Още от малък знаех, че циганите идват от Индия и тогава се питах защо не са се върнали там или защо не си направят своя собствена държава, като евреите например. Много години след това в университета се наложи да правя курсова работа за този етнос и така научих много за произхода и появата на циганския народ по нашите земи. Тяхната история е следната.
Според някои хипотези, циганите произхождат от най-низшите индийски касти (рома, пара) и от различни малки племена и номадски групи от същия регион. От 5-6 век техните племена напускат родните си места, насочват се на запад и продължават да скитат из Пакистан, Афганистан и Персия още няколко века. Едно от предположенията за причините за тяхното разселване е свързано с нашествията на белите хуни (евталитите) от Средна Азия през 5-6 век и падането на Гуптската династия. Други автори свързват преселенията им с арабските нашествия през 7-8 век. Според повечето лингвисти след 6 век започва и обособяването на циганския език, изпитал влиянието на редица други — персийски, арменски, гръцки. В Персия цигани за пръв път идват през 224 – 241 година сл. Хр., търсейки работа в двора на шах Ардашир І Папак. На територията на днешен Иран те се разделят на два основни диалектни клона — бен и пхен (според собствената им дума за сестра). Носителите на бен-диалектите остават в Средния Изток, а останалите поемат на запад и на север, при което се обособяват редица нови диалекти.
През 661 година в рамките на Арабската империя са отведени множество индийци (зоти) в Месопотамия. През 670 и около 710 халифите Муавия І и Уалид І разселват зоти от Басра и Месопотамия като цяло в Антиохия. През 820 година зотите създават своя независима държава на територията на Месопотамия, което води до четиринайсет-годишен конфликт с Арабската империя, приключила с победа за арабите. Зотите се заселват в пограничния град Айнзабра, през 855 година при битката край Айнзабра арабите търпят поражение от гърците. В плен във Византия са отведени множество зоти.
Към 8 век циганите навлизат в азиатските владения на Византийската империя, а към 10 век те вече са в Египет и Северна Африка. Дошли в Египет, циганите се смесват със скитащи коптски племена, възприемат от тях старохристиянските догми и усвояват умението да гадаят и да предсказват бъдещето. И до днес едно от названията на циганите на Балканите (в Република Македония и някои райони на България) е „гюпци“ (египтяни). Английската дума gypsies също предполага египетския път на циганите (от Egyptians «египтянини») (Същото важи за испанската дума за циганин „gitano“ и др.). От Египет, през Егейските острови и Гърция, през 11 век циганите попадат в Европа, а през 14 век вече скитат из повечето европейски страни.
Съдбата им в техните приемни родини не е лека: известно е, че в повечето страни с циганско присъствие както основното население, така и циганските малцинства поддържат съзнателна изолация едни от други в много области от своя живот. Често дистанцията се превръща в дискриминация.
В България има група на турски цигани, която по антропологическите си черти напомня по-скоро дравидски тип, отколкото индоевропейски. Съхранилата се групова организация повтаря и консервира характерни черти на индийската каста. Характеристиките на циганската група отговарят напълно на чертите на подразделенията на кастите – индийските джати.
Настанали се масово на Балканите през ХIII – ХIV в., през ХІХ в. те са вече отколешни съжители на разнородното население, обитаващо европейската част на Османската империя, и въпреки това продължават да заемат най-ниските стъпала на социалната йерархия – и властите, и отделните конфесионални и етнически групи приемат с недоверие циганите. Социалният им статус не зависи от това дали са уседнали или чергари, дали са християни или мюсюлмани.
Причините за това положение на циганите могат да се търсят най-вече в непоследователното им религиозно поведение и еклектичната им култура. Изключително адаптивни, те бързо усвояват езика и някои религиозни ритуали на заобикалящите ги етнически групи, като показват определено предпочитание към религията на доминиращите. Предимно християни до завладяването на полуострова от османците, те скоро приемат религията на завоевателя и през ХІХ в. броят на циганите мюсюлмани значително надхвърля този на християните. Вътрешногруповата едногамия, от друга страна, гарантира запазването на собствения език, семейната организация и традиционните занятия.
Фактът, че културата им е безписмена, винаги поставя циганите в неравностойно положение спрямо големите конфесионални и етнически общности в рамките на Османската империя. Практикуваната от тях религия остава в сферата на ритуала и няма връзка с по-високи теологични пластове. В циганската религиозно-обредна система спокойно съжителстват мюсюлмански и християнски празници, но представите им за добро и зло идват не толкова от свещените книги, колкото от собствени предмонотеистични митологични и религиозни конструкции. Всичко това е повод за постоянно пренебрежение и санкции от страна на двете големи монотеистични религии, християнството и исляма.
Тези особености на циганската култура определят и уникалното положение на групата в социалната структура на Османската империя. Независимо коя религия изповядват – християнството или исляма, циганите плащат определения от шериата данък на неверниците – джизие. Циганите мюсюлмани нямат право да стават мюсюлмански духовници, нито да служат като воини в армията на султана. Нерядко в данъчните регистри те се записват с пояснението “циганин, който се нарича мюсюлманин”. В отделни случаи, когато някой циганин мюсюлманин пледира пред кадията срещу заплащането на джизие, той е принуден да доказва, че редовно изпълнява предписанията на исляма и че няма нищо общо с другите цигани. Въпреки обичайната практика постъпленията от джизието да се използват за нуждите на армията, в повечето случаи сумите, събрани от циганите, се предоставят на отделни джамии и имарети.Със същото недоверие към циганите се отнася и православната църква. Още от предосманско време тя ревниво брани паството си от досега с циганите. В послание на патриарх Атанасий І (1289-1293; 1303-1309) на вярващите се препоръчва да избягват циганите, които имат дяволски умения и предразполагат хората към извършване на грехове. В някои от номоканоните пък изрично е записано, че “цигани срещу цигани свидетелствуват, но не и срещу други”. Утвърдено чрез законите от политическите и религиозните власти и наложено в практиката, това отношение до голяма степен предопределя образа, който другите – било българи, било турци, било гърци, било евреи, си създават за това население.
Според най-разпространената версия, в България циганите идват през 11-12 век през Византия. Някои автори обаче (Найден Шейтанов, Елена Марушиакова и Веселин Попов) приемат, че в началото на 9 век в Тракия са се заселили „атцингани“ заедно с павликяните от Мала Азия.
Цигански общности В България циганските общности се делят на различни групи и подгрупи, различаващи се предимно по говоримия от тях диалект и традиционен мъжки занаят. Основните групи са значително обособени една от друга (макар че след 1989 г., особено с навлизането на протестантските деноминации, се наблюдава отваряне и екзогамни бракове – предимно в големите градски махали). Подгрупите обаче не са така ясно диференцирани и е възможно да бъдат променине в хода на индивидуалния жизнен цикъл в зависимост от смяната на занаята или района на местоживеене. Между различните субгрупи в дадено селище обикновено има някаква йерархия (която в дргуо селище може да изглежда в точно противоположен ред), но не съществува ясна йерархия на национално ниво. (Пампоров, 2004)
Циганските групи имат консервативен характер. В големите многочислени уседнали цигански общности границите между групите са отсъпили място на цялостно циганско самосъзнание. В тези нововъзникнали общности част от предишните норми на живот и поведение са отпаднали, напр. „мешарето“, „купуване на булката“ и др., други обаче продължават да съществуват: ендогамия, чистота на кръвта, ранна женитба под влияние на родителите, девственост на булката и др. (Пашова, 2004).
Етнически групи
Влашки
Те са преминали на север на територията на Влашко от ХIV век насам и завърнали се в България след освобождаването им от робството през 1854 – 1857 г.; не влашки цигани – групи, останали в България още в периода на тяхното пристигане тук. Циганите в Североизточна България могат да бъдат разделени на две основни групи: първата е на отседнали цигани, които от своя страна се делят на две подгрупи според религията си (мюсюлмани и християни), с вътрешни подразделения съобразно професионалната им специфика и втората – чергари, разделени по същия принцип на мюсюлмани и християни и съответно според професията им.
Лударите (или Рудари) се самоидентифицират като „власи“ или „румънски цигани“. Говорят диалект на румънския език. Според поминъка си те се делят на няколко подгрупи – в едната са урсарите (мечкари) и маймунарите, а в другата – лингурари (копанарите), които правят дървени лъжици (от където идва и името им: лингура (рум.) – лъжица) и копанки. До скоро урсарите обикаляха страната – предимно през топлия сезон – но в момента са останали само 2 семейства които практикуват мечкадарство, тъй като мечките им бяха откупени и интернирани в резерват „Белица“ от природозащитната организация „Четири лапи“
Калдерашя
Калдерашите са известни още като „сръбски“ или „унгарски“ цигани, „келдерари“, „калгараши“, „кардараши“ и „върбани“. Традиционната религиозна принадлежност на калдерашите в България е Източното православие, докато в Западна Европа и Северна Америка са католици. Името на тази циганска субгрупа произлиза от румънското „caldera“ – котел. Значителна част от тях идват в България в периода между Първата и Втората световни войни от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Северна Сърбия (Войводина). Биват заставени да уседнат през 1958 г. с постановление №258 на Министерския съвет, но реално продължават да чергарстват до 1975-76 г. Държат на строго групово обособяване, строго ендогамни, спазват старите цигански норми и правила на поведение. Поради спецификата на своя занаят – котларство и бакърджийство, те не образуват свои махали (макар че в последните 10 години подобни процеси се наблюдават във Варненско и Пловдивско) и живеят разпръснато предимно по села и малки градове. Калдерашите са субгрупата с най-много „барвале“ – големци, богати хора от циганските общности в страната. Известни са с това, че характерната професия при младите момичета е джебчийството, а при по-възрастните жени – хиромантията (врачуването на ръка). Специфичен потестарен орган за разрешаване на вътрешните конфликти между отелните членове и родове при калдерашите е т.нар. мешере (познато в Западна Европа като „kris“) – своеобразен трибунал ad hoc, характерен както за някои райони в Индия (т.нар. панчаят), така и за отделни селища в Източна Турция – от където вероятно произлиза и самата дума „мешере“ (Пампоров 2002).
Йерлии
Като най-многочислена квалификация е посочена междугруповата общност на т. нар. „йерлии“ (Марушиакова, Попов, 1993). Йерлии идва вероятно от турски (yerli – роден, местен). Разглеждат себе си „с висок морал и модерен манталитет“ в сравнение с други цигански групи. Най-големите и приблизително равни по численост са даскане рома („български цигани“) и хорахане рома („турски цигани“).
Хорохане-ром? са може би най-многобройните роми в България, но при голяма част от тях от десетилетия се наблюдава силен процес на турчеене, поради което те предпочитат да декларират себе си като турци и да използват турски език. Въпреки този процес съществуват и добре запазени разклонения на хорохане-рома като дръндари, къткаджии и др., които пазят своето самосъзнание и език.
Дасикане-рома са по-малобройни, но сред тях процесите на българизиране са далеч по-слаби. Съществуват добре запазени разклонения на дасикане-рома, напр. т.нар. влахички цигани, бургуджии, които ясно демонстрират ромската си принадлежност и наричат себе си „парпул-рома“ – „истински цигани“.
Дасикане рома са православни християни в по-ново време се наблюдава тенденция към протестантството, а хорохане рома са мюсюлмани. Вероятно по време на османското робство възникват и другите две наименования дасикане: в някои цигански диалекти „дас“ означава роб, оттам дасикане за робското положение на християните в османската империя. Йерархично тези две групи се делят според занаяти или диалектни особености на езика, като напр. живеещите главно по селата бургуджии, музиканти, кошничари, калайджии, джамбази и други (Пашова, 2004).
Други
Калдерашите са познати като „сръбски цигани“. Те са една от най-малобройните общности в България, но са най-разпространената в Западна Европа и Северна Америка. Сред тях има най-малко образовани, живеят на кланове. Джебчийството е чест занаят за жените от тази общност.
Днес страните с най-голямо циганско население са Румъния, България, Унгария, САЩ, Сърбия и Словакия. Общият им брой по света се оценява между 5 и 10 милиона души, като цифрата непрекъснато расте.
AVANGARDISCO № 2 
Вашият коментар