Човекът – развиващото се социално животно

 По имейла получих писмо от Point – една читателка на моя блог за което й благодаря от сърце. Проблема който тя ми обясни е, че според нейни наблюдения, родителите на деца с церебрална парализа не насърчават детето им да се развива психически и физически. Те не се отнасят към него като обикновен зрял човек, а ми прекалено много се грижат за него и го третират като малко дете-инвалид. А точно тези деца, могат да постигнат много неща в живота, също така и да се борят с трудностите му. Защото всички знаем един ден какво ще стане с тези деца, когато родителите им починат. Тогава как ще се справят сами изведнъж хвърлени в живота, вече на зряла възраст и кой ще се грижи за тях. Ето целият текст на Point, публикуван без съкращения:

Някога имаше книга с такова заглавие „Човекът – социално животно”, но тук въобще нямам намерение да говоря за нея. Думата ми е за друго – за „другите” и „различните”,  хората с някакъв проблем, тези,  за които в обществото ни все по-често се говори, измислят се най-различни проекти, изнасят се благотворителни мероприятия, които ни убеждават, че имат за цел да им помогнат и т.н. Тук обаче няма да засегна и това,  нито ще задавам въпроса: „Кой и колко направи за тях?”.

Проблемът е, че все още наистина ги определяме като „различни”, дори, когато са най-близките ни същества и често изпитваме вина, че не са „като нас”.  Това се отнася и за родителите или може би особено за тях – някои вечно се опитват да опазят своето дете с проблем, вечно смятат, че то не може да се справи с неща, които са присъщи за останалите и все се стремят да бъдат похлупака, който да го защити от опасния външен свят.

Познавам хора, които имат ДЦП. Не съм лекар, но церебралната парализа не мога да я сбъркам – приклекналата влачеща се походка със събрани колена, понякога проблеми, свързани с движенията на ръцете или говора, или пък всичко накуп. За сметка на това разсъдъкът на тези хора не е пострадал ни най-малко и те често са много интелигентни.

 Може би поради това, че може да бъдат нестабилни при придвижване, родителите, и най-вече майките, постоянно се боят, че детето им ще падне, ще се удари, ще се умори и т.н. Те не смеят да го пуснат навън само или ги е страх, ако трябва да измине дълги разстояния самостоятелно,  дори повечето време да пътува с градски транспорт. Това се случва даже, когато въпросното дете е вече голям човек и отдавна е излязло от възрастта на 3-годишните.

Резултатът от тази хиперпротективност обаче всъщност не помага, а по-скоро вреди – човек става малко или много несамостоятелен и вечно зависим от другите, а понякога от прекомерно пазене ситуацията толкова много се усложнява, че поради липсата на достатъчно социални контакти той се превръща в затворено същество, неспособно да се справи с каквото и да било само. / Това са мои лични наблюдения, базирани на съвсем истински истории, но тук няма да изпадам в абсолютно никакви подробности/. Решението в случая е едно: даже придвижването да е трудно, изминаването на едно планирано разстояние без никаква помощ би било малка победа, нещо, което би  вдъхнало увереност и би дало сили за още поредни опити за справяне с недружелюбния градски пейзаж.

Това е само един пример, но мога да дам и други – моя позната има с проблеми със слуха. Тя никога не е посещавала специализирано училище, а е била в съвсем обикновено такова. Резултатът от това упражнение е, че може да чете по устните, развила е говора си и не ползва езика на жестовете /който междувпрочем не владее/. Разбира се, артикулацията й е много далеч от брилянтната, но се е научила да бъде самостоятелна,  да живее с другите, да общува с тях и не е затворена само в рамките на своята общност.

Естествено, има различни заболявания и всеки човек с проблем се нуждае и от специфични грижи, затова посочените от мен илюстрации не могат да обхванат всички, но аз нямам за цел това. Идеята ми е базирана на една проста и известна приказка: за да се научиш да плуваш, трябва да те хвърлят в дълбокото. Вярно, може никога да не станеш най-добрия плувец на планетата, може дори да не си в десетката или в стотицата, но няма да се удавиш и ще преплуваш дистанцията, а освен това ще измислиш и свой начин, който да ти е най-удобен.

В човека е заложено винаги да се развива и да върви напред./ Ако не беше така. още щяхме да висим по клоните, нали?:)/ „Различните” и „другите” също го правят, справят се трудностите, както могат и се приспособяват към живота. За целта обаче се нуждаят да бъдат насърчавани, а не да бъдат пазени и спирани. Човекът наистина е социално животно и се учи най-добре, когато наблюдава и се състезава с останалите, когато има с какво да се сравни и към какво да се стреми.

Advertisements