Човекът – развиващото се социално животно

 По имейла получих писмо от Point – една читателка на моя блог за което й благодаря от сърце. Проблема който тя ми обясни е, че според нейни наблюдения, родителите на деца с церебрална парализа не насърчават детето им да се развива психически и физически. Те не се отнасят към него като обикновен зрял човек, а ми прекалено много се грижат за него и го третират като малко дете-инвалид. А точно тези деца, могат да постигнат много неща в живота, също така и да се борят с трудностите му. Защото всички знаем един ден какво ще стане с тези деца, когато родителите им починат. Тогава как ще се справят сами изведнъж хвърлени в живота, вече на зряла възраст и кой ще се грижи за тях. Ето целият текст на Point, публикуван без съкращения:


Някога имаше книга с такова заглавие „Човекът – социално животно”, но тук въобще нямам намерение да говоря за нея. Думата ми е за друго – за „другите” и „различните”,  хората с някакъв проблем, тези,  за които в обществото ни все по-често се говори, измислят се най-различни проекти, изнасят се благотворителни мероприятия, които ни убеждават, че имат за цел да им помогнат и т.н. Тук обаче няма да засегна и това,  нито ще задавам въпроса: „Кой и колко направи за тях?”.

Проблемът е, че все още наистина ги определяме като „различни”, дори, когато са най-близките ни същества и често изпитваме вина, че не са „като нас”.  Това се отнася и за родителите или може би особено за тях – някои вечно се опитват да опазят своето дете с проблем, вечно смятат, че то не може да се справи с неща, които са присъщи за останалите и все се стремят да бъдат похлупака, който да го защити от опасния външен свят.

Познавам хора, които имат ДЦП. Не съм лекар, но церебралната парализа не мога да я сбъркам – приклекналата влачеща се походка със събрани колена, понякога проблеми, свързани с движенията на ръцете или говора, или пък всичко накуп. За сметка на това разсъдъкът на тези хора не е пострадал ни най-малко и те често са много интелигентни.

 Може би поради това, че може да бъдат нестабилни при придвижване, родителите, и най-вече майките, постоянно се боят, че детето им ще падне, ще се удари, ще се умори и т.н. Те не смеят да го пуснат навън само или ги е страх, ако трябва да измине дълги разстояния самостоятелно,  дори повечето време да пътува с градски транспорт. Това се случва даже, когато въпросното дете е вече голям човек и отдавна е излязло от възрастта на 3-годишните.

Резултатът от тази хиперпротективност обаче всъщност не помага, а по-скоро вреди – човек става малко или много несамостоятелен и вечно зависим от другите, а понякога от прекомерно пазене ситуацията толкова много се усложнява, че поради липсата на достатъчно социални контакти той се превръща в затворено същество, неспособно да се справи с каквото и да било само. / Това са мои лични наблюдения, базирани на съвсем истински истории, но тук няма да изпадам в абсолютно никакви подробности/. Решението в случая е едно: даже придвижването да е трудно, изминаването на едно планирано разстояние без никаква помощ би било малка победа, нещо, което би  вдъхнало увереност и би дало сили за още поредни опити за справяне с недружелюбния градски пейзаж.

Това е само един пример, но мога да дам и други – моя позната има с проблеми със слуха. Тя никога не е посещавала специализирано училище, а е била в съвсем обикновено такова. Резултатът от това упражнение е, че може да чете по устните, развила е говора си и не ползва езика на жестовете /който междувпрочем не владее/. Разбира се, артикулацията й е много далеч от брилянтната, но се е научила да бъде самостоятелна,  да живее с другите, да общува с тях и не е затворена само в рамките на своята общност.

Естествено, има различни заболявания и всеки човек с проблем се нуждае и от специфични грижи, затова посочените от мен илюстрации не могат да обхванат всички, но аз нямам за цел това. Идеята ми е базирана на една проста и известна приказка: за да се научиш да плуваш, трябва да те хвърлят в дълбокото. Вярно, може никога да не станеш най-добрия плувец на планетата, може дори да не си в десетката или в стотицата, но няма да се удавиш и ще преплуваш дистанцията, а освен това ще измислиш и свой начин, който да ти е най-удобен.

В човека е заложено винаги да се развива и да върви напред./ Ако не беше така. още щяхме да висим по клоните, нали?:)/ „Различните” и „другите” също го правят, справят се трудностите, както могат и се приспособяват към живота. За целта обаче се нуждаят да бъдат насърчавани, а не да бъдат пазени и спирани. Човекът наистина е социално животно и се учи най-добре, когато наблюдава и се състезава с останалите, когато има с какво да се сравни и към какво да се стреми.

Advertisements

2 Responses to “Човекът – развиващото се социално животно”


  1. 1 Point ноември 25, 2007 в 11:57 pm

    Albinos, ти нещо май не си ме разбрал правилно. В моя текст не става дума за децата с ДЦП като цяло и не за всички родители изобщо. Искам да кажа, че НЯКОИ се боят да оставят детето си да се развива самостоятелно като това не зависи от конкретното заболяване, т.е. то може и да не е ДЦП, а нещо съвсем друго. Има и семейства, които правят всичко възможно наследникът им да не се чувства ощетен и го насърчават да напредва.
    В това, което ти изпратих, просто обърнах внимание на обратния случай – когато поради някаква причина – страх, вина или може би нещо друго – родителите изолират децата си. Естествено, те не го правят нарочно – просто смятат, че постъпват по най-добрия начин, наистина са убедени, че потомците им няма да се справят в дадени ситруации и играят ролята на пазач, която определят като необходима грижа. Не мога да виня тези хора, защото никак не им е лесно, но имам наблюдения докъде води всичко това, особено ако се прекалява, затова просто реших да погледна на проблема за хората с увреждания от малко по-различен от обичайния ъгъл.

    Like

  2. 2 albinos ноември 26, 2007 в 12:16 pm

    Point разбрах те какво искаш да кажеш 🙂

    btw Изтрих ти трите коментара защото се повтарят като горния

    Like


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s




ЛЮБИМА МИСЪЛ:

Не е самотен този който си няма никого, самотен е този който не знае да обича!
ноември 2007
П В С Ч П С Н
« Окт   Дек »
 1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930  
Creative Commons License
Произведението произведение ползва условията на Криейтив Комънс договор. Photobucket Tyxo.bg counter Блогосфера
Wikipedia
Locations of visitors to this page Site Meter website counter

Blog Stats

  • 1,357,591 hits

ЛЮБИМА МИСЪЛ:

Не е самотен този който си няма никого, самотен е този който не знае да обича!

%d bloggers like this: