Archive for the 'История' Category

Истината за Орфей

orig_243377_bg

Гледах миналогодишният български документален филм „Истината за Орфей“ и определено мога да се съглася с мнението на критиците, че качеството му е като на документалните филми излъчвани  по „Дискавъри“ и „Нешенъл джиографик“. Филма освен, че е със страхотно качество, информацията разказваща за живота, дейноста и убийството на Орфей е изчерпателна и е поднесена по много увлекателен начин. Филма представя древния герой не само като един певец, които омагьосва всичко живо с музиката си, ами и като един учител, създател на течението „Орфизъм“.

В тази насока се сетих за една голяма гавра в игралното кино, която преди години се излъчваше по кабеларките. Филмова супер продукция на Hallmark  „Язон и аргонавтите“ (Jason and the Argonauts (2000)) представя Орфей и траките като чернокожи. Е как да не се възмути човек от подобна глупост.

Тодор Живков искал да смени системата

Исках да напиша пост по случай 10 ноември за това какви са били детските ми години преди края на системата и да го публикувам на самата дата, но нямах време. Не успях да гледам и руския документалния филм за Тодор Живков и социализма, които наскоро се появи в мрежата, но с изненада открих в папката с филма, освен субтитрите имаше и два интересни уърдовски файла, които ще публикувам тук:

Тодор Живков: „Какво трябва да направи моята страна, за да влезе в ЕС?“ todor-jivkov

През 1988 г. Тодор Живков вече искал не просто реформа на социализма, а смяна на системата. Това твърди сегашният министър на икономиката на Бавария Фридрих-Вилхелм Ротенпилер, придружавал навремето Щраус в България. „Поради географското си положение Бавария по традиция винаги е поддържала много добри отношения със средно- и югоизточноевропейските държави. В този смисъл и България десетилетия наред е наш много добър партньор“, казва Ротенпилер.

Министърът на икономиката споделя за Дойче Веле, че Франц-Йозеф Щраус много се е интересувал от политическата проблематика на конфликта Запад-Изток по време на тогавашната Студена война: „Той много искаше да се преодолее този конфликт, да се преодолее и разделението на Европа като резултат от този конфликт“. България беше важен събеседник, разказва министърът на икономиката на Бавария Фридрих-Вилхелм Ротенпилер. Неговият тогавашен шеф Франц-Йозеф Щраус, една от най-ярките фигури в западногерманската политика, е поддържал добри лични контакти с българския лидер Живков и също особено е залагал на икономическите връзки. „Още тогава съществуваха икономически връзки, макар и в скромен обем. За Щраус икономическите и политическите отношения не бяха в противоречие, той гледаше на икономиката като средство за придвижване напред в политиката. По онова време България беше ключова страна за отношенията на Бавария с югоизточноевропейското пространство“, си спомня Ротенпилер. И все пак, разговорите са между държавен глава на комунистическа страна, която се смята за най-верният съюзник на СССР, и един западен политик, когото московската пропаганда обявява за опасен ястреб.

Попитахме министър Ротенпилер за тона на тези разговори. Година преди рухването на комунизма Живков направил революционно изказване: „Комунизмът не подлежи на реформиране“. „Много вежливи бяха тези отношения, макар че Щраус винаги ясно и недвусмислено изказваше мнението си за комунистическата система по принцип и за комунистическата система под ръководството на Живков в България – в частност“, коментира баварският министър на икономиката. След което казва: „Нека го кажа пак: по-недвусмислено не можеше. В последния им разговор към края на лятото 1988 година, малко преди смъртта си, Щраус каза на Живков право в очите, че комунизмът не подлежи на реформиране, че само смяна на системата може да отвори нови пътища към бъдещето“.

За огромна наша изненада Живков не отхвърлил тази критика, а казал, че наистина трябва да се поеме по нови пътища. „Върхът на всичко беше, когато Тодор Живков попита Франц-Йозеф Щраус: „Какво трябва да направи моята страна, за да влезе в ЕС?“, казва Ротенпилер. През 1988 година това беше направо революционен въпрос в устата на един лидер от Източния блок. Щраус първоначално помисли, че има грешка в превода и попита: „Имате предвид по-тясно сътрудничество, така ли?“ Тодор Живков ясно му отговори: „Моята страна трябва да стане член на ЕС“. По онова време, още преди политическите сътресения и промените в Германия и в цяла Средна Европа, това си беше направо революционно изявление. След това двамата започнаха да размишляват над немислимото: как може да изглежда пътят на една комунистическа страна, напускаща комунизма и отправяща се към ЕС.Но от тези размишления не последва никакъв политически резултат, защото седмица по-късно Щраус почина.

Близо две десетилетия след разговора на Живков с Щраус България действително стана член на ЕС. По онова време в СССР е в ход перестройката, докато Живков се „снишава“. Какво са очаквали политици като Щраус от българския лидер? Дали са били подготвени за някакъв рязък политически обрат? Фридрих-Вилхелм Ротенпилер си спомня: „Това изречение на Тодор Живков ни изненада. За нас то беше изненадващо, не зная дали други са били по-добре информирани от нас. Анализът, че с икономическата система на комунизма не може да се върви към бъдещето – той за нас беше очевиден. Голямата изненада за нас обаче беше фактът, че комунистически лидер е готов да върви към смяна на системата.“

Източник: Дойче Веле

Чувал съм приказки от хора, които по някакъв начин са имали контакт с Тодор Живков, че може да е бил прост като личност, но не е бил глупав човек. Дори е бил по-човечен от колкото се опитвали да му опетнят името. А ето и втория текст, които беше в папката, заедно с документалния филм:

ВЧЕРА И ДНЕС

5.26 ПЪТИ ПО НИСЪК ДОЛАР (към 2006 г. !!! )

СССР отпуска на България 0.5 милиарда долара през 1972 г. . 0.5 милиарда долара през 1971 се равняват на 2.63 милиарда долара днес ( 2.095 милиарда € ).Делим 2.095 милиарда € на население , да кажем 9 милиона (завишено) = 232.77 € на глава от населението. Европейския съюз отпуска 1.5 милиарда евро за 2008г. на Румъния = 1.5 милиарда евро / 22 милиона население= 68.18 € на глава от населението. Давам пример за Румъния, защото ЕС там е по щедър, не взимам предвид и проблема с усвояемостта, иначе резултатите биха били още по- минимални. 232.77 € / 68.18 € = 3.414 ПЪТИ ПОВЕЧЕ

източник: ?

Martin Luther King – „I have a dream“

Мартин Лутер Кинг – куршумът се пребори с расизма

Статис Евстатиадис

Куршумът, който нарани смъртоносно чернокожия лидер Мартин Лутер Кинг следобяда на 4 април 1968 г. на верандата в мотела в Мемфис, щата Тенеси, предизвика напълно противоположен резултат, в сравнение с това, което очакваха анонимните, поставили оръжието в ръцете на убиеца му – обществения злосторник Джеймс Ърл Рей. Те искаха да задушат движението на афроамериканците в Америка, което през 1960-те години бе взело значителни размери, изваждайки от редиците му човека, който даде нов тласък в борбата за получаване на човешки права на цветнокожото население. Човекът, който оказа политическо влияние и върху бялото американско население, издигайки лозунги срещу войната във Виетнам. Убийството му не само че не прекъсна дейността на афроамериканците за получаване на равни с белите им съграждани права, но напротив, предизвика още по-голяма съпротива, изразена в масови демонстрации и гражданско неподчинение. Това движение се разрастваше все повече и повече, докато накрая в разстояние по-малко от 10 години расистките закони, деградирали цветнокожото население на Америка до ниво „граждани без права” бяха зачеркнати от конституцията на Америка.

Мартин Лутер Кинг е изключително талантлива личност и същевременно чудесен оратор. Син на протестантски църковен служител, роденият в Атланта , щата Джорджия през януари 1929 г., следва пътя на баща си за получаване на служба в баптистката църква – единственото нещо, което без големи проблеми може да прави един млад чернокож в тогавашните расистки години в южните щати . По-късно е приет в университета в Бостън и го завършва с докторска степен по философия. През 1953 г. постъпва на работа като пастор на евангелската баптистка църква в Монтгомери, щата Алабама.

На 1 декември 1955 г. една чернокожа гражданка на име Роза Паркс е заловена в автобус, поради отказа й да отстъпи мястото си на бял мъж, както изисква прочутият закон Джим Кроу, който предвижда присъда от 10 г. затвор за нарушаването му. Реакцията на цветнокожото население е остра. Три месеца по-късно поради същата причина е заловена и 15 – годишната ученичка Клодет Калвин. Чернокожото население взима решение да обяви бойкот в областта на транспорта – и тук на челно място застава Мартин Лутер Кинг. Това е първата стъпка на организиран масов протест в Алабама и остава в политическата история на Съединените щати като „автобусният бойкот в Монтгомъри”. Той продължава 381 дни и завършва с триумф. Върховният съд на САЩ, до който обръщат организациите за граждански права на Ню Йорк и Минесота взима решение от историческо значение, отменяйки законите за сегрегация в обществения транспорт. Това е само началото.

Успехът на демонстрациите и изявленията за солидарност и подкрепа, който бързо достигат до Монтгомъри, подбуждат Мартин Лутер Кинг да основе през 1957 г. координиран комитет за борба (на афроамериканците) под името „Конфедерация на южното християнско командване”, която да играе основна роля в развитието на „Движението за освобождение на чернокожите” и е главен водач в борбата им. Целта е да изгради морален принцип в църквите и да ръководи чернокожите вярващи към една спокойна, без насилие борба за реформация на политическите и обществените права. Неговата философия е напълно противоположна на философията на останалите групи цветнокожи, които се борят за същите права.

Мартин Лутер Кинг има за модел тактиката „без насилие” на Махатма Ганди в Индия. Поради това той предприема пътуване до Индия през 1959 г., за да посети семейството му. Това пътуване му повлия твърде много. Тази тактика на търпение към насилието без насилие или ненасилие като форма на съпротива предизвика сериозен пробив на американското движение на чернокожите. Активната дейност на Кинг привлича вниманието на директора на ФБР Едгар Хувър. Главният прокурор Робърт Кенеди издава писменна заповед, с която нарежда на ФБР да подслушва и следи Кинг под предлог, че в организацията му е проникнал комунистически елемент, който иска да внедри свои хора в нея. Много години по-късно се разбира, че е била ангажирана една голяма група от клеветници и терористи в кампания, насочена срещу чернокожия лидер – и че в поне четири от случаите на подпалване на църкви, в които Мартин Лутер Кинг трябва да проповядва, извършителите са лица от силите за бързо реагиране на федералната полиция.

Политическите му проповеди се извършват обикновено в евангелските църкви и концентрират все по-голяма и по-голяма аудитория. Мартин Лутер Кинг заема челното място в борбата за получаване право на гласоподаване, за премахване на расовата дискриминация при приемане на работа, за защита правото на чернокожите да имат човешки права. Повечето от исканията му стават закони, но кулминационният момент е в промяната на американското законодателство с Акта за граждански права през 1964 г. и Акта за гласоподаване през 1965 г.

Но най-голямата проекция, събитието, което определи Мартин Лутер Кинг като основен водач на американското движение на черните за права и свободи беше историческият поход до Вашингтон на 23 август 1963 г. Начело на шест антирасистки организации, които събраха четвърт милион чернокожи мъже и жени черни и няколко хиляди бели американци – най-голямата в историята на Вашингтон обществена демонстрация запълни огромната площ пред паметника на Абрахам Линкълн, представяйки искане за премахване на всякакъв вид расова дискриминация, за анулиране на забраната на черните да посещават обществени училища, за получаване на надница не по-малка от 2 долара на час, за право на самоуправление на черното общество във Вашингтон (по-голямата част от цветнокожите тогава бяха под контрола на лица, които бяха определени от Конгреса. Едно голямо име в лириката на чернокожите – Марион Андерсън, възбуди масите, пеейки вариации на националните евангелски химни, а Мартин Лутер Кинг изрече прочутата си реч пред паметника на Абрахам Линкълн, която остана в историята под името „Имам една мечта”.

Трябва да се отбележи, че тогавашният президент Джон Ф. Кенеди е против този поход, но променя мнението си, виждайки голямата тълпа цветнокожи пред себе си. Една година по-късно Мартин Лутер Кинг получава Нобелова награда за борбата му за човешки права. Той не е навършил 36-та си година – най-младият носител на Нобелова награда. Неговата дейност не се ограничава обаче само с борбата му за защита на чернокожите. От 1965 г. Мартин Лутер Кинг започва да оспорва ролята на Съединените щати във Виетнам и в речта му в Ню Йорк на 4 април 1967 г., точно една година преди убийството му, заявява, че позицията на Америка във Виетнам е окупаторска и единственият стремеж е превръщането на Виетнам в колония. Изказването му разгневява политическите среди и списанията „Time” и „Washington post” са безпощадни. Биографът му Тейлър Бранч твърди, че позицията на Мартин Лутер Кинг срещу войната във Виетнам може би не постави оръжието в ръката на убиеца му, но със сигурност предизвика избухването на скандал, чиито последици кулминират в трагедията.

Ето речта на Мартин Лутер Кинг, която остави ярък отпечатък в историята на човечеството:

I am happy to join with you today in what will go down in history as the greatest demonstration for freedom in the history of our nation.

Five score years ago, a great American, in whose symbolic shadow we stand today, signed the Emancipation Proclamation. This momentous decree came as a great beacon light of hope to millions of Negro slaves who had been seared in the flames of withering injustice. It came as a joyous daybreak to end the long night of their captivity.

But one hundred years later, the Negro still is not free. One hundred years later, the life of the Negro is still sadly crippled by the manacles of segregation and the chains of discrimination. One hundred years later, the Negro lives on a lonely island of poverty in the midst of a vast ocean of material prosperity. One hundred years later, the Negro is still languished in the corners of American society and finds himself an exile in his own land. And so we’ve come here today to dramatize a shameful condition.

In a sense we’ve come to our nation’s capital to cash a check. When the architects of our republic wrote the magnificent words of the Constitution and the Declaration of Independence, they were signing a promissory note to which every American was to fall heir. This note was a promise that all men, yes, black men as well as white men, would be guaranteed the „unalienable Rights“ of „Life, Liberty and the pursuit of Happiness.“ It is obvious today that America has defaulted on this promissory note, insofar as her citizens of color are concerned. Instead of honoring this sacred obligation, America has given the Negro people a bad check, a check which has come back marked „insufficient funds.“

But we refuse to believe that the bank of justice is bankrupt. We refuse to believe that there are insufficient funds in the great vaults of opportunity of this nation. And so, we’ve come to cash this check, a check that will give us upon demand the riches of freedom and the security of justice.

We have also come to this hallowed spot to remind America of the fierce urgency of Now. This is no time to engage in the luxury of cooling off or to take the tranquilizing drug of gradualism. Now is the time to make real the promises of democracy. Now is the time to rise from the dark and desolate valley of segregation to the sunlit path of racial justice. Now is the time to lift our nation from the quicksands of racial injustice to the solid rock of brotherhood. Now is the time to make justice a reality for all of God’s children.

It would be fatal for the nation to overlook the urgency of the moment. This sweltering summer of the Negro’s legitimate discontent will not pass until there is an invigorating autumn of freedom and equality. Nineteen sixty-three is not an end, but a beginning. And those who hope that the Negro needed to blow off steam and will now be content will have a rude awakening if the nation returns to business as usual. And there will be neither rest nor tranquility in America until the Negro is granted his citizenship rights. The whirlwinds of revolt will continue to shake the foundations of our nation until the bright day of justice emerges.

But there is something that I must say to my people, who stand on the warm threshold which leads into the palace of justice: In the process of gaining our rightful place, we must not be guilty of wrongful deeds. Let us not seek to satisfy our thirst for freedom by drinking from the cup of bitterness and hatred. We must forever conduct our struggle on the high plane of dignity and discipline. We must not allow our creative protest to degenerate into physical violence. Again and again, we must rise to the majestic heights of meeting physical force with soul force.

The marvelous new militancy which has engulfed the Negro community must not lead us to a distrust of all white people, for many of our white brothers, as evidenced by their presence here today, have come to realize that their destiny is tied up with our destiny. And they have come to realize that their freedom is inextricably bound to our freedom.

We cannot walk alone.

And as we walk, we must make the pledge that we shall always march ahead.

We cannot turn back.

There are those who are asking the devotees of civil rights, „When will you be satisfied?“ We can never be satisfied as long as the Negro is the victim of the unspeakable horrors of police brutality. We can never be satisfied as long as our bodies, heavy with the fatigue of travel, cannot gain lodging in the motels of the highways and the hotels of the cities. *We cannot be satisfied as long as the negro’s basic mobility is from a smaller ghetto to a larger one. We can never be satisfied as long as our children are stripped of their self-hood and robbed of their dignity by a sign stating: „For Whites Only.“* We cannot be satisfied as long as a Negro in Mississippi cannot vote and a Negro in New York believes he has nothing for which to vote. No, no, we are not satisfied, and we will not be satisfied until „justice rolls down like waters, and righteousness like a mighty stream.“¹
I am not unmindful that some of you have come here out of great trials and tribulations. Some of you have come fresh from narrow jail cells. And some of you have come from areas where your quest – quest for freedom left you battered by the storms of persecution and staggered by the winds of police brutality. You have been the veterans of creative suffering. Continue to work with the faith that unearned suffering is redemptive. Go back to Mississippi, go back to Alabama, go back to South Carolina, go back to Georgia, go back to Louisiana, go back to the slums and ghettos of our northern cities, knowing that somehow this situation can and will be changed.

Let us not wallow in the valley of despair, I say to you today, my friends.

And so even though we face the difficulties of today and tomorrow, I still have a dream. It is a dream deeply rooted in the American dream.

I have a dream that one day this nation will rise up and live out the true meaning of its creed: „We hold these truths to be self-evident, that all men are created equal.“

I have a dream that one day on the red hills of Georgia, the sons of former slaves and the sons of former slave owners will be able to sit down together at the table of brotherhood.

I have a dream that one day even the state of Mississippi, a state sweltering with the heat of injustice, sweltering with the heat of oppression, will be transformed into an oasis of freedom and justice.

I have a dream that my four little children will one day live in a nation where they will not be judged by the color of their skin but by the content of their character.

I have a dream today!

I have a dream that one day, down in Alabama, with its vicious racists, with its governor having his lips dripping with the words of „interposition“ and „nullification“ – one day right there in Alabama little black boys and black girls will be able to join hands with little white boys and white girls as sisters and brothers.

I have a dream today!

I have a dream that one day every valley shall be exalted, and every hill and mountain shall be made low, the rough places will be made plain, and the crooked places will be made straight; „and the glory of the Lord shall be revealed and all flesh shall see it together.“²

This is our hope, and this is the faith that I go back to the South with.

With this faith, we will be able to hew out of the mountain of despair a stone of hope. With this faith, we will be able to transform the jangling discords of our nation into a beautiful symphony of brotherhood. With this faith, we will be able to work together, to pray together, to struggle together, to go to jail together, to stand up for freedom together, knowing that we will be free one day.

And this will be the day – this will be the day when all of God’s children will be able to sing with new meaning:

My country ’tis of thee, sweet land of liberty, of thee I sing.

Land where my fathers died, land of the Pilgrim’s pride,

From every mountainside, let freedom ring!

And if America is to be a great nation, this must become true.

And so let freedom ring from the prodigious hilltops of New Hampshire.

Let freedom ring from the mighty mountains of New York.

Let freedom ring from the heightening Alleghenies of
Pennsylvania.

Let freedom ring from the snow-capped Rockies of Colorado.

Let freedom ring from the curvaceous slopes of California.

But not only that:

Let freedom ring from Stone Mountain of Georgia.

Let freedom ring from Lookout Mountain of Tennessee.

Let freedom ring from every hill and molehill of Mississippi.

From every mountainside, let freedom ring.

And when this happens, when we allow freedom ring, when we let it ring from every village and every hamlet, from every state and every city, we will be able to speed up that day when all of God’s children, black men and white men, Jews and Gentiles, Protestants and Catholics, will be able to join hands and sing in the words of the old Negro spiritual:

Free at last! Free at last!

Thank God Almighty, we are free at last!

Чифликът на чучулигите/La masseria delle allodole (2007)

Masseria delle allodole, La (2007)

Един филм които снощи ме разтърси и натъжи. Става въпрос за съвместната продукция на Италия, България, Испания и Франция – „Чифликът на чучулигите“, дело на братята Паоло и Виторио Тавиани, които са режисьори на историческата драма. Ветераните в италианското кино са екранизирали филма по романа на писателката от арменски произход Антония Арслан, внучка на една от оцелелите от чифлика жени, намерила спасение в Италия. Голямо впечатление ми направи това, че режисьорите подхождат към тази сложна тема по класически начин и не акцентират на зверствата повече от необходимото. Драмата е заснета изцяло в България – София, в Стария град в Пловдив, Белоградчик и Видин. Главната актриса ми си стори много позната и дълго време не можах да се сетя от кой филм. Imdb ме подсети, че въпросната жена се казва Паз Вега, коят играеше в испанския филм „Сексът и Лусия“, които на времето въобще не ме впечатли, въпреки, че ми беше много хвален и препоръчван. Останалите известни актьори са: Анхела Молина от „Династията на борджиите“ и Чеки Карио от „Патриотът“. Българското присъствие е в лицето на най-известните ни актьори: Христо Шопов, Стефан Данаилов, Асен Блатечки, Мария Статулова и Ицко Финци.

Филмът разказва за богата арменска фамилия Авакян и ни връща в далечната 1915 година. Те подготвят голямо семейно празненство, когато стават първите жертви на чистките, провеждани от османските войници. В същинска кървава баня всички мъже от семейството са избити, дори и момчетата. Жените са изпратени да вървят в пустинята, също за да бъдат ликвидирани.

Темата е много деликатна – споделя Джанфранко Пиерантони, копродуцент на филма. – Тази история засяга много драми, много човешки сърца и животи. Не е въпросът да засегнем някой – например турския народ. Те са добри хора. Всеки народ в своята история е имал и трагедии, и скандали. Това всъщност е личната драма на една любов между турчин и арменка. И тази драма се развива на фона на големия конфликт – Първата световна война.”
„Краят на историята е донякъде символичен – че благодарение на арменските жени, на силата и смелостта им, проявени в лагерите и във всичко, през което минават, те успяват да оцелеят и да продължат нататък – обяснява Джанфранко Пиерантони. Канадската актриса Арсине Ханджиян, изпълнителка на една от възловите роли, е арменка. Тя в действителност е издънка на патриархалното арменско семейство, живяло в Турция преди войната и описано в романа. Племенница е на собственика на Чифлика на чучулигите. Благодарение на силния си дух жените успяват да оцелеят и да съхранят рода.

От края на 70-те години президентите на САЩ се обръщат на 24 април ( на тази дата през 1915 г. турските власти арестуват и убиват почти всички арменски интелектуалци, живеещи в Османската империя) към арменската общност в страната, за да почетат паметта на жертвите. Комитетът по външна политика на Камарата на представителите на САЩ прие на 10 октомври миналата година декларация, с която признава арменския геноцид (в момента той е признат и заклеймен от над 20 държави). Това беше предизвикала острата реакция на Турция, която е един от най-силните поддръжници на политиката на Белия дом. Миналата година нашето НС обсъждаше проект за признаване на арменския геноцид в Османската империя, което е било отхвърлено (Парламентът отхвърли три проекторешения за признаване на арменския геноцид). Ето едно интересно интервю с проф. Крикор Азарян по повод отричането на геноцида у нас.

снимки:www.fuorischermo.net

Как виждате света без интернет?

Повечето съвременни технологии, които използваме в ежедневието ни първо са използвани с военна цел и после масово са навлезли в бита и работата ни. Жив пример за това е интернет, който е едно от най-бързите и удобни за момента средства за информация и комуникация. Какво ще стане ако един ден той спре да съществува. Всичките ни пощи, сайтове и блогове ще бъдат унищожени и това ще е краят на една информационна ера, докато интернет не се замени с някое по-усъвършенствано средство. Замисляме ли се че всичкия ни труд (и това което даваме от нас на света, дори само от удоволствие) в мрежата, било то от дизайнери, журналисти, писатели, учени или IT специалисти ще бъде заличен тотално. Повод за размисли в тази насока ми даде постът в блога на Нели Огнянова – „Бъдещето на интернет – и как да го спрем“ в които има линкове към интересни материали по темата. Полезно е според мен за някои от нас да си припомним как се е родил интернет. Не, че ще побликувам нещо ново и невиждано, но съмнявам се, че мнозинството от днешните малки интернет потребители и тези които тепърва навлизат в материята знаят историята за създаването на съвременното средство за информация и комуникация.

Историята на Интернет започва още през 60-те години, по времето на Студената война между двете велики сили САЩ и СССР. Една от първите идеи за Мрежата принадлежи на военните среди на САЩ. Тогава министерството на отбраната започва да мисли за начин, по който да съхранява важни документи и да ги запази дори при атака с атомни оръжия. Като решение се приело да се изгради мрежа от компютри, разположени на различни места по Щатите, които да могат да комуникират помежду си поне по няколко начина, като по този начин ще се извършвала и автоматична актуализация на данните. И така през 1964 година правителстовото на САЩ дало проекта на RAND Corporation. След редица безуспешни опити всичко пропаднало. През 1966 година обаче една научна организация Advanced Research Projects Agency (ARPA), създадена от група учени на MIT(Massachusetts Institute of Technology) започнала изграждане на мрежа от компютри. За 3 години тя успяла да свърже в мрежата си 40 компютъра (ARPA-Net). Затова и в началото Мрежата се наричала ARPA-Net. Малко след създаването на тази мрежа, за учените било интересно както да съхраняват самата информация, така и възможността да „ползват“ данните. Тъй като ARPA-Net била отворена мрежа това не представлявало проблем и в началото на 70-те няколко учебни института разменяли данни помежду си. Броят на компютрите растял с огромни темпове, появили се първите проблеми (стабилност, съвместимост). Имало много различни операционни системи, и различни начини за достъп към мрежата. Някой разполагали с постоянна връзка, други се свързвали с модем. Всичко това довело до нуждата да се създаде протокол за трансфер на данни, който да „обедини“ компютрите. Така възникнал познатия днес протокол TCP/IP. Благодарение на него трансфера в ARPA-Net протичал по единна и стандартизирана схема. Успехът на ARPA-Net привлякъл вниманието на министерството на отбраната и било решено мрежата да се раздели на две: ARPA-Net и MilNet(съкратено от military network – военна мрежа). ARPA-Net останала за научни цели. С всеки изминал ден броят на новите компютри свързани с ARPA-Net растял. Важна роля за разрастването изиграва Nationwide Science Foundation (NSF). Тази американска организация помогнала за изграждането на сложна мрежа между всички научни центрове в САЩ, както и университети и малки частни мрежи. Тази огромна мрежа била наречена Интернет. В края на 80-те името ARPA-Net отпаднало, и мрежата получила още едно име Backbone(гръбнак). В същото време в Европа имало опити за разработка на мрежи и изграждането им, но по ISO норми. Американския модел на TCP/IP обаче не бил стандартизиран по тези норми, така този протокол бил първоначално отхвърлен. Но успеха на TCP/IP в САЩ не можел да не се признае и скоро се появила европейска мрежа, която подържала повече протоколи за трансфер на данни между който бил и TCP/IP. Мрежата била наречена EuropaNEТ, която свързвала мрежи на различни държави. Не закъсняло и предложението на САЩ за свързването на Backbone с EuropaNET. Координацията на трафика в Европа била поверена на RIPE (Rйseaux IP Europйens). През 1992 година е създаден Ebone (European Internet Backbone). И така се ражда огромната мрежа, която днес познаваме като Интернет.

И все пак на въпроса: как вие виждате света, ако в скоро време умре интернет? Би ли бил по-добър?

Колумбия – меката на кокаина по пътя на реформата

От седемдесетте години на двадесети век насам, Колумбия се прослави с големия наркотрафик в Южна, Централна и Северна Америка. На нейната територия действат едни от най-опасните наркобосове, които не се спират пред нищо, за да запазят незаконния си бизнес. Високата корупция в страната и неспазването на законите води до образуване на немалки частни армии, убиващи по тяхна поръчка политици, общински служители и дори кандидат-президенти. Спонсорира се изграждането на високо-технологичната подводница, поемащи товар от около 200 тона кокаин, която откриват служителите на Колумбийската полиция.

Колумбия е разделена на бедни и богати. През 1957 се основава Национален фронт, при който консервативната и либералната партия управляват съвместно. Този модел обаче не успява да разреши социалните проблеми, а и политически постепенно губи доверие поради значителната корупция. Възникват няколко партизански движения с комунистически и националсоциалистически характер, които на моменти губят възможността си за съпротива, но и до днес владеят отделни предимно изолирани райони. Освен тях се появява и паравоенна организация, която им се противопоставя. Опитите за примирие с партизаните имат само временен успех. Вътрешните противоречия между различните групи се подхранват и от търговия с наркотици.Четиридесет години левицата извършва похищения за да завземе властта. Като ответен удар земевладелците и наркобосовете създават десни фракции. Сега и двете страни финансират каузите си чрез продажба на дрога. Кокаинът се произвежда в превзетите от бунтовниците територии. Американското правителство отпуска всяка година бюджет за пръскане на хербициди върху засадените с кока територии. Кокаиновите ниви се засичат от сателит. Местните изсичат хиляди акра гори, за да ги засадят с растението от което се прави наркотика.

В много градове и села бунтовниците са убили или прогонили полицията. В Колумбия има над 1000 общини. В повечето от тях до 2002 година не е имало полиция от десетилетие, а в някои – никога.

Стратегическото разположение на Колумбия я прави логичен център за трафика на наркотици. Тъй като тя граничи с брегове на Тихия океан и Карибско море,
разполага с богато разнообразие от въздушни и морски контрабандни маршрути.
Търговията се осъществява чрез превозвачи, наети от трафикантите, които пренасят суровия продукт от Перу и Боливия по суша, вода и въздух до големи скрити лаборатории, далече от районите за отглеждане на кока, където тя се преработва в кокаин хидрохлорид (НСl) – белия кристален прах, който обикновено се продава на потребителите и се експортира в САЩ и Европа. Колумбийските групировки за трафик на наркотици имат отлично изградени структури в САЩ. Пак там, статистиката говори, че 90% от наркотиците идват от Колумбия. Те са организирани в “клетки”, които действат на определена географска територия. Тъй като тези клетки са базирани на основата на семейни връзки, външните хора, опитващи се да проникнат в нея поемат голям риск за живота си. Някои клетки се специализират в определена област на търговията с наркотици, като например транспортиране, складиране, продажба на едро и пране на пари. Всяка структура, която може да се състои от десет или повече работника действа с нищожна информация за другите организации. По този начин ако една от клетките бъде разкрита дейността на останалите няма да бъде застрашена.

Доминацията в търговията с психотропни вещества е в ръцете на организираните криминални групировки с главен център картела Меделин, Колумбия. Той се ръководи от жестоки наркобарони като братята Очоа, Хосе Родригез Гача, Карлос Ледер, Пабло Ескобар. Те разпрострират мрежите си за търговията с наркотици и в Колумбия и в САЩ с пословична строгост и прецизност. Както е общоприетата практика, криминалните лидери си осигуряват безопасно поле за действие чрез подкупи, заплахи и дори убийства.
В края на 80-те и началото на 90-те години на ХХ век полицейските сили на
Колумбийската Национална Полиция подемат истинска правителствена война срещу наркомафиотите, успяват да проведат успешна акция и да изправят пред съда, един по един, босовете на най – жестоката организирана криминална групировка в историята. През декември 1990 г. се предава Фабио Очоа, след два месеца брат му Хуан Давид, а през лятото доброволно се предава и Пабло Ескобар с няколко от най-приближените му. След няколко месеца, наркобароните организират бягството на Ескобар от затвора. Скандалът, който избухва изважда на бял свят факти, които поставят под съмнение възможностите и желанието на властта да се справи с наркобароните: оказва се, че затворниците носят оръжие, свободно се предвижват в поделенията на затвора и не е проблем да се осигури бягството на всеки един от тях.

След смъртта на Пабло Ескобар през декември 1993 г. картелът Меделин остава без стабилен организационен център. До средата на 90-те години наркотрафикантските организации от Колумбия, известни като мафията Кали, господстват на международния пазар за кокаин. Картелът е сдружение на пет независими трафикантски организации и се счита за главен доставчик на кокаин за САЩ и Европа, и за най – мощната трафиканска организация в света през този период.

Въпреки, че някои криминални фигури продължават да играят важна роля на световния пазар, събитията през втората половина на десетилетието ускоряват западането на картела. Залавянето на братята Родригез – Орехуела през 1995 г, обезглавява картела за дълго време. Смъртта на друг водач – Хосе Сантакруз Лонодоно през март 1996 г. допълнително разклаща структурите. Накрая предаването на “Пачо” Ерера през септември 1996 г. дестабилизира за дълго организацията

С отсъствието на тези мощни наркобарони търговията с наркотици става по–слабо централизирана. Властта бързо преминава в ръцете на опитни трафиканти, които изплуват от сянката на големите босове от Кали. През втората половина на 90-те години тяхната роля в трафика с наркотици се увеличава неимоверно много. Властта, която имат, започва да съперничи с местните държавни организации. Тези нови наркобарони развиват дейността си главно от два колумбийски региона. Единият е южният – Valle del Cauca, чиято столица е град Кали, разположен на югоизточния бряг на Колумбия. Вторият район е северният Карибски бряг. Въпреки че трафикантите в тези региони действат независимо от картела Кали, те все пак остават много мощни и работейки със своите партньори в Мексико, контролират по–голямата част от продукцията и търговията на кокаин.

Основното предизвикателство, поето от правителството на колумбийския президент Алваро Урибе през 2002 година, бе да възстанови контрола върху районите където няма полиция и да наложи там постоянно присъствие на държавата. Това начинание изискваше огромни усилия от страна на армията, но сега резултатът е очевиден.Например през 2002 г. в 158 колумбийски общини нямаше структура на националните сили за сигурност. Днес те имат постоянни щабове във всичките 1 099 общини в страната и това улеснява работата на местните власти. В периода 2002-2006 престъпността в страната значително спадна – отвличанията за откуп намаляха от 1709 до 282, нападенията над градчета от нелегални въоръжени групи от 32 през 2002 г. се свиха до 4 през 2006 г., а терористичните атентати от 1645 през 2002 г. паднаха до 645 през 2006 г.

Следващата стъпка за правителството на Урибе е да наложи политиката за укрепване на демократичната сигурност. Основната цел за периода 2006 – 2010 г.е да се премине от засилването на контрола над територията към укрепване на социалния контрол. С други думи колумбийската полиция и армия трябва да гарантират свободното функциониране на всички демократични институции.

Вдъхновението от Зелената фея

Какво представлява истинския абсент? Някой опитвал ли го е? Какъв е на вкус?
Знам, че зелената напитка е запазена марка на Чехия, защо е така? От къде произхожда зелената фея?

absinthe.jpg

Създаден от швейцарски лекар през 1792 г., ликьорът от абсент започва да се продава в търговската мрежа на Франция осем години по-късно от Анри-Луи Перно. Първоначално през 1840-та година ликьорът намерил приложение във френската армия за лечение на треска, след което започнал да се търси и по баровете от завърналите се войници.Питието веднага си извоюва изключителна популярност в страната. Видни изтънчени дами и елитни бохеми пиели напитката в почти всяко парижко кафене. Зелената фея започнала да присъства на картините на Мане, Дега и Гоген, както и да е възхвалявана в стиховете на модните тогавашни поети. Като една от видните и свидни жертви на зелената фея често е сочен и Ван Гог. Дори станал популярен така наречения “зелен час” (17 часа), когато елитът с трепет наливал от зелената течност и чакал вдъхновение. Но поради това, че може да предизвиква, нарушения във функцията на бъбреците, лошо храносмилане и нервни смущения, които могат да доведат дори до лудост и морален упадък, абсента е забранен през 1915 г. Скъпоценната течност беше отчасти реабилитирана през 1998 г. с указ, разрешаващ „напитките на базата на абсент“, чието съдържание на тюион (отровно вещество, което може да предизвика епилепсия) не надвишава 10 милиграма на литър. През декември 2001 година френската компания „Ги“ обяви производството на първите бутилки абсент от забраната му през 1915 г. „Не трябва да се страхуваме от абсента. Или ако трябва да цитираме Менделеев, няма опасни химически елементи, а има опасни количества“, твърди домакинът Панасенко.

Какво всъщност представлява абсента? Това е високо-алкохолен ликьор, често над 60-70% от различни билки, най-преобладаващи са: анасон, пелин и разстението абсент (Artemisia absinthium), което съдържа алкалоида с психотропно действие, вече споменатия тюион.

buy-absinthe.jpg

Зеленият цвят се получава по изкуствен път с хлорофил от допълнителните съставки, защото оригиналния цвят на извлека е със сив оттенък. Необходимо е разреждане с вода. С течение на времето, обаче хлорофилът се разгражда и дава жълто-зелено до кафяво оцветяване. Популярен е в момента е червеният абсент, но чехите твърдят, че това, което не е зелено не е истински абсент. Освен във родината на абсента – Франция, зелената фея започнала да се произвежда и консумира и в Чехия, където обаче начинът на производство и съставките били различни. Днес Чехия се стреми да превърне абсентът в един от символите на туризма в страната, след прословутата чешка бира.

В един форум, потребител беше споделил технологията за приготвянето му в домашни условия:

Береш горчив пелин (расте из цяла България, но най- много в Добруджа и източните Родопи), на четвърт кило горчив пелин се слага с по 1 литър етилов спирт( домашна ракия) и по едно настъргано индийско орехче. Затваря се добре в някакъв съд ( туба от мин. вода). В оригиналните рецепти за абсент фигурират и малки количества блатен аир и още някои билки…

Чака се една седмица, после спирта, разтворил каквото може се слага на мястото на джибрите в казанче за ракия, и се слага на бавен огън да се дестилира. От серпентината започва да капе абсент, който се събира в шишенце. В казана е останала цялата горчилка, а в шишенцето се е събрала бледо жълто-зеленикава течност със специфичен аромат, имаща високо съдържание на абсентин и известно ( 60-70 градуса) съдържание на етилов алкохол.

absinthe3.jpg

Ритуала на пиене ( а, той е и тест за наличието на абсентин) изисква чашка, захар, настърган лед, специална надупчена лъжица и малко вода.
В чашата се налива около 25 гр абсент, а в надупчената лъжица се слага захар и настърган лед. Лъжицата се държи над чашата и бавно се налива през нея около 25 гр вода. Когато се смеси със студената вода, абсента се „замъглява“, но не като мастика, а много по- фино, с цвета на лунен камък.

Навсякъде обаче където се е предлагал, ритуалът на консумиране на абсент винаги е задължавал и бил признак на висока класа.


не на шпионирането


ЛЮБИМА МИСЪЛ:

Не е самотен този който си няма никого, самотен е този който не знае да обича!
март 2017
M T W T F S S
« Февр    
 12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031  
Creative Commons License
Произведението произведение ползва условията на Криейтив Комънс договор. Photobucket Tyxo.bg counter Блогосфера
Wikipedia
Locations of visitors to this page Site Meter website counter

Blog Stats

  • 1,311,297 hits

Flickr Photos

How Close am I

Още снимки

ЛЮБИМА МИСЪЛ:

Не е самотен този който си няма никого, самотен е този който не знае да обича!

%d bloggers like this: