Заселване на евреите в Европа и България. Антисемитизъм

Защо са се заселили в Европа и как са дошли в България? Каква е историята на тази етническа група, която в момента в България обхваща около 2000 души. Защо са мразени и гонени? Каква е политиката на България спрямо евреите и какво е отношението на българите спрямо тях? Допринесли ли са с нещо на България и чувстват ли се българи, това са въпросите които ми се въртят от много време в главата. Затова реших да направя проучване и така да се запозная с историческите факти, които ще ми помогнат да си отговоря на тези въпроси.Първо накратко ще нахвърля уводно описание за заселването на еврейския народ по нашите земи.
Евреите се заселват масово в България през ХVI век, бягайки от преследванията на испанската Инквизиция. В средата на ХIХ век на Балканите живееят 70 000 евреи. През 1880 у нас те са 20 000, а в началото на ХХ век броят им достига 34 000, като в началото на 30-те числеността им надминава 50 000. В края на Втората световна война техният брой е около 44 000 души. Формирането на самостоятелна израелска държава става причината от нашата страна за Израел да се изсели огромна маса от еврейското население. Според някои изследователи това са приблизително 40 000 български евреи. Сега българските евреи са много малка част от българските граждани. Продължителното съжителство с българите става причина огромната част от тези хора да приема за майчин език българския. Българските евреи обитават главно столицата и големите градове като Пловдив, Варна, Бургас и др.

 Евреите на Балканския полуостров и в България

Евреите са сред народите, които са се заселили на Балканския полуостров преди стотици години. Важно доказателство за тяхното присъствие по земите на днешна България е камъкът от Ескус (село Гиген) с паметен надпис на латински от архисинагогус Йосиф от края на 2 в. след новата ера, и синагогата във Филипополис (Пловдив) с надпис на гръцки и рисунка на златен седмосвещник (менора) на цветната подова мозайка от трети и четвърти век от новата ера. Когато приключва периодът на късната античност и започват средните векове, появяват се известен брой еврейски общности на така наречените романьоти, част от които пристигат по времето на Първото българско царство от Византия. Втората компактна маса от еврейски заселници са ашкеназите, които през 11 в. се преселват от германските земи (Бохемия и Бавария) и Унгария най-вече поради религиозно преследване.

През 12 в. значителен брой еврейски търговци от Рагуса, Генуа и Венеция съставляват друга група, която приема, че условията във Второто българско царство са добри за нейната дейност. Важен исторически факт е, че царица Теодора /14 в./, съпруга на цар Иван Александър и майка на последния български средновековен владетел в столицата Търново Иван Шишман е еврейка, приела християнството. Двама известни равини заживяват във Видин (14 в.) – Моше Йевани и равин Шалом от Нойщад, който основава училище за равини.

След 1492 г. хиляди сефарадски евреи, изгонени от Испания и Португалия (1496-1497), се установяват в големите балкански градски центрове и в голям брой български градове, тогава под Османско управление. Сефарадите основават свои общности и допринасят със своето знание, опит и умения за местната икономика и културното развитие. През 1523 Йозеф Каро – учен, систематизирал еврейския религиозен закон, работи и преподава в Талмудската академия (Йешива) в Никопол. Месианското движение на Сабетай Зеви (през 17 в.) и Якоб Франк (през 18 в.) намира ревностни привърженици в София, където се установява Натан от Газа, както и в Никопол.

Голям брой евреи вземат присърце идеалите на Българското освободително движение. Имайки еднакви граждански права, гарантирани от Търновската конституция и международните спогодби, евреите в освободена България се радват на религиозна независимост. Те развиват икономическа, благотворителна, образователна, културна и други дейности посредством своите институции и организации. Ционизмът като национално движение се разпространява рано в страната и има много организирани последователи.

Евреите се държат като лоялни граждани, които не само че се бият и умират в редиците на Българската армия, но също така взимат и активно участие в различни сфери на обществения живот на страната. България е страната, където са родени Елиас Канети, Жул Паскин и Панчо Владигеров.

 История на еврейския народ

Първите сведения за еврейския народ датират от XIII век пр.н.е. и са открити върху Мернептахския камък, който показва, че те са населявали земите на Израел, където понастоящем е разположена и държавата Израел.

Там те развиват монотеистична религия юдаизъм. През XI век пр.н.е., под натиска на филистимците, израилтяните се обединяват под ръководството на един цар. Обединеното царство съществува от 1050 до 920 г. пр.н.е., когато се разделя на две – Царство на Израел (северната част от страната) и Царството на Юда (южната част). През 722 г. пр.н.е. асирианците завладяват северното царство и разгонват част от населението. Южното царство пада под ударите на Вавилон през 586 г. пр.н.е.

В резултат на завоевателни войни и последвали изселвания, започнали в VIII век пр.н.е., се формира и еврейска диаспора – евреи, които са пленени или бягат в Египет, Сирия, Месопотамия или Персия.

Благодарение на осъзнатата религиозна избраност и особено предназначение на своя народ евреите успели да оцелеят в условия, при които не един път загубват национално-политическата си идентичност.

Юдея е васално царство по време на Римската империя (завлядяна през 63 г. пр.н.е.), което постепенно се превръща в провинция. През 65 г.н.е. избухва въстание срещу римляните, потушено от императорите Веспериан и Тит Флавий. През 135 г. император Адриан потушава поредното еврейско въстание, като този път изгонва населението от Юдея и преименува територията от Юдея на Палестина.

 Заселване на евреите в Европа

Eвреите се заселват в Европа, като този процес се засилва особено след IV век н.е. Църквата успява да привлече в лоното си всички европейци едва през IX век н.е., като налага каноничното право сред европейските народи, вкл. и правилата за общуване с хората от други вероизповедания. В този смисъл е и наложената на практика забрана за общуване с евреите, които продължават да запазват своите религиозни обичаи и традиции и не се покръстват.

От друга страна, Църквата се вижда принудена да направи от евреите добри граждани, тъй като библейските принципи забраняват лихвата и единственият начин за финансови операции е те да се извършват със заеми от друговерци, но при предварително уговорени условия. Съдбата на евреите е различна в различните европейски страни и често зависи от конюнктурна политика.

В повечето страни евреите живеят в мир, но не след дълго все повече проблеми създава тяхното нежелание да се покръстят и да изповядват християнството – нещо, което Църквата започва да налага активно, особено след IX век н.е. Не е за пренебрегване и фактът, че евреите са сравнително заможни, което е предпоставка за редица владетели да конфискуват имотите им или да изискват „откупуване“ на мирното съществуване от страна на евреите.

В редица страни те са подложени на изселвания и преследвания, особено силни по време на кръстоносните походи. Така например, през 1290 г. на евреите е забранено да живеят в Англия (забраната отпада едва през 1655 г.). Обяснението за тези преследвания е в престъпленията, които се приписват на евреите. Те биват държани отговорни за престъпления, датиращи на хиляди години, както и за всяко природно или човешко бедствие. През XIII век евреите са обвинени за нашествието на монголските орди. 100 години по-късно евреите са обвинени за чумата, обхванала континента. През 1394 г. те са изгонени от Франция, а по-късно и от редица области в Германия, Италия и Балканите. Те намират приют в новите славянски държави, където различните религии се уважават и зачитат. Със себе си евреите донасят и немския език, който продължават да използват и до днес (идиш).

Църквата обаче продължава да се опитва да наложи християнството върху евреите, а съпротивата им довежда до различни ограничения на гражданските им права. Така се появяват и отделните квартали (гета) в градовете – само за евреи, както и отличителни знаци върху дрехите им (по-късно Хитлер заимства този опит по време на „Третия райх“). Това ги прави изкупителни жертви в обект на присмех и омраза от страна на съгражданите им.

Най-голямото изселване на евреите се осъществява от Испания през 1492 г., от Сицилия през следващата година, и от Португалия през 1496 г. Те намират подслон в земите на турската империя, прието от султан Баязид II.

 Евреите след освобождението от турско робство България

Следи за присъствие на евреи по българските земи са разпилени в най-различни и най често пъти противоречиви в твърденията са източници. Съществуват предложения, че семити (финикийци или юдеи) са обитавали земите на днешна България още преди новата ера. В Пловдив има открита Синагога от II век пр.н.е.

От новата ера до Освобождението първите доказателства за присъствието на евреите на Балканите датират от II век – това е камъкът от Ескус (село Гиген), с паметен надпис на латински от архисинагогус Йосиф. Синагогата в Пловдив (Филипополис) датира от III-IV век. По време на Първото българско царство пристигат и първите заселници от т.нар. евреи – романьоти. Втората компактна маса евреи, преселили се от Унгария, Бохемия и Бавария през XI век, са ашкеназите.Цар Иван Александър (1331-1371) се жени за еврейката Сара (приела християнската вяра под името Теодора), която е и майка на последния български цар Иван Шишман.През 1492 г. по българските земи пристигат първите бежанци от Иберийския полуостров. Голяма група от сефаради започва да устройва своите общности заедно и покрай романьотите в Никопол, София, Филипополис, Татар-Пазарджик. Сеферадските евреи стават определящият компонент в иначе разнородната мозайка, от която е съставено българското еврейство с преселници от Германия, Гърция, Италия, Южна Франция и др.
След Освобождението от турско робство, евреите в България се реализират в условията на толерантно отношение от страна на българите. Търновската конституция гарантира еднакви граждански права на всички общности в България, вкл. и на евреите.

Българските евреи участват активно в защитата на Отечеството през Сръбско-българската война, както и в Балканските войни. В началото на 30-е години в Еврейската болница (днес Ендокринологията) в София е открит паметник в памет на загиналите за свободите на България евреи.

В София е построена и най-голямата в Европа сефарадска синагога (открита на 9 септември 1909 г.)

 Евреите в България по време на Втората световна война

 Своеобразен връх в това отношение е спасяването на близо 50 хиляди евреи от изпращане в концлагерите в нацистка Германия. Планираната от правителството на Цар Борис III депортация на еврейското население е осуетена както от действията на Светия синод на Българската православна църква, така и в резултат на граждански протести. Съществена роля за спасяването на евреите има и официалната съпротива на част от депутатите в Парламента, организирани от заместник-председателя на Народното събрание Димитър Пешев, които изпращат остър протест до министър-председателя Богдан Филов.

Все пак, след приемане на Закона за защита на нацията (обн. ДВ на 23.01.1941 г.) и особено през време на Втората световна война, евреите в България са изселени в провинцията, а голяма част от мъжете са изпратени в трудови лагери. 11343 евреи, които са населявали новоприсъединените земи (след 1-ви март 1941 г.) към Царство България, обаче са изпратени за изтребление в концлагерите Катовице и Треблинка, Полша.  Още подробности за спасяването на българските евреи (на англ. език) могат да бъдат прочетени в сайта на посолството на Република България в САЩ.

След края на Втората световна война по-голямата част от българските евреи се изселва в Израел. През 1961-1962 г. държавата отнема всички имоти, принадлежали на еврейската общност. Собствеността им е възстановена след 10-и ноември 1989 г., с изключение на имота върху който е построен хотел „Рила“.

След демократичните промени се забелязва тенденция към зачестяване на проявите на антисемитизъм. Появяват се атаки срещу еврейските културни домове, гробища, както и срещу 134-о училище „Димчо Дебелянов“.

 

За антисемитизма и корените му

 Аз не съм евреин и смятам, че антисемитизма, расизма и ксенофобията са проява на най низшото у човека. В 21 век човечеството трябва да се бори с тези лоши качества и най вече с предразсъдъците. Мечтата ми е един ден проблемите с расизма и ксенофобията да не съществуват повече и всички раси и националности да живеят заедно. Създадени сме на тази земя с еднакъв биологичен произход и дребни различия като цвят на кожата и произход не би трябвало да е пречка за съвместното ни съжителство.

Попадна ми този откъс от тази книга и реших да го публикувам защото ми стана интересен.

Откъс от книгата „Защо евреите?” на ИК ВИТЛЕЕМ

 

Омразата към евреите е най-дълбоката омраза сред човечеството. Омраза към други групи хора винаги е съществувала, но никоя друга омраза не е била така повсеместна, така дълбока и така постоянна като антисемитизма.

Юдеите са били обект на омраза от езически, религиозни и светски общества. Фашистите са обвинявали евреите, че са комунисти, комунистите са ги заклеймявали, че са капиталисти. Евреите, които живеят в нееврейски общества, са обвинявани в „двойствена” преданост, а евреите, които живеят в еврейска общност, са обвинявани, че са „расисти”. Бедните евреи са тормозени, а от богатите евреи всички се възмущават. Евреите са заклеймявани едновременно като безродни космополити и етнически шовинисти. Асимилираните евреи са наричани „шестият пръст на ръката”, а тези, които се държат един за друг, пораждат омраза, че остават отделени от останалите. Стотици милиони хора са вярвали – а в арабския свят мнозина и днес вярват – че евреите пият кръвта на неевреите, че предизвикват чума и тровят водата в кладенците, че тайно кроят как да завладеят целия свят, че те са убили Бога.

Повсеместността на антисемитизма се потвърждава от безброй факти, като най-силният от тях е, че евреите са били изгонени от толкова много страни в европейските и арабските общества, в които са живеели. Евреите са били прогонени от Англия през 1290 г., от Франция – през 1306 г. и 1394 г., от Унгария – между 1349-1360 г., от Австрия – през 1421 г., от различни места в Германия – между ХІV-ХVІ в., от Литва – през 1445 г. и 1495 г., от Испания – през 1492 г., от Португалия – през 1497 г., от Бохемия и Моравия – през 1744-45 г. Между ХV в. и 1772 г. на евреите не е било позволено да влизат в Русия; а когато най-накрая са ги допуснали, са ги ограничили да живеят само в една област – в очертанията на едно поселение. В периода 1948-1967 г. почти всички евреи от Алжир, Египет, Ирак, Сирия и Йемен са избягали от тези държави от страх за живота си.

Дълбочината на антисемитизма се доказва с честотата, с която враждебността срещу евреите е преминавала далеч отвъд дискриминацията и е избивала в трайно насилие. В повечето общества, където са живели, в даден момент евреите са били обект на побои, мъчения и даже убивани, просто защото са били евреи. В имперска Русия през ХІХ в. и началото на ХХ в. пребиването и убиването на евреи е било толкова често явление, че е измислена нова дума – погром – която да описва тези събития. А за антисемитите извършители погромите са били от такава значимост, която се е равнявала на спасяването на Русия.

Няколко са случаите, при които дори пребиването и избиването на еврейски общности не се е смятало за достатъчно. Антисемитските страсти са се разпалвали така дълбоко, че само едно действително изтребление на еврейския народ би разрешило това, което антисемитите наричат „еврейски проблем”. Основният източник за древната еврейска история, Библията, описва два опита за унищожението на еврейския народ – от Фараона и египтяните (Изход 1:15-22) и от Аман и персите (книгата Естир). Вярно е, че достоверността на тези библейски разкази не е била нито доказана, нито опровергана от небиблейски източници, но малцина биха оспорили предположението, че и в древността е имало опити за изтребването на юдеитe. Всъщност първата записана справка за юдеите в неюдейски източник (Стълбът на Мернефта), написан от египетски цар около 1220 г. пр. н. е., гласи: „Израел вече не съществува.”

Еврейските писмени паметници от най-ранни векове до днес изобилстват с доклади за опити от неевреи да унищожат еврейския народ. Псалм 83:5 описва враговете на евреите като автори на геноцида (избиването на цял един род – бел. прев.): „…Елате, нека ги изтребим, та да не бъдат народ, та името Израел вече да не се помни.” Колко несигурно е било оцеляването на евреите в собствените им очи се вижда от древната, цитирана всяка година, пасхална еврейска Агада: „Във всяко поколение те се изправят срещу нас, за да ни унищожат.”

В три случая през последните 350 години са били провеждани такива кампании срещу евреите: кланетата на Хмелницки в Източна Европа през 1648-1649, изтреблението на евреи из цяла Европа от нацистка Германия между 1939 до 1945 г. и опитите на нейните врагове еврейската държава – още от самото й създаване – да бъде премахната.

Поради ред причини днес кланетата на Хмелницки  са събитие, недобре познато сред евреите и напълно неизвестно сред неевреите – може би защото Холокостът засенчва всички предишни страдания на евреите. Без да бъдат отричани уникалните страни на нацисткия Холокост, има редица значителни прилики между него и кланетата на Хмелницки. И в двата случая всички евреи, включително и малките деца, са набелязани да бъдат избити; обикновеното население почти винаги се включва в нападенията, а мъченията и падението на евреите са били неделима част от делата на убийците. Тези характеристики са доказани от следното тогавашно описание на типично клане тип Хмелницки:

„Кожата на някои от евреите беше одирана от тях и плътта им бе хвърляна на кучетата. Ръцете и краката на други бяха отрязвани и хвърляни на пътя, където ги газеха колелата на каруците и бяха тъпкани от копитата на конете… А мнозина бяха погребани живи. Много деца бяха клани в скута на майките им и много деца бяха разкъсвани на две като риба. Разпаряха коремите на бременните жени, взимаха неродените им бебета и ги хвърляха в лицата на майките им. После раздираха коремите на някои от тях, поставяха жива котка вътре в корема им и ги оставяха живи, като преди това отрязваха ръцете им, за да не могат да махнат живата котка от корема си…и нямаше неестествена смърт по света, която те да не им причиниха”.

Постоянството (както и дълбочината) на антисемитизма е засвидетелствано от натрапчивото внимание, отдавано от антисемитите на „еврейския проблем” през вековете. Почти всяка по-голяма страна с многочислено еврейско население в един или друг период от време е смятала тази група за свой враг, макар еврейското население никога да не е представлявало повече от един малък процент от общото население на същата страна. За Римската империя през първи век, за европейския християнски свят в продължение на повече от петнадесет века, за нацисткия Райх, за Съветския съюз, за арабите и най-вече за мюсюлманския свят евреите са били или все още са смятани за нетърпима заплаха.

Евреите са възприемани за толкова опасни, че дори и след тяхното прогонване или унищожаване омразата и страхът от тях остават. Изобразяването на евреите като ритуални убийци на малки деца християнчета в „Приказката на игуменката” от сборника „Кентърбърийски разкази” на Чосър сто години след изгонването на всички евреи от Англия показва продължителността на антисемитизма. По същия начин е и триста години след изгонването на евреите – във „Венецианският търговец” на Шекспир, където евреите са охарактеризирани като лихвари, които копнеят да осребрят своята лихва в натура – чрез човешка плът. Най-близкият във времето пример е в Полша през 1968 г., когато най-важната тема за полските медии – радио, телевизия и вестници, бе „разобличаването на ционистите  в Полша”. При тридесет и три милиона полски граждани през 1968 г., евреите наброяват двадесет хиляди, което прави по-малко от 0,15% от общия брой на населението.

Как да бъдат обяснени повсеместността, дълбочината и постоянството на антисемитизма? Защо е тази омраза и страх към хора, които никога не са съставлявали нещо повече от едно незначително малцинство сред онези, които най-много са ги мразели и са се страхували от тях? Защо почти винаги и почти навсякъде точно евреите?

Много отговори са предложени от учените. Те включват най-често икономически фактори, необходимостта от изкупителна жертва, етническа нетърпимост, омраза към чужденци, негодувание от охолството и професионалните успехи у евреите, религиозен фанатизъм. Но в края на краищата тези отговори не обясняват антисемитизма; обясняват само кои фактори го изострят и причиняват изригване на антисемитизъм при дадени обстоятелства. Нищо не обяснява повсеместността, дълбочината и постоянството на антисемитизма. Всъщност ние не срещнахме нито едно изследване на това явление, което дори да се опита да предложи общо обяснение на омразата към евреите. Приблизително всички изследвания на антисемитизма се състоят почти единствено от исторически разкази, което очевидно посочва липсата на обща причина за съществуващия антисемитизъм.

Ние отхвърляме този подход. Да пренебрегнеш или да отречеш, че има една основна причина за антисемитизма, противоречи както на здравия разум, така и на историческия опит. Антисемитизмът е съществувал прекалено дълго и в толкова много коренно различни култури, че не може да се обясни проблемът с една основна причина и/или да се твърди, че нови или типично местни фактори са причината антисемитизмът да изригне всеки следващ път. Факторите, специфични за дадено общество, помагат да се даде сметка за начина или времето, в което се надига антисемитизмът. Но те не обясняват неговото битие – защо въобще съществува антисемитизмът? Ще дадем само един пример: икономическата депресия в Германия през двадесетте и тридесетте години на ХХ в. помага да се обясни защо и кога нацистите идват на власт, но не и защо нацистите мразят евреите, да не говорим защо са искали да убият всички евреи до един. Спадовете в една икономика не обясняват газовите камери.

Самата логика в страстите, които евреите пораждат, изисква логично обяснение. Древните египтяни, гърци, римляни, средновековните и много от съвременните християни и мюсюлмани, нацистите и комунистите имат може би само едно общо нещо: всички те в определен момент са смятали евреите за свой враг, а често и за своя най-голям враг. Защо?

Сред евреите този въпрос е поставян единствено в нашето съвремие. Досега евреите никога не са питали: „Защо евреите?” Знаели са защо. През цялата си история евреите са разглеждали юдеоомразата като неизбежно следствие от своята еврейска идентичност. Противно на модерните разбирания за антисемитизма, вековното еврейско тълкуване на антисемитизма поставя общоприето обяснение за омразата към евреите – юдаизма, т. е. Бога на юдеите, законите, народа и твърдението за тяхната богоизбраност. Историческите архиви, както ще покажем, потвърждават традиционната еврейска гледна точка, че евреите са мразени поради юдейски фактори. Съвременните опити да се деюдеизира омразата към евреите и/или тя да се припише на икономически, социални или политически причини и да се смята за универсална само при поредния случай на фанатизъм противоречат както на фактите от еврейската история, така и на историческото еврейско разбиране на антисемитизма.

Антисемитите не мразят евреите, защото евреите се радват на охолен живот – бедните евреи винаги са били мразени; или понеже са силни – слабите евреи винаги са привличали антисемитите побойници; или защото евреите вероятно са неприятни хора – геноцидът не се поражда поради характера на човек; или защото управляващата класа съсредоточава работническото недоволство върху евреите – предкапиталистическите или некапиталистическите общества като Съветския съюз, други комунистически страни или различни страни от Третия свят са били значително по-антисемитски от капиталистическия свят. Антисемитите мразят евреите, понеже евреите са евреи. Християните антисемити престават да мразят богатите евреи, когато последните станат християни. Мюсюлманите антисемити прегръщат евреите, които приемат исляма. Същото се отнася буквално за всички останали антисемити с изключение на нацистите, което ще обсъждаме по-нататък в книгата.

Какво в юдаизма предизвиква враждебност срещу евреите? Има четири отговора:
•    Хиляди години юдаизмът се състои от четири компонента: Бог, Тората, Израел и богоизбраността; т. е. че Бог е представен чрез евреите, еврейските закони, еврейския народ и вярата, че евреите са Божият избран народ. Еврейската преданост към всеки един от тези компоненти е била главният източник на антисемитизъм, защото това не само е представяло евреина като външен човек (аутсайдер), но което е по-важното: често е бил възприеман от неевреите като предизвикателство към законността на техният бог(-ове), закон(-и), национална привързаност и/или национална стойност.

Като заявяват, че признават само един-единствен Бог на цялото човечество, което предполага невалидността на бога на всеки друг, евреите влизат в историята – и оттогава често са във война с най-дълбоките вярвания на другите народи. Антисемитите мразят евреите и защото евреите живеят по своя всеобхващащ сбор закони. И тъй като отстояват своята национална идентичност, евреите засилват антисемитските страсти и сред онези, които възприемат тази идентичност като застрашаваща тяхната собствена идентичност.

•    Ако казаното по-горе не е достатъчно, юдаизмът от най-стари времена държи на факта, че евреите са избрани от Бога да изпълнят мисията да доведат света при Бога и Неговия морален закон (т. е. етически монотеизъм). Това учение, че евреите са богоизбрани, е било водеща причина за антисемитизъм.

•    От най-ранни дни raison d’être (причината за съществуването – бел. прев.) на юдаизма е била да промени света към по-добро – по думите на древна юдейска молитва, която се произнася ежедневно: „да [поправи и] възстанови света под управлението на Бога”. Този опит да промени света, да предизвика боговете, религиозни или светски, на обществата около тях и да отправи морални изисквания към другите (дори когато това не е направено изрично от името на юдаизма) често е било източник на напрежение.

•    Като резултат от отдаването си на юдаизма евреите имат по-висок стандарт на живот, отколкото техните неевреи съседи в почти всяко общество, в което са живеели. Например евреите почти винаги са били по-добре образовани; животът на еврейските семейства обикновено е бил по-стабилен; евреите са си помагали повече, отколкото техните неевреи съседи са си помагали един на друг; далеч по-малко еврейски мъже са ставали пияници или са биели жените си, или са изоставяли децата си. В резултат от всички тези фактори качеството на живот на средностатистическия евреин, без значение колко е беден, е по-висок в сравнение с този на неевреина в същото общество (вж. глава ІV).

Този по-висок стандарт на живот, както ще покажем, е пряк резултат от юдаизма и, както би могло да се очаква, предизвиква дълбока завист и враждебност сред много неевреи.

И тъй като юдаизмът е първопричината за антисемитизма, евреите, с изключение на жертвите на расови или етнически предразсъдъци, са могли в почти всеки случай на антисемитизъм, с изключение на нацизма, да избягат от преследванията. От хиляди години дори до днес евреите, които изоставят своята юдейска идентичност и приемат религията и националната идентичност на мнозинството, престават да бъдат преследвани .

Поради тези причини, евреите винаги са възприемали антисемитизма като отговор, колкото и безнравствен да е, на юдаизма. Ето защо, повечето евреи до периода на нашето съвремие и повечето религиозни евреи и в днешни дни биха описали убитите от антисемитите евреи не като жертви на етнически предразсъдъци, а като загинали al kiddush hashem, т. е. мъченици, осветили името на Бога пред света.

Щом човек разбере защо юдаизмът катализира антисемитизма, уникалната универсалност, дълбочината и постоянството на омразата към евреите също става разбираема. Това обяснява далеч повече от икономическите трудности или расовите предразсъдъци създаването на враждебност, която често включва мъчения на деца или избиване на цели общности. Само хора, които представляват заплаха към съкровенните ценности, упованието и вярванията на други, могат да предизвикат универсална, дълбока и дълготрайна омраза. Ето защо тоталитарните режими, религиозни или светски, неизбежно са антисемитски. Тоталитарните режими по правило целят пълен контрол над живота на техните граждани и затова никога не толерират неконтролиран израз на религиозна или национална идентичност, и двете от които са част от юдаизма. Когато корените на антисемитизма биват веднъж разпознати, единствените решения на „еврейския проблем”, така, както ги разбират антисемитите, са очевидни. Евреите трябва да бъдат обърнати в друга вяра, да бъдат изгонени или да бъдат убити. През осемдесетте години на ХІХ в. пълномощникът на руския цар в Светия синод и създател на руската правителствена политика по това време Константин Победоносцев заявява, че предлага именно този съвет: една трета от евреите, живеещи в Руската империя, да бъдат обърнати в християнството, една трета да бъдат изгонени и една трета да бъдат убити9.

Действително, през последните две хиляди години нееднократно това е хронологическата последователност на антисемитските деяния. Първо, опити да бъде сменена вярата на евреите. Когато те откажат, често са били изгонвани. Когато и изгонването не успее да разреши „еврейския проблем”, остава едно: „крайното решение”, което е точно името, дадено от нацистите на техния план за унищожаване на евреите.

Ясно е също така, че антисемитизмът не е етнически или расов предразсъдък, въпреки че очевидно има сходни отличителни белези. Мразещите евреите ги преследват поради същите причини, поради които римляните преследват християните, нацистите измъчват членове на съпротивата и комунистическият режим хвърля дисидентите в затвора. При всеки от тези случаи групата е преследвана, защото различните й вярвания представляват заплаха за преследващата ги група. Тази омраза трябва да бъде разбрана като твърде различна от етническите или расови предразсъдъци. Чернокожите в Америка, например, са преследвани заради физически факт – черен цвят на кожата, а не заради някакви специфични „черни” идеи или вярвания. Омразата към чернокожите е расов предразсъдък. Чернокожите не могат да престанат да бъдат черни. Но при диктатурата дисидентите могат да спрат да са опозиционно настроени, а евреинът винаги е имал възможността – и все още я има, да спре да бъде евреин.

Дори голямото изключение от това правило, нацисткият антисемитизъм, потвърждава юдейската основа на антисемитизма. Нацистите просто са поддържали тезата, че евреите никога няма наистина да станат неевреи. Те вярват, че без значение колко много евреи могат съзнателно да изглеждат и да се държат като неевреи, те въпреки всичко ще запазят в себе си ценностите на юдаизма. Нацисткият антиеврейски „расизъм” произлиза от омразата към юдаизма и това, което евреите представляват. Нацисткият расизъм е ex post facto – първо се появява антисемитизмът и после се появява расистката доктрина, за да го обясни.

Ето защо антисемитизмът е, както евреите винаги са го възприемали: реакция към евреите. Обвиненията, често отправяни от антисемитите – че евреите отравят водата в кладенците, пият човешка кръв, правят заговори срещу правителствата по света или кроежи за контрол върху световните финанси, са чиста измислица. Но корените на антисемитизма не са. Истинските причини антисемитите да мразят евреите и обвиненията, които отправят срещу тях, са едни и същи. Това едва ли е необичайно. Когато хората таят омраза, индивидуална или общностна, те рядко изразяват ясно причините за тази своя омраза.

Ние не би трябвало да сме толкова наивни, че да приемем всички антисемитски обвинения като причини за антисемитизма. Например, модерното вярване, че икономически фактори пораждат антисемитизма, придава на обвиненията на антисемитите твърде много достоверност. Това е аналогично с усилията на някои деликатни историци да определят историческата обоснованост на християнското твърдение, че евреите са убили Исус, защото християнските антисемити наричат евреите „Христови убийци”, като така докажат – по един или друг начин – края на християнския антисемитизъм. То е аналогично и с неуморните усилия на други деликатни историци да дешифрират точния брой и обстоятелствата около арабските изселници по време на основаването на Израел, които, ако набелязват точно Израел от всички останали страни и подкрепят усилията тази държава да бъде разрушена, правят това, защото през 1948 г. са били създадени шест милиона арабски бежанци.

Въпросът за желаещите да разберат корените на антисемитизма не е дали някои евреи са помагали да бъде екзекутиран събрат евреин, или колко голяма роля играят евреите в германската икономика, или колко много араби напускат Израел през 1948 г. Въпросът е защо, като начало, хората мразят евреите и след това измислят причина за това.