Съвременното българското кино или „новата“ му вълна

Безспорен е факта, че най-добрите български филма се родиха преди раждането на демокрацията и останаха в спомените на няколко поколения. Дали защото тогава културата и киното като вид институция са били на почит и защото са се давали по киносалоните и телевизията предимно руски и български филми – трябвало е на публиката да се отвлече вниманието от западното кино и култура. Българското кино по време на соца беше близко до обикновения човек, повечето филми се въртяха около битови и обществени проблеми, някои хора дори са се оприличавали на героите в тях, сюжетите и действията са представяли донякъде българската действителност. Тези филми ми навяват спомени от детството (една част от него е била по време на режима), лека носталгия по детските игри и градския живот. Въпреки всичко не мога да не отбележа това което винаги ме е дразнело в родното ни кино е липсата на топлота, финес, скачането от крайност на крайност и театралността в изиграването на роли или по повод последното, казано с други думи – театъра се смесва с киното и се получава хибрид които не привлича публиката. Грешка, която се допуска и в съвременното кино (или киното на прехода), може би защото нямаме школи които да обучават истински киноактьори, вместо това виждаме лица от театрални постановки, които иначе си играят ролите в театъра добре, но заучения им навик за игра на сцена преобладава в лентите и това дразни. Прави диалозите неестествени и рецитирани. Като казвам, че в киното ни и преди и сега липсва топлота и финес, имам предвид грубите сцени, които станаха запазена марка за български филм – жестоко изнасилване, груб секс с елементи на садо-мазо (един хубав бой преди секс), един хубав бой (без секс), викане и крещене, ужасен шум. Оттук се проявява скачането от крайност на крайност, в един момент има радост и веселие и изведнъж изригва насилие и жестокост. Ще кажете това е нашият балкански темперамент, така се представя и в лентите, да но къде остана красотата на изразяване. Показват се предимно първични чувства, романтиката хич я няма, няма задълбоченост и интригуваща игра на сюжетните линии. И тези неща продължават да се показват и в съвременните филми (разбира се с някои изключения).

За киното в прехода на демокрацията до сега се изговориха доста клишета и негативни мнения. Те изтъркаха своята употреба и вече на никого не правят впечатление. Киното от началото на 90-те години до 2007 година като цяло е слабо, изключително слабо. То загуби своята млада аудитория, защото предъвкваше преекспонираните истории, сюжети от миналото, които вече не са актуални и впечатляващи. Криминалните психотрилъри изглеждат толкова смешно, че все едно са скечове към някое шоу. Не можем да ги издокараме като западноевропейските, защото нашите са с нисък бюджет, липсва и чужд опит в създаването им, като и свежи идеи. „Авангардните“ елементи, които се опитват да прокарват в сегашните филми са неразбираеми не само от обикновения зрител, но и от любители и ценители на седмото изкуство. Експериментите са лишени от всякакъв смисъл и логика. Присъства хаотичност на сюжети и действия, вкарват се сцени, които човек не може да проумее какво иска да каже автора, какъв е смисъла и посланието на целия филм. Не е ли по добре да се разкаже една история по по прост, но пак повтарям разбираем начин, отколкото на високо „интелигентен“ стил, които самите създатели на филмите си разбират и само те могат да кажат какво са искали да внушат на зрителя. Един такъв пример за лошо направен глупав филм е „Съдбата като плъх“, едвам издържах да го изгледам до края. Исках да го гледам целият за да добия цялостен поглед на него, но много се разочаровах. Освен, че е лошо заснеман с блудкав сценарий и сюжет, връх на тъпотията е как репликите на едно малко момченце в продукцията не са действително на момченцето (което дори не си отваря устата в синхрон с думите, които се предполага да изрича), ами са озвучени от възрастен мъж с преправен глас. Смешно и жалко. И все пак добри впечатления имам от филмите: „Пазачът на мъртвите“ (2006), „Кратка история“ (2007) както и новия „Шивачки“ (2007). „Бунтът на Л„(2006) не е лош филм, но пак прибягва до тоталитарното ни минало, „Мила от Марс“ (2004) нещо не ме грабна като замисъл и сюжет, докато „Деца от восък„(2005) направо ме разби. Българо-американския екшън е с плиткоумен постен сценарий, пълен с клишета, липсват психологически добре изграден сюжет и образи, няма напрегнати действия и мотиви.