Martin Luther King – „I have a dream“

Мартин Лутер Кинг – куршумът се пребори с расизма

Статис Евстатиадис

Куршумът, който нарани смъртоносно чернокожия лидер Мартин Лутер Кинг следобяда на 4 април 1968 г. на верандата в мотела в Мемфис, щата Тенеси, предизвика напълно противоположен резултат, в сравнение с това, което очакваха анонимните, поставили оръжието в ръцете на убиеца му – обществения злосторник Джеймс Ърл Рей. Те искаха да задушат движението на афроамериканците в Америка, което през 1960-те години бе взело значителни размери, изваждайки от редиците му човека, който даде нов тласък в борбата за получаване на човешки права на цветнокожото население. Човекът, който оказа политическо влияние и върху бялото американско население, издигайки лозунги срещу войната във Виетнам. Убийството му не само че не прекъсна дейността на афроамериканците за получаване на равни с белите им съграждани права, но напротив, предизвика още по-голяма съпротива, изразена в масови демонстрации и гражданско неподчинение. Това движение се разрастваше все повече и повече, докато накрая в разстояние по-малко от 10 години расистките закони, деградирали цветнокожото население на Америка до ниво „граждани без права” бяха зачеркнати от конституцията на Америка.

Мартин Лутер Кинг е изключително талантлива личност и същевременно чудесен оратор. Син на протестантски църковен служител, роденият в Атланта , щата Джорджия през януари 1929 г., следва пътя на баща си за получаване на служба в баптистката църква – единственото нещо, което без големи проблеми може да прави един млад чернокож в тогавашните расистки години в южните щати . По-късно е приет в университета в Бостън и го завършва с докторска степен по философия. През 1953 г. постъпва на работа като пастор на евангелската баптистка църква в Монтгомери, щата Алабама.

На 1 декември 1955 г. една чернокожа гражданка на име Роза Паркс е заловена в автобус, поради отказа й да отстъпи мястото си на бял мъж, както изисква прочутият закон Джим Кроу, който предвижда присъда от 10 г. затвор за нарушаването му. Реакцията на цветнокожото население е остра. Три месеца по-късно поради същата причина е заловена и 15 – годишната ученичка Клодет Калвин. Чернокожото население взима решение да обяви бойкот в областта на транспорта – и тук на челно място застава Мартин Лутер Кинг. Това е първата стъпка на организиран масов протест в Алабама и остава в политическата история на Съединените щати като „автобусният бойкот в Монтгомъри”. Той продължава 381 дни и завършва с триумф. Върховният съд на САЩ, до който обръщат организациите за граждански права на Ню Йорк и Минесота взима решение от историческо значение, отменяйки законите за сегрегация в обществения транспорт. Това е само началото.

Успехът на демонстрациите и изявленията за солидарност и подкрепа, който бързо достигат до Монтгомъри, подбуждат Мартин Лутер Кинг да основе през 1957 г. координиран комитет за борба (на афроамериканците) под името „Конфедерация на южното християнско командване”, която да играе основна роля в развитието на „Движението за освобождение на чернокожите” и е главен водач в борбата им. Целта е да изгради морален принцип в църквите и да ръководи чернокожите вярващи към една спокойна, без насилие борба за реформация на политическите и обществените права. Неговата философия е напълно противоположна на философията на останалите групи цветнокожи, които се борят за същите права.

Мартин Лутер Кинг има за модел тактиката „без насилие” на Махатма Ганди в Индия. Поради това той предприема пътуване до Индия през 1959 г., за да посети семейството му. Това пътуване му повлия твърде много. Тази тактика на търпение към насилието без насилие или ненасилие като форма на съпротива предизвика сериозен пробив на американското движение на чернокожите. Активната дейност на Кинг привлича вниманието на директора на ФБР Едгар Хувър. Главният прокурор Робърт Кенеди издава писменна заповед, с която нарежда на ФБР да подслушва и следи Кинг под предлог, че в организацията му е проникнал комунистически елемент, който иска да внедри свои хора в нея. Много години по-късно се разбира, че е била ангажирана една голяма група от клеветници и терористи в кампания, насочена срещу чернокожия лидер – и че в поне четири от случаите на подпалване на църкви, в които Мартин Лутер Кинг трябва да проповядва, извършителите са лица от силите за бързо реагиране на федералната полиция.

Политическите му проповеди се извършват обикновено в евангелските църкви и концентрират все по-голяма и по-голяма аудитория. Мартин Лутер Кинг заема челното място в борбата за получаване право на гласоподаване, за премахване на расовата дискриминация при приемане на работа, за защита правото на чернокожите да имат човешки права. Повечето от исканията му стават закони, но кулминационният момент е в промяната на американското законодателство с Акта за граждански права през 1964 г. и Акта за гласоподаване през 1965 г.

Но най-голямата проекция, събитието, което определи Мартин Лутер Кинг като основен водач на американското движение на черните за права и свободи беше историческият поход до Вашингтон на 23 август 1963 г. Начело на шест антирасистки организации, които събраха четвърт милион чернокожи мъже и жени черни и няколко хиляди бели американци – най-голямата в историята на Вашингтон обществена демонстрация запълни огромната площ пред паметника на Абрахам Линкълн, представяйки искане за премахване на всякакъв вид расова дискриминация, за анулиране на забраната на черните да посещават обществени училища, за получаване на надница не по-малка от 2 долара на час, за право на самоуправление на черното общество във Вашингтон (по-голямата част от цветнокожите тогава бяха под контрола на лица, които бяха определени от Конгреса. Едно голямо име в лириката на чернокожите – Марион Андерсън, възбуди масите, пеейки вариации на националните евангелски химни, а Мартин Лутер Кинг изрече прочутата си реч пред паметника на Абрахам Линкълн, която остана в историята под името „Имам една мечта”.

Трябва да се отбележи, че тогавашният президент Джон Ф. Кенеди е против този поход, но променя мнението си, виждайки голямата тълпа цветнокожи пред себе си. Една година по-късно Мартин Лутер Кинг получава Нобелова награда за борбата му за човешки права. Той не е навършил 36-та си година – най-младият носител на Нобелова награда. Неговата дейност не се ограничава обаче само с борбата му за защита на чернокожите. От 1965 г. Мартин Лутер Кинг започва да оспорва ролята на Съединените щати във Виетнам и в речта му в Ню Йорк на 4 април 1967 г., точно една година преди убийството му, заявява, че позицията на Америка във Виетнам е окупаторска и единственият стремеж е превръщането на Виетнам в колония. Изказването му разгневява политическите среди и списанията „Time” и „Washington post” са безпощадни. Биографът му Тейлър Бранч твърди, че позицията на Мартин Лутер Кинг срещу войната във Виетнам може би не постави оръжието в ръката на убиеца му, но със сигурност предизвика избухването на скандал, чиито последици кулминират в трагедията.

Ето речта на Мартин Лутер Кинг, която остави ярък отпечатък в историята на човечеството:

I am happy to join with you today in what will go down in history as the greatest demonstration for freedom in the history of our nation.

Five score years ago, a great American, in whose symbolic shadow we stand today, signed the Emancipation Proclamation. This momentous decree came as a great beacon light of hope to millions of Negro slaves who had been seared in the flames of withering injustice. It came as a joyous daybreak to end the long night of their captivity.

But one hundred years later, the Negro still is not free. One hundred years later, the life of the Negro is still sadly crippled by the manacles of segregation and the chains of discrimination. One hundred years later, the Negro lives on a lonely island of poverty in the midst of a vast ocean of material prosperity. One hundred years later, the Negro is still languished in the corners of American society and finds himself an exile in his own land. And so we’ve come here today to dramatize a shameful condition.

In a sense we’ve come to our nation’s capital to cash a check. When the architects of our republic wrote the magnificent words of the Constitution and the Declaration of Independence, they were signing a promissory note to which every American was to fall heir. This note was a promise that all men, yes, black men as well as white men, would be guaranteed the „unalienable Rights“ of „Life, Liberty and the pursuit of Happiness.“ It is obvious today that America has defaulted on this promissory note, insofar as her citizens of color are concerned. Instead of honoring this sacred obligation, America has given the Negro people a bad check, a check which has come back marked „insufficient funds.“

But we refuse to believe that the bank of justice is bankrupt. We refuse to believe that there are insufficient funds in the great vaults of opportunity of this nation. And so, we’ve come to cash this check, a check that will give us upon demand the riches of freedom and the security of justice.

We have also come to this hallowed spot to remind America of the fierce urgency of Now. This is no time to engage in the luxury of cooling off or to take the tranquilizing drug of gradualism. Now is the time to make real the promises of democracy. Now is the time to rise from the dark and desolate valley of segregation to the sunlit path of racial justice. Now is the time to lift our nation from the quicksands of racial injustice to the solid rock of brotherhood. Now is the time to make justice a reality for all of God’s children.

It would be fatal for the nation to overlook the urgency of the moment. This sweltering summer of the Negro’s legitimate discontent will not pass until there is an invigorating autumn of freedom and equality. Nineteen sixty-three is not an end, but a beginning. And those who hope that the Negro needed to blow off steam and will now be content will have a rude awakening if the nation returns to business as usual. And there will be neither rest nor tranquility in America until the Negro is granted his citizenship rights. The whirlwinds of revolt will continue to shake the foundations of our nation until the bright day of justice emerges.

But there is something that I must say to my people, who stand on the warm threshold which leads into the palace of justice: In the process of gaining our rightful place, we must not be guilty of wrongful deeds. Let us not seek to satisfy our thirst for freedom by drinking from the cup of bitterness and hatred. We must forever conduct our struggle on the high plane of dignity and discipline. We must not allow our creative protest to degenerate into physical violence. Again and again, we must rise to the majestic heights of meeting physical force with soul force.

The marvelous new militancy which has engulfed the Negro community must not lead us to a distrust of all white people, for many of our white brothers, as evidenced by their presence here today, have come to realize that their destiny is tied up with our destiny. And they have come to realize that their freedom is inextricably bound to our freedom.

We cannot walk alone.

And as we walk, we must make the pledge that we shall always march ahead.

We cannot turn back.

There are those who are asking the devotees of civil rights, „When will you be satisfied?“ We can never be satisfied as long as the Negro is the victim of the unspeakable horrors of police brutality. We can never be satisfied as long as our bodies, heavy with the fatigue of travel, cannot gain lodging in the motels of the highways and the hotels of the cities. *We cannot be satisfied as long as the negro’s basic mobility is from a smaller ghetto to a larger one. We can never be satisfied as long as our children are stripped of their self-hood and robbed of their dignity by a sign stating: „For Whites Only.“* We cannot be satisfied as long as a Negro in Mississippi cannot vote and a Negro in New York believes he has nothing for which to vote. No, no, we are not satisfied, and we will not be satisfied until „justice rolls down like waters, and righteousness like a mighty stream.“¹
I am not unmindful that some of you have come here out of great trials and tribulations. Some of you have come fresh from narrow jail cells. And some of you have come from areas where your quest – quest for freedom left you battered by the storms of persecution and staggered by the winds of police brutality. You have been the veterans of creative suffering. Continue to work with the faith that unearned suffering is redemptive. Go back to Mississippi, go back to Alabama, go back to South Carolina, go back to Georgia, go back to Louisiana, go back to the slums and ghettos of our northern cities, knowing that somehow this situation can and will be changed.

Let us not wallow in the valley of despair, I say to you today, my friends.

And so even though we face the difficulties of today and tomorrow, I still have a dream. It is a dream deeply rooted in the American dream.

I have a dream that one day this nation will rise up and live out the true meaning of its creed: „We hold these truths to be self-evident, that all men are created equal.“

I have a dream that one day on the red hills of Georgia, the sons of former slaves and the sons of former slave owners will be able to sit down together at the table of brotherhood.

I have a dream that one day even the state of Mississippi, a state sweltering with the heat of injustice, sweltering with the heat of oppression, will be transformed into an oasis of freedom and justice.

I have a dream that my four little children will one day live in a nation where they will not be judged by the color of their skin but by the content of their character.

I have a dream today!

I have a dream that one day, down in Alabama, with its vicious racists, with its governor having his lips dripping with the words of „interposition“ and „nullification“ – one day right there in Alabama little black boys and black girls will be able to join hands with little white boys and white girls as sisters and brothers.

I have a dream today!

I have a dream that one day every valley shall be exalted, and every hill and mountain shall be made low, the rough places will be made plain, and the crooked places will be made straight; „and the glory of the Lord shall be revealed and all flesh shall see it together.“²

This is our hope, and this is the faith that I go back to the South with.

With this faith, we will be able to hew out of the mountain of despair a stone of hope. With this faith, we will be able to transform the jangling discords of our nation into a beautiful symphony of brotherhood. With this faith, we will be able to work together, to pray together, to struggle together, to go to jail together, to stand up for freedom together, knowing that we will be free one day.

And this will be the day – this will be the day when all of God’s children will be able to sing with new meaning:

My country ’tis of thee, sweet land of liberty, of thee I sing.

Land where my fathers died, land of the Pilgrim’s pride,

From every mountainside, let freedom ring!

And if America is to be a great nation, this must become true.

And so let freedom ring from the prodigious hilltops of New Hampshire.

Let freedom ring from the mighty mountains of New York.

Let freedom ring from the heightening Alleghenies of
Pennsylvania.

Let freedom ring from the snow-capped Rockies of Colorado.

Let freedom ring from the curvaceous slopes of California.

But not only that:

Let freedom ring from Stone Mountain of Georgia.

Let freedom ring from Lookout Mountain of Tennessee.

Let freedom ring from every hill and molehill of Mississippi.

From every mountainside, let freedom ring.

And when this happens, when we allow freedom ring, when we let it ring from every village and every hamlet, from every state and every city, we will be able to speed up that day when all of God’s children, black men and white men, Jews and Gentiles, Protestants and Catholics, will be able to join hands and sing in the words of the old Negro spiritual:

Free at last! Free at last!

Thank God Almighty, we are free at last!

Advertisements

ЛЮБИМА МИСЪЛ:

Не е самотен този който си няма никого, самотен е този който не знае да обича!
ноември 2008
M T W T F S S
« Окт   Дек »
 12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
Creative Commons License
Произведението произведение ползва условията на Криейтив Комънс договор. Photobucket Tyxo.bg counter Блогосфера
Wikipedia
Locations of visitors to this page Site Meter website counter

Blog Stats

  • 1,311,450 hits

Flickr Photos

O Porto...

Още снимки

ЛЮБИМА МИСЪЛ:

Не е самотен този който си няма никого, самотен е този който не знае да обича!

%d bloggers like this: