в Лондонския съд. Всеки път, когато пристига там, охраната му сваля белезниците, завеждат го да пие чай в столовата за персонала в мазето и след това го качват на горния етаж до тоалетната, преди да започне изслушването.

Алфи урежда с един стар приятел, който скоро трябва да излезе от затвора „Пентънвил“, да му направи ключ за тоалетната и да го остави залепен с лепенка под плота на една от масите в столовата.

В деня, когато планира да извърши бягството, Алфи е ескортиран както обикновено до Лондонския съд. Долу в столовата треперещите му пръсти напипват един пакет, залепен за масата. Пакетът е неочаквано голям за един ключ, но Алфи успява да го пъхне в джоба си, без да предизвика подозрения у служителите от охраната.

Внимателно развързва пакета в джоба си. За своя изненада в него намира катинар. За какво ли му е?

Алфи си изпива чая и заедно с пазачите тръгва по стълбите към съдебната зала и тоалетната. Един поглед към вратата му подсказва, че плановете са се променили. „Там – по собствените думи на Алфи – висяха две огромни лъскави скоби с покритие от никел – едната на самата врата, а другата на дясната страна на каста. Предположих, че моят приятел не е успял да изработи подходящ ключ и е намерил собствено решение на проблема.“

Алфи избързва пред своите придружители, здраво стиснал катинара в дясната си длан, отваря вратата на тоалетната с лявата ръка. Когато другите влизат, той тръшва вратата.

За секунда нахлузва катинара на халките, тръгва надолу по стълбите и излиза на улицата. Там го чакат брат му Бърт и един приятел – Тони Мафиа, които трябва да го откарат на летището.

На летището обаче откриват, че са изпуснали полета за Дъблин. Затова тръгват с колата за Бристъл. Там полицията вече издирва беглеца по изпратено до всички участъци описание и арестува Бърт по погрешка. Алфи, който тихо си седи в залата на летището, също е задържан, заподозрян, че е съучастник. Но в полицейския участък пристига служител от затвора и веднага разпознава издирвания. Алфи отново се връща в „Пентънвил“.

През юни 1959 г. той организира последното си бягство – този път от затвора „Челмсфорд“ в Есекс. Както и първия път, Алфи изчаква, докато някой друг тръгне да „прескача стената“, и поема след него.

Този път затворникът, който е решил да бяга – лондончанинът Джорджи Уокингтън, излежаващ седемгодишна присъда – се кани да мине през двора на затвора, като използва набавени отнякъде ключове.

Щом излизат навън, двамата се втурват към една кола, която ги чака, и успяват да се измъкнат, преди полицията да успее да блокира пътищата. Известно време бегълците остават в една каравана в Кент, а после се разделят и всеки тръгва по пътя си.

Джорджи е заловен на едно надбягване на кучета, но Алфи се качва на кораб в Ливърпул и стига до Ирландия. Установява се в Дъблин, живее под чужди имена и работи като търговец на коли.

Нещата вървят добре…, докато един ден Алфи е заловен да прекарва контрабандно коли между Северна Ирландия и Ейре. Отпечатъците му са изпратени за разпознаване и слисаните митничари едва тогава разбират, че техният контрабандист всъщност е царят на бягствата.

Изпратен е да лежи шест месеца в затвор в Белфаст за контрабанда, след това, през ноември 1960 г., е върнат във Великобритания да си доизлежи дванайсетгодишната присъда.

В продължение на един месец Алфи направо твори история на правото. Накрая една от молбите му е приета за разглеждане в Камарата на лордовете. През декември той на няколко пъти посещава Апелативната комисия на Камарата – за първи път на затворник е разрешено лично да изложи своя случай пред благородните лордове.

Но надеждите му отново са попарени. Молбата, с която иска разрешение да обжалва пред Камарата на лордовете, е отхвърлена.

Няколко дни по-късно Алфи е на път за най-строго охранявания затвор – „Паркхърст“ на остров Уайт.

След това, през 1961 г., щастието най-сетне му се усмихва. Бившият старши полицейски инспектор Хърбърт Спаркс, който е разследвал обира на „Мейпълс“, е написал поредица от статии за един неделен вестник. В една от тях разказва как е заловил Алфи Хайндс. И, естествено, в статията се намеква, че Хайндс е виновен. През януари 1963 г. Алфи подава молба за завеждане на дело за клевета срещу детектива. След малко повече от година случаят е представен за изслушване. Алфи прекарва шест дни на свидетелската скамейка.

В своята заключителна реч съдията Джъстис Едмънд Дейвис пита съдебните заседатели: „Дали Хайндс казва истината за обира на „Мейпълс“, или е убедителен лъжец, който е спечелил напълно незаслужени симпатии и подкрепа?“

Съдебните заседатели обсъждат решението си пет часа и накрая отсъждат в полза на Алфи, който получава 1300 английски лири обезщетение.

На следващия ден се разбира, че министърът на вътрешните работи Хенри Брук е наредил Хайндс да бъде освободен незабавно.

Алфи не приема съвета на своя адвокат да се откаже от борбата и настоява да изчисти името си от несправедливото обвинение. Отново иска преразглеждане на делото и през ноември 1965 г. молбата му е отворена в Криминалния апелативен съд. Но това се оказва поредното разочарование. Молбата му е отхвърлена от съда, а по-късно и от Камарата на лордовете.

Алфи спечелва делото за клевета, но не успява да накара съда да отмени първоначалната присъда срещу него.

Двамата с Пег се пренасят да живеят в Сейнт Хилиър на остров Джързи, където той става строител предприемач – купува стари къщи и сам ги ремонтира и обновява.

Неговият бърз ум, който допълнително се е изострил в безкрайните часове на борба със съдилищата, му спечелва място в Чанъл Айландс Менса Сосайъти – организация на свръхинтелигентни хора.

XV

Арнолд Ротстейн е на пистата „Белмонт“ в Ню Йорк, когато му хрумва блестяща идея, която ще го доведе до една от най-големите законни печалби в историята на конните състезания. Докато наблюдава тълпите, скупчени около гишетата за залагане, той осъзнава, че мъжете, приемащи залозите, биха били твърде заети, за да могат да мислят трезво, когато някое голямо състезание набере скорост. Арнолд се обръща към треньора Макс Хирш и пита: „Какви коне се състезават днес?“

Единственият кон с реални възможности за победа е петгодишният жребец Сайдриъл, но Хирш има намерение да го пусне на по-голямо надбягване следващата седмица и затова го е оставил в конюшните.
– Изведи го – отсича Ротстейн. – Аз ще организирам парите.
Гангстерът не поема риска да прати свои хора, за да не ги познаят. Взема назаем 40 бързоходци от познати, които му дължат услуги. Те правят малки залози по всички гишета.
Залаганията за коня падат бавно от 25 към 1 на 15 към 1. Пет минути преди старта Ротстейн нарежда да се направи втора вълна от залагания. И залозите падат главоломно на 3 към 1, после на 8 към 5, докато накрая букмейкърите разбират, че са били измамени.
Няма кой да им откупи залозите, защото всички се страхуват от огромната загуба. Единственият, който може да го направи, е Ротстейн.

Той се съгласява да приеме залози на стойност 125 000 американски долара на 8 към 5, което му гарантира, че няма да загуби. Ако Сайдриъл победи, Арнолд ще вземе 850 000 долара. В малко вероятния противен случай – ако не победи – Ротстейн пак би спечелил, само че 40 000 долара.
Сайдриъл побеждава на спринта от 1200 м. Ротстейн отпразнува успеха си с игра на покер, при която печели още 50 000 долара.

Дербито в Епсъм през 1844 г. става сцена на дързък успешен замисъл от другата страна на Атлантическия океан. Двайсет и девет коня участват тази година в първокласните конни надбягвания в Англия. Фаворитите са Ъгли Бък, наскоро спечелил „Двете хиляди гвинеи“ (едно от класическите английски конни състезания), както и конете на полковник Джонатан Пийл – Орландо и Йониън.

Харесван е и черният кон на господин А. Уд – Рънинг Рейн. Осем месеца преди това той е спечелил важно състезание за двегодишни коне в Нюмаркет, докато е бил собственост на господин А. Л. Гудман. И макар да е имало протест от страна на лорд Рътланд, който твърдял, че конят е поне една година по-възрастен, отколкото е заявено от собственика му, възражението му е отхвърлено поради липса на доказателства.
Няколко дни преди състезанието в Епсъм разпоредителите на надбягванията получават писмо от група редовни посетители начело с лорд Джордж Бентинк, втори син на херцога на Портланд. В него подписалите се изразяват силни съмнения за това дали жребецът на господин Уд наистина е Рънинг Рейн и настояват организаторите на надбягванията да поискат доказателство за идентичността и възрастта на коня. По странно съвпадение на обстоятелствата подобно оплкване е подадено и от лорд Мейдстоун срещу друг кон, участник в сътезанието – Леандър.

Организаторите излизат със становище, че що се отнася до тях, всичко с конете и документите им е наред. Но двамата собственици все пак са предупредени да очакват възражения, ако конете им пресекат финиша първи. Нито един от тях не оттегля коня си от участие, а в дена на състезанието и двамата застават на стартовата линия. Изненадващ прилив на залози в полза на Рънинг Рейн смъква неговия курс на 10 към 1.
Леандър повежда в началото, но след по-малко от километър е задминат… и изритан от Рънинг Рейн, който успява да бие и Орландо с три четвърти дължина.

Собственикът на Орландо, полковник Пийл, веднага подава възражение, в което твърди, че има доказателства, предоставени му от лорд Джордж Бентинк, че Рънинг Рейн всъщност се казва Макабеус и не отговаря на изискванията за възрастта на конете, участващи в тези надбягвания, тъй като не е на три, а на четири години.

Клубът на жокеите приема възражението и обявява Орландо за победител в състезанието, което веднага преразпределя печалбите от залозите. Но господин Уд отказва да се примири с тази загуба и решава да оспорва решението, като призове полковник Пийл на съд в Уестминстър. На 1 юли пред барон Олдърсън и специален състав съдебни заседатели той заявява, че родословното дърво на коня му е автентично. Само че не успява да спечели делото, защото се оказва, че не може да представи животното. Съдът научава, че жребецът е изчезнал.

Истинският мошеник всъщност не е господин Уд, а предишният собственик Ейбрахам Ливай Гудман.
Детективската работа на лорд Бентинк разкрива, че Гудман е бил собственик и на Рънинг Рейн, и на Макабеус и продал Макабеус на Уд като Рънинг Рейн – при условие, че го пусне да се състезава на дербито. И тъй като Макабеус е много по-добър бегач, а с Рънинг Рейн си приличат почти като две капки вода, той се надявал да спечели много от залаганията. Гудман успява да си осигури печалба от 100 000 английски лири от залаганията, но когато избухва скандалът, бяга в чужбина.
Колкото и да е невероятно обаче, при това състезание е направен и втори опит за измама. Леандър, който трябвало да бъде приспан след ритника на Рънинг Рейн, също бил представен с неверни данни.

По ирония на съдбата, ако Леандър бе завършил състезанието втори, измамата с Рънинг Рейн вероятно щяла да се увенчае с успех. Собствениците на Леандър едва ли биха подали оплакване, тъй като техният кон бил с две години по-възрастен, отколкото се изисквало в състезанието.

XVI

Финиъс е необикновено име. Библейското му значение е „този, който има безсрамна уста“. В случая с Финиъс Т. Барнъм, най-великия шоумен на света, това име е изключително подходящо.

Устатия Барнъм разправя най-скандални лъжи, за да омайва американската си публика. Плакатите му убеждават хората да си платят, за да видят неговата „котка с цвят на череши“, но накрая се оказва, че седят и зяпат с невярващи очи в най-обикновена черна улична котка, която според надписа е с „цвят на черни череши“! Редят се търпеливо, за да видят „коня, чиято опашка расте там, където би трябвало да е главата“. А ги водят в една палатка, където стои един съвсем обикновен кон, но обърнат със задницата към яслите с храната!

Финиъс Тейлър Барнъм, роден на 5 юли 1810 г., примамва милиони любители на сензации в своите музеи и циркови палатки, като съчинява и излага на показ широко рекламирани фалшификации и измислици.

Такава е например неговата „Русалка от Фиджи“, която според твърденията му била хваната в Тихия океан през 1817 г. Хиляди хора дават по 10 цента за билет, за да видят това странно творение на природата, което всъщност е плод на изкуството на препаратор и на въобръжението на Барнъм. Горната част от тялото на русалката била на маймуна, а долната на риба.

През 1814 г. Барнъм отваря своя Америкън Мюзиъм в Ню Йорк. В него се помещава постоянна изожба на паметници на изобразителното изкуство, любопитни факти и експонати от областта на естествената история. Барнъм се хвали: „Искам хората да говорят за моя музей, да възклицават за чудесата в него, искам да накарам мъже и жени из цялата страна да казват, че в Съединените щати няма друго такова място, където за 25 цента да могат да се видят толкова много неща, колкото в Америкън Мюзиъм, създаден от Барнъм.“

Повечето експонати наистина са забележителни… и съвсем истински. Сред тях са фантастичен действащ модел на Ниагарския водопад и първото куклено шоу на гърбушкото Пънч и жена му Джуди, гледано някога на този бряг на Атлантичееския океан. Има и жив хипопотам, както и цирк на бълхи. Но Барнъм изпитва такова отвращение към обикновения начин на изразявне, че обявява своя хипопотам като „Великия бегемот от Светото писание“, а бълхите рекламира като „насекоми, които могат да теглят каруци и каляски“. Разбира се, каруците и каляските са с подходящи за насекоми размери.

Друга атракция на Барнъм е един африкански слон, който преди това е бил голяма забележителност в зоологическите градини в Лондон и Париж. Той се казва Джъмбо и оттогава името му става нарицателно за всичко голямо – от джъмбо хамбургер до джъмбо джет, както се наричат големите реактивни самолети. Слонът умира през 1885 г., след като на едно турне в Канада го блъсва влак.

На другата страна на скалата е силния дребосък „генерал“ Том Палечко. Фило, природеният брат на Барнъм, му споменава за петгодишен феномен, който бил показван в Бриджпорт, Кънектикът. Барнъм зарязва всичко, бързо заминава да види мъника и веднага го ангажира да работи за него за 3 долара на седмица.

Том Палечко, роден на 4 януари 1838 г., тежал над 4 кг при раждането си и се развивал нормално, докато не станал на шест месеца. Оттогава насетне не пораснал и сантиметър. На петгодишна възраст той все още е висок само 62,5 см.

Всеки друг би решил, че това само по себе си е достатъчно любопитно и странно. Но не и Барнъм. Той нарича момчето „генерал Том Палечко“ и обявява, че то е джудже на 11 години, което току-що е пристигнало от Англия. Барнъм обучава дребосъка да се държи „аристократично, безочливо и царствено“ и го кара да заучи наизуст отвратителни, надути, пълни с каламбури речи, които Том рецитира, за да омайва публиката. Барнъм го облича понякога като Наполеон, друг път като римски гладиатор или като Купидон. Том Палечко става посланик на разположение и дори рекламен агент на Барнъм, по време на турнетата из Великобритания дори е представен на кралица Виктория.

Твърди се, че на Финиъс Т. Барнъм принадлежат изразите: „Всяка минута се ражда по някой смотаняк“ и „Никога не давай на смотаняка колкото му се полага“. Освен това се предполага, че следните известни думи, обикновено приписвани на Ейбрахам Линкълн, всъщност били казани от Барнъм: „Можеш да мамиш всички хора известно време и някои хора през цялото време, но не можеш да мамиш всички хора през цялото време“.

Барнъм научава тези елементарни правила за създаване на шоу още в ранна възраст. В родния си град Бетел, Кънектикът, той работи в бартерен магазин, където стоките се заплащат не с пари, а в натура. На магазина се предлагат толкова много подозрителни вещи в замяна, че работещите в него се придържат безпрекословно към принципа, че е добра сделка, при която на клиента се предлага фалшива стока за размяна. „Всичко в този магазин – казва Барнъм – беше съвсем различно от това, за което беше представяно.“ Изгорял грах се предлагал като кафе на зърна, а памукът се предлагал вместо вълна.

Барнъм научава някои полезни уроци в Бетел. Но там печели малко пари. Затова през 1843 г. взема семейството си и се премества в Ню Йорк, където решава да опита късмета си, като организира допълнителни атракции към циркове и панаири. Още с първото си представление той си осигурява цяло състояние. Навсякъде из Манхатън са разлепени рекламни плакати, в които се казва:
„Най-любопитната личност на света, най-интересната за американците можете да видите в бара срещу „Бродуей“. Джойс Хет, дойката на генерал Джордж Уошингтън, бащата на нашата страна, достигнала до невероятната възраст от 161 години, както ще бъде доказано с автентични документи, при това с напълно пощадени от времето умствени способности. Тя е весела и здрава, въпреки че тежи едва 22 кг. Джойс разказва много случки от детството на своя млад господар…“

Барнъм не си е измислил Джойс Хет. Жената наистина съществува. Тя е отвратително грозна стара негърка, която Барнъм е открил в един цирк във Филаделфия. Сляпа е и частично парализирана, но Барнъм взема пари назаем, за да я купи от предишния й работодател, и я включва в шоуто в Ню Йорк. Джойс отговаря на въпроси на публиката, свързани с предполагаемата й кариера на дойка на Уошингтън. Всички грешки в отговорите й – а те са много – се оправдават с отслабване на паметта.

Новият й собственик е толкова хитър, че дори пише анонимни писма до вестниците и повдига въпроса за правдивостта на твърденията на старицата. Причината да постъпи така е убеждението му, споделяно от много публични фигури оттогава насам, че винаги е по-добре хората да говорят лошо за теб, отколкото да не говорят въобще. И лошата популярност все пак е популярност.

Джойс Хет умира през 1836 г. и Барнъм, разбира се, намира начин да изкара пари и от това събитие. Наема известен хирург да извърши аутопсия на нескопосано начервената стара вещица – пред очите на специално поканена публика. За нещастие на Барнъм заключението на хирурга е, че Джойс Хет е не по-възрастна от 80 години. Барнъм веднага е обявен за шарлатанин, но шоуменът възразява, че и той като всички други е бил подведен. Случаят му осигурява място във вестниците!

Кариерата на Барнъм като мошеник продължава още половин столетие с един-единствен нещастен случай. През 1865 г. пожар унищожава прословутия му Америкън Мюзиъм. Сто и осемдесет килограмовата му Дебелана е спасена от пожарникар, който я изнася с една ръка, но за Най-високата жена на света (2,38 м) е докаран кран, с него е спасен и нейният приятел Човешкия скелет. Дивите животни се разбягват по улиците на Ню Йорк, а един органгутан създава хаос в близка офис сграда. Събитието става голяма новина – Барнъм не пропуска тази възможност.

Щетите са оценени на 500 000 американски долара, но Барнъм е застраховал само малка част от имуществото си. Въпреки това, когато умира през 1890 г., той вече е успял да възстанови състоянието си. Барнъм оставя след смъртта си богатството, което възлиза на пет милиона американски долара, доказвайки, че наистина „Всяка минута се ражда по един шарлатанин“.

XVII

Нападението над клона на „Сосиете Женерал“ в Ница през 1976 г. е най-големият банков обир на всички времена. Собствениците на ограбени сейфове предявяват искове с обща стойност 6 милиона английски лири, но според френската полиция плячката на крадците е била близо 50 милиона лири.

Повечето от нападателите, които се промъкват в трезора на банката през канализацията, така и не са заловени. Главният организатор Алберт Спагиари е арестуван, но успява да избяга от съда и се предполага, че е заминал за Южна Америка. За французите се превръща в нещо като култов герой. Той дори написва книга за обира, която след това е филмирана.

Спагиари, изглежда, се е запалил по великите престъпления още като юноша. На шестнайсетгодишна възраст той подава писмена молба да стане член на група сицилански бандити, но не получава отговор. Две години по-късно влиза в армията и служи като парашутист в Индокитай, където три пъти е награждаван за храброст. Но след като организира обир на нощен клуб, той е даден на военен съд, осъден е да лежи в затвора и е позорно уволнен.

След това Спагиари се записва в Тайната войскова организация (бунтовническа организация, създадена от френските офицери в Алжир, които не били съгласни с политиката на Дьо Гол по отношение на Алжирския фронт за национално освобождение) и заминава за Алжир. ТВО мрази френския президент генерал Дьо Гол и Спагиари твърди, че е организирал опит за покушение срещу него – подобен на този, за който се разказва във филма на Фредерик Форсайт „Денят на чакала“. Когато Дьо Гол идва в Ница, Спагиари го хваща на мушката на своя снайпер, застанала на прозореца на горния етаж в магазина на майка си. Единствената причина, поради която не дръпва спусъка е, че неговият шеф от ТВО не му дава съответната заповед.

Година по-късно Спагиари е арестувам с още четирима свои съучастници за отпечатване и разпространение на памфлети с реакционно съдържание. Докато полицаите претърсват печатницата и домовете им, откриват таен склад за оръжение и амуниции. Поради предишните си провинения Спагиари се осъден на четири години затвор, а приятелите му получават само условни присъди.

След като излежава присъдата си, той става фотограф, отваря ателие и се специализира в заснемане на елегантни сватби, прави и снимки на богатите и известни хора, които минават през Ница.

Покрай своята работа той си създава връзки с каймака на обществото в града и се сприятелява с кмета Жак Медсен. По-късно Медсен става министър на туризма на Франция и при едно пътуване до Япония взима Спагиари със себе си като официален фотограф.

Спагиари използва печалбите от фотографския си бизнес, за да инвестира в една планинска птицеферма. Пренася се да живее там с жена си Боди, с колекцията си от островърхи германски шлемове от императорската армия, арсенала си от пушки, амуниции и експлозиви. Именно в тази ферма той и съучастниците му планират най-големия обир на света.

Спагиари, слаб и красив мъж, с неизменната пура „Дом Мигел“ в уста, е обичана и уважавана личност в Ница.

По онова време мнозина смятат, че Ница е столицата на престъпността в Южна Франция, наследила тази съмнителна слава от Марсилия. Насилието и бандите са част от ежедневието в града. Оспорват се богатите приходи от наркотици, проституция и обири.

Голяма част от нелегалните печалби накрая стигат до сейфове в трезорите на банките. В някои от сейфовете в трезора на „Сосиете Женерал“ има и авоари, които не са декларирани, за да не се плащат данъци. Много от жертвите на обира, организиран от Спагиари, предявяват иск за много по-малки суми от тези, които са изгубили, защото ги било страх да не привлекат вниманието на данъчните инспектори или полицията.

Някои от сейфовете, разбити от крадците, съдържат скромни тайни. Един бил пълен с кафе, захар и бисквити, вероятно скътани там в случай, че избухне Третата световна война. В други имало шоколад, бонбони, цигари и бутилки с алкохол, които принадлежали на тайни пушачи, алкохолици и спазващи диети, които не можели да устоят на порока си.

Предполага се, че Спагиари се е сдобил с карта на канализационната система на града с помощта на високопоставен служител в кметството. Той наема сейф в „Сосиете Женерал“, за да може да огледа обстановката и охранителната система.

За да провери електронните сензори, той слага в чантата си навит будилник, за да види дали неговият звън ще включи детекторите. Не ги включва. В трезора няма алармена система, защото са го смятали за неуязвим. Стените са дебели метър и половина.

Спагиари решава да прокопае тунел от най-близкия канал до трезора, след това да пробие зиданата стена с електрическа бормашина. Бандата планира нападението осемнайсет месеца. Накрая решават да приведат плана в изпълнение и влизат в канализационната система по течението на малка подземна река.

До трезорите на „Сосиете Женерал“ стигат, като прокопават тунел, дълъг повече от 7 км и висок метър и двайсет. Това им отнема два месеца, през които работят само нощно време и неуморно мъкнат инструментите си напред и назад всяка вечер и всяка сутрин. Пръстта изнасят в найлонови чували, които изпразват в хълмистите възвишения край Ница. Тунелът, укрепен на точно определени интервали с лостове, е така професионално изграден, че когато полицията го открива, най-напред решава да търси престъпниците сред бивши миньори.

Бандата прониква в трезорите в петък вечерта на 20 юли 1976 г. Донасят и въздушна помпа, за да направят вентилационна система. След това отварят сейфовете с шперцове, взимат банкнотите, златото и бижутата и пръсват по пода ценните книжа и личните документи.

Според предварителните си изчисления крадците смятат, че могат да работят необезпокоявани до ранните часове в понеделник, но не са предвидили един малшанс – дъжда.

Каналът, по който трябва да се измъкнат, е основната артерия за поемане на дъждовната вода. Силният дъжд заплашва да го наводни и в неделя бандата е принудена набързо да напусне трезорите с гумени лодки, след като са успели да разбият 317 от общо четирите хиляди сейфа в банката.

Преди да си тръгнат, те заваряват вратата, водеща към банката, за да си осигурят още няколко часа, преди обирът да бъде открит. Банковият служител, който се опитва да отвори вратата в понеделник сутрин, решава, че е заяла, и едва на обяд е извикан професионалист да я резреже.

В бързината Спагиари и хората му оставят в трезора оборудване на стойност хиляди английски лири. Полицията намира огромни мощни фенери, 27 газови бутилки, 11 железни лоста, къртачки, ковашки чукове, сгъваеми лостове, ниторезачки, лампи, ножовки, въже, клещи, чукове, гаечни ключове, бормашини, готварски печки, прибори за хранене, празни бутилки от вино и остатъци от храна. На една от стените е надраскано съобщение: „Без гняв, без насилие, без омраза“. Над надписа е изрисуван символът на мира.

Докато банковите служители се опитват да освободят заварената врата към трезорите, крадците броят и разпределят плячката си – задача, с която се занимават от понеделник сутрина до сряда вечерта.

Накрая Спагиари е открит чрез магазина, от който е закупил оборудване за обира, и по угарките от пури „Дом Мигел“, намерени на местопрестъплението.

На 10 март 1977 г. Спагиари е подложен на разпит от съдебен следовател, който иска да разбере къде се намира откраднатото. Но крадецът упорито настоява, че е предал ценностите на нелегална група от рода на ТВО. Затворникът се оплаква на следователя, че в стаята е задушно, и се приближава до прозореца, очевидно за да поеме свеж въздух. Рязко отваря прозореца и скача.

Спагиери пада от шест метра, приземява се върху паркирана кола с майсторско превъртане на професионален парашутист и се мята върху седалката на мотор, който го чака край сградата. Докато моторът се отдалечава, Спагиари прави неприличен жест към полицаите. След петнайсет минути той е на летището и хваща ранния вечерен самолет за Цюрих.

След бягството му се получават съобщения, че е бил забелязан в Испания и в Южна Америка. Но във Франция се усеща, че някои полицаи са доста апатични в усилията си да заловят крадеца, когото мнозина смята за народен герой.

XVIII

Ева Перон е закрилница на бедните. Те я обожават. Обсипват я със своята скромна преданост с почти религиозен плам. Наричат я света Евита – „Малката света Ева“.

В годините след Втората световна война, тя е героинята на аржентинските дескамисадос (хората без ризи), чието преклонение пред Евита я превръща за известно време в най-влиятелната жена на света.

Като съпруга на аржентинския военен диктатор Хуан Перон, Ева се движи царствено сред тълпите и раздава подаръци на бедните. Без предупреждение тя и свитата й се появяват с гръм и трясък в някое селце и започват да раздават бонбони на децата и пакети с храна на родителите им.

„Облагодетелстваните“ от нейната щедрост носят дрипи. Докато тя се облича с кожи, труфила и лъскави бижута. Страничните наблюдатели възприемат този контраст като абсурден. Според нея обаче народът иска точно това. Тя е единственият блясък в сивотата на бедняшкото им съществуване, твърди Ева, и те имат нужда от нея.

Но този блясък не е само показен. Ще трябва да минат много години, преди да излезе наяве цялата истина за красивата Евита и нейния привлекателен съпруг – тези защитници на бедните и потиснатите в Аржентина, които през цялото време, докато са били на власт, старателно са пълнели собствените си джобове.

Ева Дуарте е незаконно дете на бедна жена от провинцията. Родена е през 1919 г. – макар винаги да е твърдяла, с безскрупулен феминизъм, че се е родила през 1922 г. На петнайсет години тя вече се е преместила да живее в Буенос Айрес с първия си любовник и си търси работа като актриса.

На двайсет и четири годишна възраст се запознава с полковник Хуан Перон, който е два пъти по-възрастен от нея. По онова време тя работи в някакво радио и печели по 4 английски лири на седмица като диджей и героиня в сапунените опери на радиостанцията. Перон и други ръководители на Аржентинската десноцентристка военна хунта се появяват в радиостанцията да събират помощи за жертвите на едно земетресение. Полковник Перон, все още с добра атлетична стойка, е пленен от дълбокия й изкусителен глас. От този момент нататък Ева е тази, която започва редовно да моли за помощи от името на подопечното на Перон Министерство на социалните грижи. В тази си роля тя изгражда неговия политически имидж на лидер, способен да увлича предани и ентусиазирани последователи. Ева става негова говорителка.

„Той не дава пукната пара за онези с лъскавите униформи и рединготите – мърка тя. – Вие, дескамисадосите, сте неговите единствени приятели.“

Когато двамата влиятелни Перон са свалени от власт от хунтата през 1945 г., именно Ева успява с лекота да осигури подкрепата на младите офицери и на работниците, с чиято помощ Хуан Перон си връща властта.

Две години по-късно тя се омъжва за него. И на следващата година, с Ева до себе си, Хуан Перон влиза триумфално в президентския дворец носен на раменете на дескамисадос и с подкрепата на влиятелните профсъюзи.

Като съпруга на президента, амбициите на Ева Перон и миналото й влизат в още по-очевиден конфликт. Ходи цялата окичена с диаманти, загърната в кожи от норка.
Обидена от презрителното отношение на изтънчените аристократки, които ръководят благотворителните организации в страната, Ева уволнява всички и създава Фондация за социално подпомагане на Ева Перон. Поръчва дрехи втора употреба от Франция и ги изпраща на фермите и бедните градчета. Засипва децата с играчки. Хората са буквално хипнотизирани. Те я боготворят.

Властта на Хуан Перон се опира на профсъюзите, а Ева дължи влиянието си на бедняците. Режимът им изглежда непоклатим. Но когато Ева се разболява от нелечима форма на рак, Хуан Перон загубва своя популярен „глас“.
Ева отслабва и се смалява. В малкото политически функции, които продължава да изпълнява, мъжът й е принуден физически да я подкрепя. И тя се оплаква: „Прекалено съм мъничка за толкова много болка.“

На 26 юли 1952 г. в 8,25 часа Ева Перон умира. Тя е на трийсет и три. Едва издъхнала, тялото й е откарано за балсамиране при виден патолог, който от седмици е готов да изпълни тази задача. Той оперира измършавялото тяло – източва кръвта и запълва съдовете на кръвоносната система с алкохол, след това заменен с глицерин, който запазва органите и прави кожата почти прозрачна.
Нацията потъва в неутешима скръб. Два милиона души минават един по един покрай ковчега й. Седем намират смъртта си в блъсканицата. Има планове да се построят нейни паметници из цяла Аржентина. Повечето от тях не напускат ателиетата на скулпторите и архитектите. Защото през 1955 г. надигащото се недоволство довежда до свалянето на Перон от власт.

Сваленият президент бяга в Испания, където остава като изгнаник 20 години. Междувременно неговият наследник генерал Лонарди прави всичко възможно напълно да дискредитира семейство Перон.
Отваря къщите им за всеки, който би искал да ги разгледа. Излага на публичен показ 15 правени по поръчка спортни коли, 250 скутера, сейфовете, където Перон е държал своите 10 милиона американски долара в брой „готови в случай на нужда“. Много, много повече са в били скътани някъде в чужбина.
Разкрити са и тайните любовни гнезденца на Хуан Перон в Буенос Айрес – апартаменти, пълни с кожи и огледала, в които петдесетгодишният президент е задоволявал страстта си към млади момичета.

Новата военна власт излага на показ и огромния гардероб и бижутата на Ева. Но колкото и да е странно, това само придава още по-голям блясък на лъскавата й репутация. Ева никога не е крила своите красиви дрехи и скъпоценности от боготворящите я бедняци. За тях сякаш остава без значение фактът, е почти цялото й богатство е източено от благотворителните акции, която тя така показно е покровителствала.

XIX

Бялата якичка, отличаваща облеклото на католическия свещеник, не е пречка, когато някой реши да ограбва невинни. Преподобният Хари Клапам не се гнуси от никакви пари. Дори собствените му енориаши са принудени да му пълнят джобовете. А когато го хващат, го осъждат на три години затвор.

Но преподобният Уилям Дод, който действал близо два века преди него, се отклонил от правия път само веднъж, като подправил подписа на един лорд върху някакъв договор, и заплатил скъпо за това престъпление – бил екзекутиран.

Хари Клапам е викарий в църквата „Сейнт Томас“ в Ламбет, Южен Лондон, през 30-те години на ХХ век, когато случайно открива съвършения начин да изръсва нищо неподозиращи хора.
Докато е на посещение при пациент в болница, той забелязва купчини пощенски записи и чекове на бюрото в един от болничните офиси – резултат от зов за финансови дарения в полза на болницата.
Гледката е като прозрение за преподобния Клапам, който с мъка издържа жена и две деца със заплатата си на викарий – едва 400 английски лири годишно, и който е пристрастен към парите.

Когато се връща в Южен Лондон, той съставя план как да забогатее, възползвайки се от добросърдечието на хората. Никой, мисли си Клапам, не би заподозрял служител на църквата в присвояване на пари, постъпили като дарения. И е прав.
Най-напред викарият се залавя да си набави списък на хората, които са добре известни със своята щедрост и обикновено се отзовават на молби за благотворителност.
След това започва да пише писма, в които обяснява как неговата църква отчаяно се нуждае от пари за ремонт и за подкрепа на бедните в енорията. Отзвукът удивява дори Хари Клапам. Излива се цял поток от чекове и пощенски записи в резултат на сърцераздирателните му писма.

Негова главна помощничка е Констанс Оуенс, вършеща работата едновременно на секретарка и счетоводителка. Тя е бивша учителка, която се облича като милосърдна сестра и се представя като сестра Кони.
Клапам събира малка армия от доброволци, които работят в църковната канцелария със задача да слагат писмата в пликове по най-бързия начин. По-късно е изчислено, че годишно са били изпращани по 200 000 писма.
След това Клапам решава да изиграе своя коз. Урежда брат му Уили да се премести да живее на юг в град Брадфорд, Йоркшър, и да ръководи малка пощенска станция. Сега

Клапам има къде да осребрява нарастващия куп пощенския записи и чекове, без риск някой да започне да задава неудобни въпроси.
Тъй като парите продължават да се изливат в джоба му, той започва да води живота, за който винаги си е мечтал.
Издокаран в скъпи, ръчно ушити костюми, той почива не къде да е, а на Антилските острови, често пътува до Божи гроб и кара скъпи чуждестранни коли.
Към края на 30-те години членовете на Кралската комисия по благотворителност започват да изпитват подозрения към преподобния Клапам. Намесва се Скотланд Ярд и макар че следователите откриват доста активна дейност в църквата, все пак не успяват да намерят доказателства за участие в масова измама.
Но след това Клапам допуска фатална грешка. Обръща се за помощ към благотворителна организация. Заявява, че е беден свещеник, който се опитва да издържа сина си в Кеймбридж. За да удовлетворят молбата му за стипендия, доходът му трябва да е по-малък от 400 лири годишно.
Този път е арестуван и обвинен в опит да получи пари, предоставяйки неверни данни.

През юни 1942 г. е изправен пред съда и признат за виновен по 21 обвинения. Изпращат го в затвора „Паркхстър“ на остров Уайт да излежава тригодишна присъда.
Свещеническият му сан е отнет, докато е в затвора, но е освободен по-рано заради влошаване на здравето му. Пред затвора го чака сестра Кони – неговата секретарка и помощничка в „Сейнт Томас“.
Двамата живеят заедно в малка къщичка в провинцията до смъртта на Клапам през 1948 г. Той й завещава 9000 английски лири, но останалата част от нечестно придобитото му състояние, оценявано на 200 000 лири – днес на стойност около два милиона лири, – така и не е открита.

Преподобният Уилям Дод е известна и уважавана обществена фигура през XVIII век. Но тога не го спасява от бесилката…
Дод работи усърдно за много благотворителни клаузи и всички са на мнение, че е добър християнин. Той дори се радва на доверието на краля и е негов капелан.
Но точно преди Коледа през 1776 г. Дод задлъжнява. Дългът му не е голям, но кредиторите го притискат д аго изплати. Затова той подправя подписа на лорд Честърфийлд, който живее наблизо, върху полица за 4200 английски лири.
Скоро след като полицата е осребрена, следовател, който работи за фирмата, отпуснала заема, открива несъответствие в подписа. Показват документа на лорд Честърфийлд и играта свършва.
Фирмата веднага си иска парите обратно, но Дод не е в състояние да възстанови сумата и затова е изправен пред съда.

Лорд Честърфийлд отказва да помогне на свещеника, дори отказва да каже една добра дума за него, въпреки че Дод му е бил учител и се е държал с него като със свой син.
През февруари 1777 г. Дод е осъден на смърт. Въпреки силния обществен протест, множеството петиции за помилване и застъпничеството на кмета на Лондон и на Кралския съвет свещеникът е обесен в манастира „Тайбърн“.

XX

Много крадци биват залавяни заради невероятните гафове, които правят. Въоръжен крадец, обрал бакалия в Париж, загубва шапката си, докато бяга от местопрестъплението. Вътре в нея са и името, и адресът му и когато се прибира вкъщи, за да си преброи плячката, полицията вече го очаква.

Италианец нахлува в миланска банка с цел да извърши обир, спъва се в килимчето на прага и се строполява, при което пада маската му, а пистолетът изхвръква от ръката му. Той се изправя непохватно и се втурва към касиера, но отново загубва равновесие по хлъзгавия под, едва успява да се хване за плота пред касата и пак изпуска пистолета.
Клиентите и персоналът избухват в смях. Потънал в земята от срам, крадецът бяга от банката и попада право в ръцете на един полицай, който му пише фиш за глоба за неправилно паркиране.

Един непохватен бандит в Денвър, Колорадо, удря колата, с която бяга, в улична лампа, но успява да се измъкне от преследвачите си пеша. Ала докато рови за ключовете пред дома си, той се прострелва в крака. Когато полицията идва, нещастникът безпомощно стиска с едната ръка крака си, а с другата – плячката.

Западногермански крадец попада в беда, след като се спуска по водосточна тръба, за да избяга от полицаите, хукнали след него, защото е откраднал стока от магазина, който те охраняват. Престъпникът скача от стена, висока 2,40 м, и се озовава в двора на затвора в Дюселдорф. Пазачите откриват в джоба му шест откраднати ръчни часовника и не след дълго той е върнат отново в затвора да излежава присъдата си.

Двама британски крадци улесняват неимоверно полицията, като предоставят на разследването собствените си снимки. В къщата, която обират, те намират фотоапарат. На шега единият бандит снимка своя съучастник. Но докато бягат от местопрестъплението, те изпускат фотоапарата и детективите го връщат на собственичката му – седемдесет и пет годишна жена. Три месеца по-късно жената дава филмчето за проявяване и открива сред снимките фотография на крадец, натоварен с плячка. След няколко часа полицията намира идвамата бандити.

Един крадец в Майорка прави голяма грешка, като решава да задигне чантите на две стари германки. Жените, на възраст седемдесет и седем, го завързват, заключват го в багажника на колата му и го откарват в полицейския участък в Палма. Нещастникът е откаран в болница, тъй като е изпаднал в шок.

Когато бандит в Мисури открадва кола с радиотелефон, номерът му скоро се появява в ефир. Полицията подслушва разговорите му и го залавя, когато той урежда бизнес среща в Канзас Сити.

Един не много умен британски крадец нахлува без проблеми в апартамент в Честър. На излизане обаче се оказва, че е попаднал в капан. Дори с брадва не може да разбие входната врата, след като веднъж се е затръшнала. Почервенял от яд, крадецът си отваря бутилка уиски и примирен със съдбата си, сяда да чака завръщането на собственика.

Касоразбивачи в Уест Мидланд, Англия, остават неприятно изненадани от факта, че ацетиленовата им горелка не може да прогори една врата. А тя не вдига достатъчно висока температура, защото са забравили да включат кислорода. След няколко часа най-сетне успяват да стопят дупка, колкото да се провре една ръка през нея. Чак като ги хващат и изправят пред съда, нещастниците разбират, че вратата дори не е била заключена.

Друг неудачник, решил да става бандит, се въоръжава с револвер играчка, за да нападне селски склад в Йоркшър, и планира всичко до най-малкия детайл. Паркира мотоциклета си, за да може бързо да избяга с него след удара, и носи шлема си с пуснато забрало вместо маска. Но забравя едно нещо – върху шлема му с ярки големи букви е написано името му! Полицията не среща никакви затруднения в издирването му.

По дребни случаи на измами:

*Красиво момиче обикаля големите магазини в Денвър, Колорадо, и прави десетки покупки – но само от мъже продавачи. Момичето заплаща стоките с кредитна карта, която изважда от сутиена си и предлага на мъжете още топла. Девойката се измъква с покупки на стойност най-малко 1000 долара, преди някой да си направи труда да провери дали кредитната й карта е истинска.

*Крадец нахлува в магазин в Ривърсайд, Калифорния, с нахлузена на главата си калъфка за възглавница. Но след като се лута насам-натам и се блъска в щандовете, бандитът най-накрая се досеща, че на маската винаги трябва да се прорязват дупки за очите! Непохватният престъпник повдига края на калъфката, за да види как да излезе от магазина, веднага бива разпознат от един от клиентите и по-късно е арестуван от полицията.

*Двайсет и седем годишната бременна шведка Елзе Хайфнер печели съчувствието на съдиите, когато се явява пред тях по обвинение в кражба от магазин. Те я осъждат условно – но скоро се оказва, че погрешно са преценили характера на момичето. Щом Елзе напуска съда в Малмьо, Швейцария, отново е арестувана… и обвинена, че е излязла облечена в коженото палто на един от съдиите.

*Пияниците се стичат в кръчма в Норфък, Англия, която е пуснала реклама, че персоналът на бара работи без дрехи от кръста нагоре. Но ги очаква разочарование – персоналът се състои само от мъже.

*Камион, току-що слязъл от ферибота, обслужващ Ламанша, предизвиква подозренията на един митнически служител в Доувър, Кент. Той бавно се приближава до него, почуква отстрани по каросерията и вика: „Добре ли сте там вътре?“ – „Да!“ – отговарят му двайсет и двама нелегални емигранти от Азия.

*Ирландецът Еди Макейли планира нападение над часовникарски магазин с часовникарска точност. Купува си евтина имитация на 38-калибров револвер, два барабана с капси и един дамски чорапогащник за маска.

Пред магазина на Филип Барет Еди хваща здраво револвера и надява чорап на главата си. След това минава в действие. Нахлува в магазина, викайки: „Това е обир. Залегнете!“
Но никой не помръдва. Защото трийсет и седем годишният Еди е забравил да махне корковата тапа от дулото на пистолета.
Когато осъзнава, че едва започналата му кариера на голям крадец вече е приключила, нескопосаният бандит изхвръква с трясък от магазина. Щом се озовава на улицата, смъква ядосано маската си и господин Барет го познава. Защото тъкмо предния ден Еди му е продал собствения си часовник.

По-късно Еди е заловен и изправен пред Кралския съд в Ливърпул, където го осъждат на 30 месеца затвор, след като признава, че е извършил нападение с цел грабеж и че е притежавал имитация на огнестрелно оръжие. Съдът разбира, че Еди, който моли да бъде психиатрично освидетелстван, е излязъл от затвора едва шест дни преди „обира“.
Собственикът на часовникарския магазин господин Барет казва: „Отначало си помислих, че обирът е съвсем истински. Но когато забелязах корковата тапа, пъхната в дулото, разбрах, че човекът сигурно не е с всичкия си. От такива истории се раждат ирландските вицове“.

*Деветгодишен луничав малчуган дъвче шоколад в нюйоркски съд през март 1981 г., докато съдията изслушва показанията, уличаващи момчето като най-младия банков крадец в Америка.

Свидетелите разказват, че хлапето влязло в банката, измъкнало пистолет играчка с капси, насочил го срещу един служител и си излязло с малко над 100 долара плячка.
Ако не е бил толкова малък, охранителните камери можело и да го засекат навреме. Но става така, че малчуганът изпреварва охраната и се измъква. Докато ФБР и полицията го издирват, момчето успява да похарчи всичко на всичко двайсет долара от откраднатото за хамбургери, пържени картофки, три кинопрожекции и ръчен часовник, който свири някаква мелодия. След това се предава сам.

Адвокатът му изтъква, че детето расте на постоянна диета от телевизионни криминални предавания. В деня, след като е гледало „ФБР“ и „Полицаи“, то извадило пистолета играчка и отишло в банката.

*Едър център-нападател, отстранен от игра по време на футболен мач за грубо поведение, казва: „като ме отстраняват за това, поне да си го заслужа.“ После отива и удря съдията в лицето. Лондонски съд му налага глоба от 20 английски лири.

*Джон Тревелян, човек със специални интереси във филмовото изкуство, е спрян пред офиса си в лондонския квартал Сохо от мъж, нает тайно да разпространява забранени филми.
Мъжът: „Колко бихте ми дали, за да гледате порнографски филм?“
Тревелян: „Колко ще ми платите, за да го гледам?“
Мъжът: „Но вие не разбирате. Вие трябва да платите, за да го гледате.“
Тревелян: „Не, вие не разбирате. Вие трябва да платите. Това ми е работата.“
Мъжът: „Така ли? И какво работите?“
Тревелян: „Директор съм на Британския съвет на филмовите цензори.“

*Една жена бере къпини от храстите, израсли край стената на лондонския затвор „Уърмуд Скръбс“, и забелязва как отгоре се спускат въже и дървена стълба. По тях слизат трима мъже. „Не вдигнах тревога – обяснява жената, – защото те казаха, че се измъкват само за по чаша чай и възнамеряват да се върнат след това.“

*Измамата, която Роналд Кар се опитва да направи с механизма за измерване на газта, му донася две беди едновременно. Без да иска, Роналд е нагласил измервателния механизъм така, че накрая трябва да плати повече вместо по-малко. А след това и съдът в Рочдейл, Ланкашър, го осъжда да плати глоба в размер на 75 английски лири за това, че се е опитал да краде газ.

*Десетки хора, които на пръв поглед нямат нищо общо, получават специални покани за неочаквана вечеря в първокласен лондонски хотел. Никой не познава никого на вечерята, но като се представят един на друг, хората откриват, че списъкът на гостите включва имена, в които присъства думата bottom (задник) – Уинтърботъм, Сайдботъм, Литълботъм, Уидърботъм, Хайботъм, Лоуботъм и обикновеното Ботъм. Един от тези хора с фамилия Ботъм е поканил всички останали, за да си направи шега.

*
Един крадец в Рино, Невада, се съгласява да позволи на собственика на автосервиз, когото е задържал, да завърти само един телефон. Собственикът се обажда на полицията, която арестува младия нападател в двора на сервиза.

*Обичаният герой от немите филми Дъглас Феърбанкс – старши, който винаги играел смел войник или автантюрист, бил голям шегаджия. Имал специален стол, оборудван с електрически кабел, по който актьорът можел да пуска леки електрошокове на всеки, седнал на него. Но веднъж, когато на стола се настанила една от почитателките му, номерът му се провалил. Той пуснал ток, но дамата изобщо не реагирала. Попитал я дали се чувства добре и тя му обяснила: „Мислех, че човек винаги се чувства така, когато срещне прекрасна филмова звезда като вас, господин Феърбанкс.“

*Официален документ, издаден през октомври 1969 г. от немското министерство на образованието и науката, твърди, че западно германски учени, начело с професор Кицелбайн, доказали, че момичетата с по-дълги и по-добре оформени крака са по-интелигентни. Докладът е шега, спретната от Майкъл Проктър, първи секретар в британското посолство в Бон. А „Кицелбайн“? На немски означава „гъделичкам крак“!

Гафовете

*Много крадци биват залавяни заради невероятните гафове, които правят. Въоръжен крадец, обрал бакалия в Париж, загубва шапката си, докато бяга от местопрестъплението. Вътре в нея са и името, и адресът му и когато се прибира вкъщи, за да си преброи плячката, полицията вече го очаква.

Италианец нахлува в миланска банка с цел да извърши обир, спъва се в килимчето на прага и се строполява, при което пада маската му, а пистолетът изхвръква от ръката му. Той се изправя непохватно и се втурва към касиера, но отново загубва равновесие по хлъзгавия под, едва успява да се хване за плота пред касата и пак изпуска пистолета.
Клиентите и персоналът избухват в смях. Потънал в земята от срам, крадецът бяга от банката и попада право в ръцете на един полицай, който му пише фиш за глоба за неправилно паркиране.

Един непохватен бандит в Денвър, Колорадо, удря колата, с която бяга, в улична лампа, но успява да се измъкне от преследвачите си пеша. Ала докато рови за ключовете пред дома си, той се прострелва в крака. Когато полицията идва, нещастникът безпомощно стиска с едната ръка крака си, а с другата – плячката.

Западногермански крадец попада в беда, след като се спуска по водосточна тръба, за да избяга от полицаите, хукнали след него, защото е откраднал стока от магазина, който те охраняват. Престъпникът скача от стена, висока 2,40 м, и се озовава в двора на затвора в Дюселдорф. Пазачите откриват в джоба му шест откраднати ръчни часовника и не след дълго той е върнат отново в затвора да излежава присъдата си.

Двама британски крадци улесняват неимоверно полицията, като предоставят на разследването собствените си снимки. В къщата, която обират, те намират фотоапарат. На шега единият бандит снимка своя съучастник. Но докато бягат от местопрестъплението, те изпускат фотоапарата и детективите го връщат на собственичката му – седемдесет и пет годишна жена. Три месеца по-късно жената дава филмчето за проявяване и открива сред снимките фотография на крадец, натоварен с плячка. След няколко часа полицията намира идвамата бандити.

Един крадец в Майорка прави голяма грешка, като решава да задигне чантите на две стари германки. Жените, на възраст седемдесет и седем, го завързват, заключват го в багажника на колата му и го откарват в полицейския участък в Палма. Нещастникът е откаран в болница, тъй като е изпаднал в шок.

Когато бандит в Мисури открадва кола с радиотелефон, номерът му скоро се появява в ефир. Полицията подслушва разговорите му и го залавя, когато той урежда бизнес среща в Канзас Сити.

Един не много умен британски крадец нахлува без проблеми в апартамент в Честър. На излизане обаче се оказва, че е попаднал в капан. Дори с брадва не може да разбие входната врата, след като веднъж се е затръшнала. Почервенял от яд, крадецът си отваря бутилка уиски и примирен със съдбата си, сяда да чака завръщането на собственика.

Касоразбивачи в Уест Мидланд, Англия, остават неприятно изненадани от факта, че ацетиленовата им горелка не може да прогори една врата. А тя не вдига достатъчно висока температура, защото са забравили да включат кислорода. След няколко часа най-сетне успяват да стопят дупка, колкото да се провре една ръка през нея. Чак като ги хващат и изправят пред съда, нещастниците разбират, че вратата дори не е била заключена.

Друг неудачник, решил да става бандит, се въоръжава с револвер играчка, за да нападне селски склад в Йоркшър, и планира всичко до най-малкия детайл. Паркира мотоциклета си, за да може бързо да избяга с него след удара, и носи шлема си с пуснато забрало вместо маска. Но забравя едно нещо – върху шлема му с ярки големи букви е написано името му! Полицията не среща никакви затруднения в издирването му.

*През 60-те години фирмите използват компютри IBM 1401 с перфокарта. Това са тромави машини със сложна поддръжка за която трябва специален техник. Такъв е Джеймс Харлоу, които се грижи за компютърната администрация в една фирма. След години честен труд нещо в главата му превърта и той променя програмата така, че при всяка транзакция на фирмата 25 цента да отиват в личната му сметка. За 6 години хакерът натрупал завидни спестявания. Всичко е на път да остане незабелязано, но веднъж самия Харлоу признава всичко на шефа си. Единствената причина да направи признанието си може би е стръхът да не остане непризнат гениалният му план. През 1968 година, той получава 10 годишна присъда, а през 1979 написва книгата „Компютърни обири“, която се превръща в бестселър.

Топ 10 на Най-скъпите десерта в Света

Този път няма да те отвращавам с печени плъхове на скара от Китай. Ще ти покажа колко солени може да бъдат сочните изкушаващи сладкиши в света. Потекоха ли ти вече лигите?

10. Име-суфле със златни сливи
Къде- „Waterside Inn“, Англия
Цена: 48 долара

Най-важното е пухкавостта на сладкиша. Главният сладкар казва, че дори една минута в повече и текстурата вече няма да е същата.

9. Име-Шоколадова сфера „Валрона“
Къде-Бурж ал Араб, Дубай
Цена: 48 долара

Горещ шоколадов сос е излят върху много тънка шоколадова раковина, обвита в сферата. Около нея са разпръснати сочни плодове. Малините, боровинките и ягодите са напълнени с шоколад. За разкош – свежи листа мента.

8. Име-Императоркса торта (кралски размер)
Къде-Хотел „Империал“, Виена
Цена: 57 долара

Счита се, че тази торта с шоколадова глазура е по оригиналната рецепта на първата изработена в чест на император Йозеф Първи.
В нея има бадеми, марципан, какаов крем и глазура от млечен шоколад. Поставя се във фантастична дървена кутия.

7. Име-“Entre”
Къде: сладкарница „Pierre Herme“; Париж
цена: 176 долара парчето

В сладкарницата ще ви предложат -„Откритие“ – революционен вкус от комбинирани пухкави пасти с домати, маскарпоне, маслиново олио, масло от черни маслини и доматено-чгодов компот.
„Безкрайност“ – с общо 20 съставки, гастрономическа интерпретация
с амбър, който традиционно се използва в парфюмите. В новата серия от 4 „емоции за споделяне“ , всеки десерт (който стига за 6-8 човека) се приготвя след поръчка.

6.Име-Маделин трюфел
Къде-Книпсчайлд шоколатиер, Норуолк
Цена; 250 долара за трюфел

Класически ганаш, съставен от 60 процента шоколад Valrhona, смесен със свеж крем. Напълнен е за 24 часа с ванилиеви шушулки и трюфелово олио. Трюфелът се пълни с шоколад и се овалва в какаова пудра. Трюфелът трябва да е възможно най-мек и нежен. Тъй като изработката е дълга и прецизна, не се предлага свободно, а само при специална поръчка. Поставя се в сребърна кутия с лична бележка от сладкаря Fritz Knipschildt.

5. Име-„Владението на сладоледения трюфел“
Къде-Мезалуна, Бангкок
Цена: 200 долара

Сладолед от трюфели, покрит със слоеве шоколад Manjaree и тънък слой златни листа. Компот от малини и касис и редкия коняк
Moyet Tres Vieille Grande Champagne No. 7 (произведени са едва от 1,300 бутилки). Ресторантът продава по 10 десерта всяка седмица.

4.Име-„Златната торта на султана“
Къде-„Кемпински“, Истанбул
Цена: 1,000 долара

Направата на това златно кубче от злато отнема 72 часа. По тази причина то се предлага само при специална поръчка, за сватби или партита… или за султанска закуска. Десертът е промушен с кайсии, круши, дюли и смокини, предварително мариновани в двегодишен ром от Ямайка и овкусен с пресни, карамелизирани трюфели. Облепен е с 24 каратово ядливо злато. Поставя се в сребърна, ръчно изработена кутия със златен тюл.

3. Име-Златен сладолед
Място: „Serendipity „, Ню Йорк
Цена: 1000 долара

Започнете с 5 лъжици сметанов сладолед, направен от таитянски ванилиеви зърна и мадагаскарска ванилия. Покрийте ги с 23 каратови ядливи златни листа. Поръсете с най-скъпия шоколад на света „Amedei Porceleana“ и екзотияния „Chuao Chocolate“. Украсете мелбата със захаросани плодове от Париж, златни дражета, трюфели и череши в марципан. Поставете топчица от черен хайвер „Grand Passion“ на върха и сервирайте в чаша от колекцията „Harcourt crystal“, придружена с 18 каратова златна лъжичка. За разкош-няколко от позлатените захарни цветя на Рон Бен-Исраел.


2. Име-Необикновен брауни със Свети Луис
Място-„Духът на десертите“, Атлантик сити, Ню Джърси
Цена-1,000 долара

Този брауни е гарниран с кристален пулверизатор „Свети Луис“, пълен с количество от рядкото порто Quinta do Noval Nacional от 1996.
Виното се впръсква в устата между всяко парче от лешниковия сладкиш.

1. Име- „Крепостта на аквамарина“
Място – „Galle“ Шри Ланка
Цена: 14,500 долара

Десертът е показан за първи път през март. Вдъхновение за приготвянето му е успехът на друго „бижу“ предлагано в ресторанта-Бомбайско сапфирено мартини. Звездата в шоуто е 80-каратов аквамарин, поставен върху сноп от шоколад, оформен така, че да прилича на ветропоказател. Това всъщност е един от елементите в логото на хотела. Ръчно изработеният стъклен прибор (не е включен в цената) завършва звездното представяне.
Вечерящите могат да си получат камъка, след като той бъде почистен от десерта и шлифован. Все още нито един от този десерт не е продаден.

Най-Неуспешният Бизнес в Историята

И на по големите, известни компании, бизнесът на новите им продукти се оказва пълен провал. Защото от провала и неуспеха никой не е застрахован. Понякога само добра пи-ар кампания не е достатъчна за успеха, нужно е качество, което потребителя ще усети и ще запомни. Предлагам да ти разкажа за някои от популярните фалирали марки и продукти, останали в историята като най-каръшките.

Ford Edsel

През 50-те години на миналия век Форд Мотор иска да направи нещо ново, с което да удари в земята General Motors. Така излиза линията коли E-car – с много новости, но ниска лекота на управлението. Въпреки това рекламната кампания е достойна за високобюджетна холивудска продукция. Моделът Edsel бил представен чрез едночасово шоу в Си Би Ес, в което са се включили Бил Кросби и Франк Синатра. Въпреки шума и похарчените 400 милиона долара, в наши дни това прави 2,7 милиарда долара, Форд правят най-голямата си пазарна грешка: нямат никаква идея какво искат или мислят потребителите. А потребителите считат, че качеството на автомобила е под средното ниво, моделът е като всички останали, а цената му е объркваща. Две години след създаването си, през 1959 програмата Edsel е прекратена.


Levi’s – Type 1

Levi Strauss са на повече от 150 години на пазара и също имат своите издънки. В края на 2002г. компанията започва масова маркетингова кампания по пускането на продукт, представен като един от най-важните в историята на фирмата – дънките Type 1. Два милиона струва претенциозната неразбрана и объркваща реклама на продукта, но това не помага. След две години Levi Strauss изтеглят от магазините цялата нова линия Type 1, която е приета за най зрелищния провал на компанията.
Цигарите Premier

В цигарения бизнес грешките излизат много скъпо. Битката за по „по-безопасни“ цигари започва още през 70-те години. Регистрират се стотици патенти, които после трябва да бъдат пробутани на пазара. Така през 1988 година RJ Reynolds пускат на пазара цигарите Premier. Те били рекламирани като по-здравнословни и без никакъв дим. Приличат на обикновени цигари и се продават с „ръководство на потребителя“. Всъщност алуминиевите капсули, съдържащи тютюн се нагряват, но не горят. За съжаление след година хората така и не свикват с вкуса на въглен, които остава в устата. Грешката струва на компанията почти 1 милиард долара и изтеглянето на цигарите от магазините.


McDonald’s – Deluxe

McDonald’s е една от малкото компании, които са реализирали толкова много случайни идеи с надеждата, че някоя може да е успешна. За съжаление в последните 20 години никоя не е била истински добра. Включително и линията им бургери Deluxe от средата на 90-те. Тя е насочена към възрастните потребители с добър вкус. От компанията превеждат 100 милиона долара на рекламна агенция, която да направи кампанията на продукта. Посланието им е учудващо незряло – „Специално за израстнали вкусове“. Дъното на повала е танц на линията Делукс, които хореографката Деби Алън разработва специално. С две думи, изнервеният собственик Роналд и хората му харчат 300 милиона долара за Делукс – най-голямото бедствие сред многото неуспели продукти на McDonald’s.
Coca Cola – New Coke

От десетилетия Coca Cola гледа как делът й сред безалкохолните напитки намалява. И през 1985 година, компанията решава да вземе мерки, да промени продукта, които ги държи на пазара повече от 100 години. И така на 23 април то се е случило. На пресконференция си от Кока Кола направили нещо, което изненадало дори мнителните им конкуренти на PepsiCo. Представили New Coke с посланието „Доброто току що стана по-добро!“ Кампаниите в Ню Йорк и Вашингтон в началото тръгват добре и настроението в фирмените редици се повишава. Когато се стига до цялостните резултати – те се оказват катастрофални, а клиентите се чувстват предадени. Няколко месеца по-късно от Кока Кола обявяват завръщането на оригиналната формула.


Nintendo – Virtual Boy

Преди да пуснат Virtual Boy на пазара Нинтендо я представят почти като преносимо устройство, с виртуална реалност и 3D графика. Освен това играта е разработена от легендарния Гънпей Йокой, участвал вече в разработките на класически аркадни игри. Но когато Нинтендо започват закъсняват със също толкова рекламирания Nintendo 64, те прибързано пускат на пазара пълната с недостатъци конзола Virtual Boy. В нея има твърде малко игри, освен това дисплеят причинява главоболие у всички. Нещо заради което от Нинтендо излизат със съвет да се редуват 30 минути игра с 15 минути почивка! Провалът на продукта кара Гънпей Йокой да напусне компанията, а година по-късно, той загива в автомобилна катастрофа.
Webvan

Една от първите онлайн компании, забогатяха от бума на доткомите. До момента, в които не се появява лъскав изпълнителен директор и плана му за разширяване на дейноста в 26 града за нула време. Действително компанията успява да събере предварителен капитал, които може да се сравнява с този на Amazon. Първото публично излагане на акции излиза на 375 милиона. Но Webvan искат да станат милионери веднага и така пропускат важните концепции в бизнеса – постепен растеж и опит в бранша. След две години компанията фалира.

Fashon Cafe

Hard Rock Cafe отваря през 1971 година. Собствениците му обаче изчакват още десет години, преди да започнат да се разрастват глобално. Веригата има тежки времена, но оцелява. За разлика от топ моделите: Клаудия Шифър, Наоми Кембъл, Ел Макферсън и Кристи Търлингтън, които с нищо не могат да се похвалят със същото. Нищо, че в тяхното Фешън кафе се включва и италианския ресторантьор Томазо Бути. Въпреки, че тяхното заведение започва да се разраства със скоростта на светлината, след няколко години веригата се разпада. Същото става и с други две заведения на знаменитости Country Star и Motown Cafe, по това време „Планета Холивуд“, вече е преживяла два фалита.

топ


ЛЮБИМА МИСЪЛ:

Не е самотен този който си няма никого, самотен е този който не знае да обича!
февруари 2017
M T W T F S S
« Ян    
 12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728  
Creative Commons License
Произведението произведение ползва условията на Криейтив Комънс договор. Photobucket Tyxo.bg counter Блогосфера
Wikipedia
Locations of visitors to this page Site Meter website counter

Blog Stats

  • 1,303,868 hits

Flickr Photos

Lightning Strikes near Le Brévent

Още снимки

ЛЮБИМА МИСЪЛ:

Не е самотен този който си няма никого, самотен е този който не знае да обича!

%d bloggers like this: